Какво е „човек“ и какво е „животно“ в духовната работа?

Статия № 7, 1991 г.

В Зоар (ВаЕра, т. 1) е казано: „«Кълновете се появяват по земята.» Това означава, че когато Твореца е създал света, Той е вложил в земята цялата сила, която ѝ се полага. Всичко е било в земята, но тя не е давала плод в света, докато не е бил сътворен човекът. Когато човекът е бил сътворен, всичко се е появило в света и земята е разкрила плодовете си. По подобен начин и небето не е давало сила на земята, докато не е дошъл човекът и небесата са спрели и не са изливали дъжд върху земята, защото човекът е отсъствал. Когато се е появил човекът, веднага кълновете са се появили в земята.“

Трябва да разберем на какво идва да ни научи това. Трябва да знаем, че целта на Творението е била поради желанието Му да дава добро на Своите създания. Но за да изведе на светлина съвършенството на делата Си, са били извършени цимцум (съкращаване) и скриване, при които доброто не се разкрива на създанията, преди те да са се удостоили да работят за Твореца. Иначе възниква въпросът за срама поради разликата във формата в съсъдите за получаване на създанията. Затова човек не може да получи целта на Творението, която е доброто и насладата, поради срам. Това се нарича „отделяне и отдалечаване от Твореца“. Тоест разбираме въпроса за хляба на срама като отделяне от Твореца до такава степен, че тази разлика във формата я превръща в свойството „грешниците приживе се наричат «мъртви»“.

Затова работата на човека е да излезе от животинското състояние и да придобие свойството „човек“. Това е казано от нашите мъдреци (Йевамот 61): „Раби Шимон Бар Йохай казва: «Вие сте Моите овце, овцете на Моето пасбище, вие сте «човек». Вие се наричате «човек», а идолопоклонниците не се наричат «човек».»“ Вече обяснихме значението на „човек“ – че народите по света не се наричат „човек“. Това е казано от нашите мъдреци (Брахот 6): „«В заключение всичко е чуто: бой се от Бога и спазвай Неговите заповеди, защото в това е целият човек.» Какво означава «защото в това е целият човек»? Раби Елазар казва: «Целият свят е сътворен само заради това.»“ С други думи, който има страх от Бога, се нарича „човек“, а който няма страх от Бога, означава, че е „животно“, а не „човек“.

Излиза, че преди човек да се удостои да има страх от Бога, тоест да върши всичко за Твореца, той все още не е считан за човешко същество, а за животно. Тоест всичко, което правят, е само за собствена изгода, като животните. И тъй като са били извършени цимцум и скриване върху желанието да получаваш за себе си – макар че от страна на Твореца, Благословен да е, доброто и насладата вече са разкрити в светостта, защото там има подобие по форма между светлината и кли, но низшите, които са били сътворени, все още нямат свойството човек, както е писано: „Човек се ражда като диво магаре“ Излиза, че той се намира под цимцум и скриването, където няма разкритие на светлина.

Така че, макар цялото добро и наслада в целта на Творението да са излезли и да са разкрити от Него, всичко това е скрито от нисшите. Те не виждат никакво добро и наслада, а само малка светлинка от светостта, която е паднала в клипот (черупки) и от нея се поддържа целият материален свят.

Оттук можем да тълкуваме онова, за което попитахме относно тълкуването на Зоар върху стиха: „Кълновете се появяват по земята.“ „Когато Твореца създал света, Той вложил в земята цялата сила, която ѝ се полага. Всичко вече било вложено в земята, но тя не давала плод, докато не бил сътворен човекът.“ Трябва да разберем, че макар от страна на Твореца всичко вече да е било разкрито, то се е намирало под цимцум и скриване. Тоест нямало е кой да се наслаждава на него, защото скриването прегражда всичко и хората не виждали, че в света има благо и наслаждение.

„Когато човекът  бил сътворен, тогава земята е разкрила плодовете си.“ Това означава, че щом човек придобие свойството „човек“, когато има страх от Бога, тоест когато всичко, което прави, е за Твореца, скриването се отдръпва от него и той вижда всички плодове, които съществуват в света, които не е виждал, преди да придобие свойството „човек“.

Когато се казва: „По подобен начин и небето не е давало сила на земята, докато не дошъл човекът“ – означава, че преди човек да се удостои със свойството „човек“, той не може да има постоянна вяра, че на земята се дават сили. Тоест отгоре дават сили долу, на създанията, за да могат те да се изкачват по стъпалата на светостта. А след това, когато се удостои със свойството „човек“, той вижда, че всичко съществуващо на земята, в нисшите, идва отгоре и тогава не му е нужно да вярва в това, тъй като вече го постига.

