Какво означава «пастирите на стадото на Аврам и пастирите на стадото на Лот» в духовната работа

Статия 6, 1991 г.

Казано е в Писанието: «И възникна разпра между пастирите на стадото на Аврам и пастирите на стадото на Лот». И по този повод моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, е казал, че «стадо» означава «притежания», че разпрата е била между пастирите на стадото на Авраам, които са казали: «Как можем да се удостоим с духовни притежания, че това е ав-рам, тоест именно свойството рам, високото, което е над знанието», тъй като свойството «Авраам» е било «баща (ав) на вярата».

Ав-Рам означава, че той е искал, тъй като ав идва от думата ава́ (пожела), както е казано: «И той не пожела да ги пусне». Рам означава «висок». Тоест Аврам е отишъл над желанието, съществуващо вътре в човека, наричано «желание за получаване» и над желанието, съществуващо вътре в човека, което се нарича желание да знае и да разбира онова, което прави, и не иска да вярва. Аврам е отишъл над тези две, тоест над разума и сърцето. Това се нарича пастир, защото е искал да се ръководи само от този принцип.

Не е така с «пастирите на стадото на Лот». Защото «Лот» се нарича алма де-итлатия (свят на проклятие), от думата «проклятие», отнасяща се до желанието за получаване, което е змия, означаваща желанието за получаване за себе си, а Лот е бил носител на свойството змия. Те са казвали, че трябва да отидем и да се наслаждаваме, защото именно така Твореца е създал творенията – с желание за получаване за себе си, иначе не би създал желанието за получаване. Защото кой в света прави нещо и не го използва? Следователно, тъй като Той е създал в нас желанието за получаване, трябва да работим за него, за да получи желанието за получаване своето напълване. В противен случай се счита, че Твореца го е създал напразно.

Затова, когато говорим за духовната работа, както свойството Аврам, така и свойството Лот се намират в едно тяло. И има спор в тялото на човека: има такива, чието мнение е в съзвучие със свойството Аврам, а има такива, които, обратно, са привърженици на свойството Лот. Затова има разпра между тях относно това как човек трябва да се държи в духовната работа. Тоест дали човек трябва да работи заради Твореца и за да постигне това, човек трябва да върви над знанието, и това е свойството ав-рам. Или вътре в знанието, тоест в свойството желание за получаване за собствена изгода, а тъй като върху него е имало съкращаване и скриване, затова това свойство се нарича Лот, проклятие, където няма никакво благо и наслаждение, които са били в замисъла на Творението и които биха могли да влязат там – и то остава празно пространство, лишено от светлина.

Получава се, че в духовната работа „пастир“ се нарича онзи, който направлява поведението на човека, подобно на Моше, наричан „верният пастир“, който е водил народа на Исраел чрез свойството на вярата. Лот и Аврам трябва да се тълкуват като доброто начало и злото начало в човека.

И с гореизложеното може да се обясни това, което се казва в книгата Зоар (Лех Леха, стр. 62, Сулам т. 162): «Аврам беше много богат със стада, сребро и злато». «Много богат» – от страната на изтока, тоест тиферет. «Със стада» – от страната на запада, тоест малхут. «Със сребро» – от страната на юга, тоест хохма. «Със злато» – от страната на севера, тоест бина.

И трябва това да се разбира в духовната работа. Известно е, че изтокът и западът са две противоположности. Изтокът означава това, което свети, като изгрева на слънцето, а западът – обратно, тоест това, което не свети. Когато слънцето залязва и не свети, това е запад. Средната линия, тиферет, включва всичко в себе си, затова я наричат «изток», защото свети, тъй като включва цялата работа, която излиза от всички линии.

А западът се нарича висша Малхут, защото трябва да приемем висшата Малхут «с цялото си сърце и с цялата си душа», дори ако Той вземе душата, трябва също да приемем върху себе си висшата Малхут, наричана «вяра», с любов, както е писано (статия 4, 1991 г.), че дори ако човек няма никаква жизнена сила, което се нарича «дори ако вземе душата ти», тоест когато няма никаква жизнена сила, което се нарича свойство «запад», тоест което не свети, човек все пак трябва да се намира в състояние на вяра над знанието.

И това се нарича свойството «стадо», благодарение на което придобиваме духовно достояние, наричано «пастири на стадото на Аврам». Тоест именно чрез вярата над знанието, тоест дори ако усеща тъмнина по този път, и дори ако разбира, че ако Малхут светеше открито, а не в скритие, а тялото усещаше величието на Твореца, то би му било по-лесно да продължи нататък и да бъде възнаграден с това, че винаги се намира в състояние на работа, и не би имал падения, той въпреки това предпочита да върви над знанието. И това се нарича свойството «пастири на стадото на Аврам», и това се нарича свойството «запад», тоест дори ако не му свети, той все пак [работи] с всички сили, сякаш всичко му свети в явен вид.

В това е смисълът на написаното: «Аврам беше много богат», тоест изток, тиферет – това, което е средната линия. И се нарича изток, защото средната линия включва в себе си цялата работа, която е имал. И тя е била подсладена от него, защото вече е преминал цялата работа, която трябва да се направи, и така или иначе там сияе светлина. Ето защо изтокът се нарича «много богат», защото това е славата на Твореца, тоест величието и важността на Твореца са вече твърде разкрити, тоест вече сияе светлината на Твореца.

Затова това се разглежда така, както обяснихме (в статия 4, 1991 г.): «Всеки, който бяга от славата, славата го преследва». С други думи, след като е преминал разпрата между двете линии, наричани «две писания, които си противоречат едно на друго», той се удостоява със средната линия, където славата на Твореца вече е разкрита и сияе. И това се нарича тиферет, «изток».

Обаче основната работа се води на запад и там е мястото на работата. Защото, когато човек все още се намира в състояние на тъмнина, има подеми и падения, и всички скривания се намират на това място, наричано «запад», а «запад» сочи към висшата Малхут, тъй като, като цяло Малхут се нарича свойството «вяра». И там властват доброто и злото, както е писано в книгата Зоар, че Малхут се нарича «дървото на доброто и злото». Ако се е удостоил – в света има добро, а злото е скрито. А ако не се е удостоил – доброто се скрива, а злото се разкрива навън. А всичко, което се намира навън, управлява.

Затова «западът» се нарича «стадо», защото това е главното достояние, което човек трябва да придобие и това е висшата Малхут. Ако той няма това, тоест Малхут, която се нарича свойството «вяра», то няма нищо. Затова Малхут се нарича «стадо», както е писано: «Аврам беше много богат със стада». И затова стадото се нарича Малхут и запад. Тъй като оттук започват всички достояния на светостта, както е писано: «Начало на мъдростта е страхът от Твореца».

В това е смисълът на думите: «среброто – откъм юг, тоест хохма», както са казвали нашите мъдреци: «Който иска да стане мъдър, нека върви на юг», което означава да се удостои с облекло от хасадим, където хесед се нарича «любов», тоест че иска да дава и да отдава. И иска да се отмени пред Твореца, и това се нарича «сребро», кесеф, от думата кисуфин (копнеж), както е писано: «Копнее и чезне душата ми». «Юг» означава дясната линия, съвършенството, когато не се нуждае от нищо и единствената му страст е, доколкото изобщо може, да се стреми към Твореца, а за себе си не мисли, и едва след етапа на дясната линия можем да се удостоим с лявата, наричана бина.

И това е, което е писано: «със злато – откъм север, тоест бина». «Злато» означава, както е писано: «Със злато – откъм север». Златото е свойството на бина, която отново става хохма. Също е писано: «а у скромните е мъдростта, хохма», тоест че хохма (мъдрост) трябва да бъде облечена в облекло от хасадим, което се нарича «скромност», в това, че е облечена в хасадим и не се вижда без облекло от хасадим.

А работата е там, че както е известно, хохма се облича в получаващите келим. По тази причина тя трябва да бъде пазена, така че получаващите келим винаги да работят за отдаване. Затова трябва да привлича хасадим, а това е светлината, която свети в отдаващите келим. С това се опазва светлината на хохма, за да може да свети в келим с намерение заради отдаване.

Затова е казано, че «югът е хохма», тоест който иска да стане мъдър, нека върви на юг, на онзи, който иска хохма, мъдростта, да остане в него и да не си отиде, му е нужен юг, тоест хесед, наричан «копнеж», от думите: «Копнее и чезне душата ми». Тези двете, юг и север, тоест хохма и бина, светят в средната линия, наричана «изток», тиферет, в която е включено всичко. Обаче основната работа започва на запад и това е свойството Малхут, което се нарича «стадо», тоест това е свойството Малхут и «запад».

А относно Малхут, която се нарича «запад» и се нарича «стадо», трябва да знаем, че редът на работата започва с висшата Малхут. Че човек трябва преди всяка заповед да приеме върху себе си бремето на висшата Малхут, наричана вяра, тоест да вярва, че Твореца управлява света като Добър и Творящ добро. По тази причина Го благославя. Както са казали мъдреците: «Човек трябва винаги да въздава възхвала на Твореца, а след това да се моли». И трябва да изясним какво значи да се въздава възхвала на Твореца – какво трябва да направи човек. Отговорът, както бе казано по-горе, се състои в това, че човек казва на Твореца, че вярва, че Той управлява света като Добър и Творящ добро. И това се нарича «възхвала на Твореца». А след това ще се моли.

Баал Сулам каза по този повод, че когато човек моли нещо от своя другар, редът е такъв:

1. той знае, че неговият другар има това, което моли от него;

2. неговият другар има добро сърце и обича да прави добрини.