Това означава, че когато свойството човек се появи, всичко в света се разкрива. Тоест всичко, което сега отново се е разкрило, е съществувало и преди това, само че той не го е виждал. В това е смисълът на думите „и небесата са спрели и не са изливали дъжд върху земята, защото човекът е отсъствал“. Тоест преди да се разкрие свойството човек, той би казал, че се моли на Твореца всеки път, но не получава отговор отгоре. Това се нарича „и небесата са спрели и не са изливали дъжд“, тоест той не получава нищо за молитвите си.

Причината да не може да види дали му се отговаря е, че все още не е достигнал свойството човек. Затова всичко е скрито от него и той може единствено да вярва, че Твореца чува молитвата на всяка уста. Но след това, когато се появява човекът, веднага „кълновете се появиха в земята“. С други думи, всички неща, които до този момент са били скрити, стават видими. Когато се появява свойството човек, всичко се появява. Тоест тогава виждаме доброто и насладата, които са били в целта на Творението, вече разкрити в света.

По тази причина човек трябва да бъде внимателен да не избяга от пътя и да каже, че Твореца не иска да му помогне, защото вижда, че Го е молил много пъти за помощ и си мисли, че отгоре сякаш не го виждат. И дали се моли или не, всичко е едно и също, нищо не се променя. Затова той не вижда нещо, което да му помогне. Вместо това вижда, че е като празено кли, в което няма нищо и каквото Твореца поиска да направи, ще го направи. Но от страна на човека той е безсилен да направи каквото и да било.

Има правило: там, където човек не вижда напредък, той не може да полага никакво усилие. Тогава единственият път е да се вярва в мъдреците, които ни казват, че трябва да вярваме, че такъв е редът на духовната работа – човек не трябва да вижда какво прави. Той трябва да вярва, че това скриване е за негово добро, че ще го доведе до удостояване с двекут (сливане) с Твореца, ако се преодолее и повярва, че всичко е за негово добро и Твореца чува молитвата на всяка уста, но трябва да има пробуждане отдолу – „и спасението от Господа е като мигване на око“ – тоест когато се събират всички искри, които човек трябва да изпита и за които трябва да помоли да влязат в светостта, тогава той получава помощ изведнъж.

Но когато човек чувства, че е празен, тоест когато чувства, че няма нито Тора, нито Мицвот (заповеди), нито добри дела, какво може да направи? Тогава трябва да помоли Твореца да му свети, за да може да постигне величието и възвишеността на Твореца над разума. С други думи, макар че все още не е достоен да усеща величието и възвишеността на Твореца, тъй като все още не се е удостоил със свойството „човек“ и цимцум и скриването на Твореца все още са върху него, както е писано „Не скривай лицето Си от мене“ – той все пак моли Твореца да му даде сила да получи величие и важност на Твореца над разума.

Това е, както казва моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, за това, което нашите мъдреци казват (Ерувин 19): „Дори празните сред вас са пълни с Мицвот като нар.“ Той казва, че римон (нар) идва от думата ромемут (възвишеност), която е над разума. Затова смисълът на „Дори празните сред вас са пълни с Мицвот като нар“ е, че мярката на напълването е според способността му да върви над разума, което се нарича „възвишеност“.

С други думи, празнотата може да бъде точно там, където няма същност и той чувства, че е лишен от Тора, Мицвот и добри дела. Това продължава във времето, в което човек иска да работи за Твореца, а не за себе си. Тогава за всичко, което прави, той вижда, че нищо не е за Твореца, а само за собствена изгода. В това състояние  чувства, че няма нищо и е напълно празен, и може да напълни това празно място само с римон (нар), тоест ако върви над разума, което се нарича „ромемут (възвишеност) на Твореца“. С други думи, той трябва да помоли Твореца да му даде сила да вярва над разума във величието на Твореца. Тоест фактът, че иска възвишеността на Твореца, не означава, че казва: „Ако ми позволиш да постигна възвишеността и величието на Твореца, ще се съглася да работя.“ Напротив, той иска Твореца да му даде сила да вярва във величието на Твореца и с това напълва празнотата, в която се намира сега.

Излиза, че ако не беше празнотата – тоест ако човек не работеше по пътя към постигане на двекут, тоест към подобие по форма, наречено „заради отдаване“, а беше като мнозинството хора, за които са достатъчни практическите действия, които изпълняват – то не би се чувствал празен, а напротив, би се чувствал изпълнен с мицвот.

И именно тези, които искат да вървят по пътя на отдаването, чувстват празнотата в себе си и се нуждаят от величието на Твореца, и могат да напълнят тази празнота единствено с възвишеност, наречена „пълни с Мицвот“, в мярата, в която молят Твореца да им даде сила, за да могат да вървят над разума, което се нарича „възвишеност“. Тоест те молят Твореца да им даде сила във възвишеността, която е над разума, във величието и важността на Твореца. Те не искат Твореца да им даде да го постигнат, тъй като искат да се подчинят с безусловно покорство, а молят само за помощ от Твореца, и в тази мяра могат да напълнят празното място с Мицвот. Това е смисълът на „пълни с Мицвот като нар“.