И тогава е уместно да моли от своя другар.

Следователно, когато човек моли Твореца да му даде това, което моли, той трябва да вярва, че Твореца може да му даде онова, което иска, и че Той е Добър и Твори добро. Затова началото на работата на човека трябва да бъде възхвалата на Твореца, тоест да вярва в това, че Той е Добър и Твори добро, макар тялото да не е съгласно с това, което казва, и той вижда, че това са само думи. Тогава трябва да каже, че иска да вярва над знанието и се радва, че поне знае истината за това, в което трябва да вярва.

И макар тези думи, които произнася, да са по принуда, тоест тялото не би се съгласило с това, което казва и от това той изпитва радост, че може да произнесе с устата си думи на истината.

«А след това ще се моли», тоест след като е издигнал възхвала на Твореца, че Твореца управлява света като Добър и Творящ добро. А ако това беше вътре в знанието, той несъмнено би се радвал. Но тъй като това е единствено над знанието, макар и по принуда, все пак понякога има сили да се моли на Твореца да му даде сила да повярва, че това наистина е така. И ще е способен цял ден да въздава възхвала на Твореца за това, че Твореца му прави само добро.

И в тази работа има подеми и падения. Човек трябва да вярва, че има точка в сърцето, която представлява искра, която свети. Но понякога това е само черна точка, която не свети и тази искра винаги трябва да се пробужда, тъй като понякога тя се пробужда сама по себе си и разкрива недостиг в човека, когато той чувства, че му липсва духовното, че е твърде приземен и не вижда целта, за да може да излезе от тези състояния.

И тази искра не дава покой на душата му. Тоест както материалната искра не може да свети, но чрез искрата човек може да запали други неща, и чрез нещата, до които се докосне искрата, може да пламне голям огън. По подобен начин искрата, която е в сърцето на човека, не може да свети, но тази искра може да запали неговите действия, за да светят, защото искрата го подтиква към работа.

Обаче понякога искрата угасва и не свети. Това може да се случи насред работата. И това се нарича, че човек е претърпял злополука. С други думи, насред работата с него се е случило нещо и той е слязъл от състоянието си и е останал в безсъзнание. Тоест той вече не знае, че духовното в действителност съществува, забравил е всичко и е влязъл в материалния свят с всичките си сетива.

Едва след известно време той идва на себе си и вижда, че се намира в материалния свят. И тогава отново започва да се издига нагоре, тоест започва да усеща духовния недостиг, и тогава отново получава тласък да се приближи към Твореца.

А след това отново пада от своето стъпало. Но човек трябва да вярва, че всеки път издига искрата си към светостта. И макар да вижда, че е слязъл от състоянието си и се е върнал на онова място, където е бил в началото на своята работа, въпреки това всеки път издига нови искри, тоест всеки път издига нова искра.

И в Предговора към книгата Зоар (т. 43) той казва: «И така, когато човек се ражда, още в този момент у него съществува свойството на свята душа, но не самата душа, нефеш, а задната страна, ахораим, на душата, което означава нейното последно свойство, наричано заради своята малост с думата «точка». И тя се облича в сърцето на човека».

И това трябва да се обясни, както бе казано по-горе, че тази «точка», която още се намира в тъмнина, всеки път се разкрива и свети според мярката на работата на човека по пречистването на собственото му сърце, и тогава точката започва да свети. Това значи, че всеки път, когато човек отново започва да се издига след падение, той трябва да вярва, че това е ново свойство в сравнение с онова, което е било преди по време на подема, което вече е издигнал към светостта, и всеки път започва да [поправя] ново свойство.

Тъй като всяко начало човек трябва да започва с приемането на висшата Малхут и не е достатъчно това, че вчера е имал вяра в Твореца. Затова всяко приемане на висшата Малхут се смята за ново свойство, тоест той получава сега част от празното пространство, свободно от висшата Малхут и я внедрява в това празно място, напълва го с висшата Малхут. Получава се, че сега е изяснил нещо ново, което не е съществувало, преди да заеме онова празно място и да го напълни с висшата Малхут. Това значи, че е издигнал нова искра в светостта и благодарение на множеството подеми, винаги издига искри от празното пространство в светостта.

Получава се, че след всяко падение той идва към ново начало и издига нови искри. Следователно, когато човек вижда, че има падения, трябва да бъде внимателен да не избяга от бойното поле, дори ако вижда, че не напредва. А той трябва всеки път да се опитва да започне отначало. Тоест когато започва да се издига, нека не казва, че се е върнал на предишното стъпало. Това би означавало, че не е направил нищо с работата си, тъй като мисли, че сега се изкачва на предишното си ниво. А той трябва да вярва, че това е ново свойство, че всеки път издига други искри, докато не издигне [всички] искри, отнасящи се до неговото стъпало.

Съгласно изложеното по-горе, трябва да обясним това, което са казали нашите мъдреци: „Елазар каза: «Оттук следва, че праведниците говорят малко и правят много, а грешниците говорят много и не правят дори най-малкото»“.

Относно „грешниците и праведниците“ в работата, трябва да обясним, че всички онези, които искат да изпълняват Тора и заповедите заради Твореца, се наричат в работата „праведници“, тоест искат да бъдат праведници.

А онези, които се занимават с Тора и заповедите не заради Твореца, се наричат в работата „грешници“, тъй като се намират в различие по форма с Твореца, затова ги смятат за грешници (но по отношение на общата маса от народа, клал, те също се смятат за праведници). А при онези хора, които работят като клал, например когато човек навършва четиридесет години, той знае, че от времето на своята бар мицва, тоест откакто е бил на тринадесет, докато навърши четиридесет, е спечелил достояние от Тора и заповеди за цели 27 години. Получава се, че те казват, че имат „много“. И в това е смисълът на казаното „говорят много“. С други думи, че имат много Тора и заповеди. Обаче дори малкото не правят заради небесата.

Докато праведниците „говорят малко“. Тоест те казват, че се занимават с Тора и заповедите от 27 години, но още не са се удостоили да направят нещо заради небесата. Обаче трябва да вярват, че правят много, тоест от цялата работа, когато виждат, че не са способни да я направят заради небесата, това им причинява болка, и това се нарича „молитва“.

Тоест те се молят много, защото виждат колко са далеч от Твореца, за да имат желание и стремеж да доставят наслаждение на Твореца. С други думи, те са далече, защото не са способни да оценят величието на Царя. Затова нямат сили да направят нещо заради небесата, а само за себе си. Получава се, че те правят много, за да може Твореца да ги приближи към Себе си.

Получава се, че човек не бива да се учудва, когато върши работа заради небесата и всеки път вижда, че върви назад. Той трябва да вярва, че прави много, за да се приближи към Твореца и да се удостои Твореца да му даде желание да отдава. Тоест че именно чрез подемите и паденията човек има възможност да се моли на Него, за да го приближи Той истински, че всеки път издига нови искри в постройката на светостта, докато не издигне всички искри, които се отнасят до него. И тогава ще се удостои Твореца да му даде втора природа, която се нарича желание да отдава, и тогава ще се удостои с постоянна вяра.

А преди да се удостои всичките му действия да бъдат заради небесата, няма място за вяра. И това е, както е писано: „Защото такъв е законът, че творението не може да приеме от Твореца, Благословен да е, зло в явен вид. Защото това би било оскърбление на достойнството Му, ако творението Го възприема като творящ зло... Затова, когато човек усеща зло, в същата мяра върху него се спуска отричане на управлението на Твореца, страшно е да си помисли човек, и висшият Действащ се скрива от него".

Тоест всеки път, когато човек няма желание за отдаване, човек не може да получава благо и наслаждение. Затова, когато човек получава зло, вярата му се губи, а след като се е удостоил с желание за отдаване, тогава той получава благо и наслаждение от Твореца и се удостоява с постоянна вяра. Оказва се, че всички тези подеми и падения ще го доведат до това Твореца да му помогне да постигне желанието за отдаване. И тогава всичките му действия ще бъдат заради небесата.

Но човек трябва да знае, че когато стигне до състояние, в което не вижда възможност някога да излезе от любовта към себе си и иска да избяга от бойното поле, той трябва да знае, че тук има две неща, които са противоположни едно на друго. Както са казали нашите мъдреци: „Не на теб се пада да завършиш работата, но и не си свободен да се освободиш от нея".

Оказва се, че от една страна, човек трябва да работи и никога да не се освобождава от нея. Излиза, че в силите на човека е да постигне това, тъй като се казва, че не си свободен да се избавиш от нея. Оказва се, че човек трябва да работи, защото със сигурност ще постигне желаното, тоест ще може да върши действия, за да достави наслаждение на своя Творец.

А от друга страна се казва: „не на теб се пада да завършиш работата", тоест това не е в ръцете на човека, а е както е казано: „Твореца ще завърши вместо мен". Тоест човек не е способен сам да постигне желанието за отдаване. А тук има две съставни части:

1. Човек трябва да каже: „Ако не аз за себе си, то кой за мен?" Затова човек не бива да се учудва, че още не се е удостоил да постигне желанието за отдаване, въпреки че е вложил, както смята, много работа; във всеки случай той трябва да вярва, че Твореца го чака, докато човек не разкрие онова, което трябва да направи.
2. А след това „Твореца ще завърши вместо него", тоест тогава той ще получи наведнъж желаното от него, както е казано: „Спасението от Твореца [идва] като мигване на око".