Според по-горе казаното трябва да разтълкуваме думите на Зоар (ВаЕра, т. 167): „Когато Твореца обича човека, Той му изпраща дар. Какъв е този дар? Бедняк, за да се удостои чрез него. И когато се удостои чрез него, Твореца разпростира върху него нишка на милост, която се простира от дясната страна, разпростира се над главата му и го бележи, за да може, когато Дин (съдът) дойде в света, онзи разрушител да внимава да не му навреди. По тази причина Твореца първо му дава нещо, чрез което да се удостои.“

Трябва да разберем какво е „бедняк“ в духовната работа, какво е „нишка на милост“ и какъв е съдът, който идва в света. Известно е, че „бедняк“ означава беден на разум. Какво е беден на разум в духовната работа? В нея има две степени:

1. Степента на общата маса хора, които се занимават главно с практическите действия. На намерението – всичко да бъде за Твореца – те не обръщат внимание. Те се занимават с Тора и заповеди и като цяло са съвършени, не чувстват никакъв недостиг у себе си. Но тъй като нашите мъдреци са казали, че човек трябва да е смирен, те търсят недостиг у себе си, за да изпълняват „извънредно смирен духом бъди“ (Авот 4:4).

2. Тези, които искат да работят, за да отдават и се занимават с Тора и заповедите така, че това да ги доведе до способността да правят всичко, за да отдават, а не за собствена изгода, е по подобие на казаното от нашите мъдреци: „Сътворих злото начало, сътворих Тора като подправка.“ И така, тези работници разбират, че всеки ден трябва да напредват, да бъдат богати на разум, тоест да разбират всеки път, че си струва да се работи, само за да отдават. Но всъщност виждат, че всеки ден, когато искат да вървят по пътя, в който всичко е само за Твореца, тялото всеки път разбира различно. То започва да разбира, че е по-добре да се работи за собствена изгода, отколкото за Твореца. Тогава те се чудят защо се получава обратното на това, което са мислили. И се молят на Твореца да им изпрати разбирането и знанието, така че тялото да разбере, че си струва да се работи за Твореца. Но виждат, че е иначе и много пъти изпадат в отчаяние, защото, не дай Боже, Твореца не чува молитвата, а понякога им се иска да избягат от бойното поле.

Отговорът, казва Зоар, е: „Когато Твореца обича човека, Той му изпраща дар. И какъв е този дар? Бедняк.“ С други думи, фактът, че човек вижда, че е беден на разум, че тялото не разбира защо трябва да работи за Твореца, а не за себе си – самата мисъл и усещане, че е беден, Твореца му е изпратил като дар, защото го обича. А защо Твореца го обича? Защото той иска да работи за Твореца. Именно затова Твореца го обича.

Но той не може, въпреки че желае, защото това е против природата. Човек е сътворен с желание да получава за собствена изгода. И тъй като съществува поправяне, според което, докато човек не е готов да върви по пътя на истината, истината не му се разкрива, защото това би му навредило, на онези, които нямат намерение да вървят по пътя на отдаването, не им се разкрива истината, че не са способни да вървят против природата на желанието за получаване. Те смятат, че им липсва само желание, тоест че ако се съгласят да вървят по пътя на Твореца, ще могат да правят всичко заради Твореца. Поради това човек не страда от онова, което смята, че е в неговите сили да направи, дори ако не го прави, защото му се струва лесно. Затова не го боли, че не работи заради Твореца, макар да знае, че всичко трябва да се върши заради Твореца.

Това произтича от правилото, което нашите мъдреци са казали: „Всичко, което предстои да бъде събрано, се смята за вече събрано“ (всеки дълг, който човек ще получи обратно от длъжника – все едно вече е получил дълга си, защото е сигурен, знае, че ще го получи). Затова, тъй като той знае, че когато поиска, ще може да направи всичко за Твореца, не чувства недостиг, макар все още да не го прави. Това е поправянето за тези хора, които работят като обща маса.

Но онези, които наистина искат да вървят по пътя, по който всички действия да бъдат за отдаване – тях Твореца обича, както е казано по-горе в Зоар: „Твореца им изпраща дар.“ И какъв е този дар? Бедняк, тоест беден на разум. С други думи, тялото не разбира как може да съществува такова нещо – да можем да работим за Твореца, нали това е против природата. И тогава той вижда, че е беден дори в действията. Тоест не само е беден на разум, но е беден и в действията. С други думи, тогава вижда, че няма дори едно действие, което да е за Твореца, а всичко е за собствена изгода.

Тогава човек започва да се нуждае от Твореца, Той да му помогне, тъй като е най-бедният от всички – и от страна на ума, и от страна на сърцето. И тогава, вижда, че е истински грешник, тоест че не е способен да оправдае Твореца за това как се отнася с него, и вижда, че дори молитвите, които отправя към Твореца, са като че ли, не дай си Боже, сякаш Твореца не чува молитвата му. И много пъти изпада в отчаяние. Но човек трябва да вярва, че всички тези усещания, които изпитва, му се дават отгоре, че Твореца му ги изпраща и че това е дар свише.

В това е смисълът на „И какъв е този дар? Бедняк, за да се удостои чрез него.“ Въпросът е как можем да кажем, че бедността е дар. На това той отговаря: „за да се удостои чрез него“. С други думи, чрез това, че човек вижда, че е беден, че няма нищо, тогава в ръцете му ще има пълен недостиг, тоест пълно желание Твореца да му помогне. Защото за да получи напълване от Твореца, е нужно цялостно желание. Тоест човек вижда, че няма кой да помогне, освен Твореца. Така се оказва, че чрез бедността той получава нужда да удостои своя съсъд за получаване, така че Твореца да му даде желание за отдаване вместо желанието да получава.

В това е смисълът на думите „И когато се удостои чрез него“ – тоест когато чрез бедняка е получил пълна нужда и недостиг, тогава „Твореца разпростира върху него нишка на милост, която се простира от дясната страна“. С други думи, Твореца му дава желанието за отдаване, наречено хесед, тоест отдаващ, което се нарича „дясно“, тоест получава втора природа, наречена „желание за отдаване“.

В това е смисълът на думите „разпростира се над главата му“. „Глава“ означава разум. А този хесед, който човек получава, е на главата му, тоест над главата му, тоест над разума. Защото чрез нишката на хесед той вече може да върви над разума.

В това е смисълът на думите „Когато Дин (съдът) дойде в света, онзи разрушител ще внимава да не му навреди“. Това означава, че тъй като нишката на хесед е на главата му, тоест представлява вяра над разума, затова, когато идва съдът – тоест желанието да получава, върху което е извършен съдът, че никаква светлина не свети в него – и иска да навреди на човека със своите въпроси, и тъй като над главата на човека е разпростряна нишка на хесед, наречена „вяра над разума“, той вече не може да му навреди. Защото разрушителят, който идва с доводите на желанието за получаване, наречено „свойството на съда“ – тоест спори със своя разум – но когато човек вече се е удостоил с нишка на хесед и в ума, и в сърцето, и във всичко върви над разума по силата на нишката на хесед, той вече не може да му навреди.

Но в състоянието, когато човек вече чувства, че е беден, тоест че няма никакво страхопочитание в момента, когато иска да работи за Твореца, а напротив – вижда, че Шхина е в праха, че за него тя е под формата на прах. А смисълът на „прах“ е, както е писано за змията, че Твореца е казал на змията: „Прах ще ядеш през всичките дни на живота си.“ Нашите мъдреци са изтълкували, че каквото и да яде змията, тя усеща вкус на прах. А в духовната работа смисълът е, че докато човек не е поправил греха на дървото на познанието, той усеща вкус на прах в момента, когато иска да върши действия на отдаване. Това състояние се нарича „Шхина в праха“ и тогава не му е позволено да говори на тялото си, наречено „желание за получавне“.

Тоест той не трябва да казва на желанието си да получава, че не чувства никакво страхопочитание в духовното. Той изобщо не трябва да говори със своето желание за получаване относно въпросите на работата. Защото човек трябва да знае, че никакви спорове с желанието за получаване няма да му помогнат. Затова, в момента, когато стига до състоянието на беден, трябва само да моли Твореца да му помогне, тоест да му сила, за да може да го преодолее.

Това е по подобие на казаното от нашите мъдреци (Авот де-раби Натан, край на гл. 7): „Ако човек дойде в дома за изучаване и към него не се отнесат с почит, той да не отива и да го разказва на жена си.“ Трябва да разберем на какво ни учи това в духовната работа. И още, нима на човек е позволено да изисква почит? Нали нашите мъдреци са казали: „Бъди извънредно смирен духом.“

Можем да разтълкуваме, както по-горе, че човек идва в дома за изучаване, за да изучава Тора. И, разбира се, Тора е, както е казано: „защото те са нашият живот и нашето дълголетие“, тоест Тора е почитана, тъй като всички добри неща се намират в нея. И той идва в дома за изучаване, а Тора не се е отнесла към него с почит, тоест Тора се е скрила от него и не му е показала нищо от почитта и важността, които има в нея, а вместо това той усеща вкус на прах. Затова иска да се посъветва със своето желание за получаване дали си струва да продължи. Казват му: „Да не разказва на жена си“, тоест на желанието да получава, а да разкаже всичко на Твореца, тоест Твореца да му отвори очите и да се удостои с почитта на Тора.