Какво представлява благословията „Който направи за мен чудо на това място“ в духовната работа

Тшна"в — статия 15 1991 г.

Нашите мъдреци са разказали (Брахот 54) за човек, с когото се случило чудо и се спасил от лъв. Рава му казал: „Всеки път, когато идваш на това място, благославяй [тоест всеки път, когато идва на това място, да благославя]: „Благословен е Този, който направи за мен чудо на това място““. И трябва да разберем това в духовната работа — какво идва да ни научи.

Известно е, че целта на творението е била да дари добро на сътворените от Него, защото такова е Неговото желание. И за тази цел е създал у творенията желание и стремеж да получават наслада и удоволствие; иначе, ако няма нужда от удоволствието, човек не може да се наслаждава. Защото това виждаме в природата — ако човек няма нужда от нещо, не може да изпита наслада. Например, ако човек не е гладен, не може да се наслади от ядене и подобни неща. Затова виждаме и казваме, че Твореца е създал в нашата природа желание да получаваме наслада и удоволствие.

И не бива да се пита защо Твореца е създал такава природа, понеже мъдреците са казали (Хагига 11): „Може ли човек да пита какво е било преди да бъде сътворен светът? Идва Писанието да ни поучи: „От деня, когато Бог сътвори човека на земята““. Което означава, че не можем да задаваме никакви въпроси относно това защо, когато е сътворил света, го е сътворил именно с тази природа, която виждаме. Нали би могъл да го сътвори и с друга природа. За това не бива да се пита; ние се учим за всяко нещо чрез принципа „от Твоите дела Те познаваме“ — тоест от делата, които виждаме, започваме да се учим, а не преди това.

И така също виждаме втора природа — че клонът иска да се уподоби на своя корен. Тоест, както коренът на сътворените, който е Твореца, чиято същност е да отдава, а не да получава, така и човекът, когато трябва да яде „хляб на милост“, се срамува и това на езика на книгата Зоар се нарича „нахама де-кисуфа“ (хляб на срама). И според тази природа би се получило, че когато човек получава от Твореца в получаващото си кли, което е в противоречие със същността на Твореца, който е Отдаващия, би изпитвал неприятно усещане. Затова е било направено поправяне, наречено „цимцум (съкращение) и скриване“. Тоест, докато низшият няма подобие на формата, наречено „желание да отдава“, човекът пребивава под прикритието и скриването на кдуша (светостта). И за това също не бива да се пита защо Светия, благословен да е, е създал природата на срама и защо е направил така, че клонът да иска да се уподоби на своя корен. И всичко е поради вече казаното — че не ни е дадено да питаме за това, което е било преди сътворението.

Ето, кли на сътворените е желанието да получават удоволствие. И преди да бъде сътворено желанието за получаване, още няма за какво да говорим. И това кли отнасяме към Твореца — тоест не ни е необходимо да работим върху това кли, а всеки сътворен човек, ако не е повредил това кли, то клито е в съвършенство. Тоест навсякъде, където желанието за получаване вижда, че има място, от което може да получи удоволствие, веднага се устремява натам.

Не така стои въпросът с кли, наречено „желание да отдава“ — причината е, че човекът желае подобие по форма. И тъй като това кли отнасяме към творението, тоест човекът трябва да изгради това кли, понеже творението иска подобие на формата, затова на човека е възложено да го направи. И това е, както е казал моят баща и учител (заца"л) за казаното: „Които сътвори Бог, за да правят“. Което означава: „които сътвори“ е кли, наречено „желание за получаване“; „за да правят“ се отнася за сътворените, които трябва да създадат кли, наречено „желание да отдава“. И това не е от страна на природата, която Твореца е създал. А Той е заложил началото на творението в свойството на желанието да получава, а вие, тоест сътворените, трябва да създадете желанието да отдавате. Затова, когато човек трябва да работи с намерение да отдава, това е различна природа от тази, с която човекът е сътворен.

Затова всичко, което човек трябва да върши в работата на Твореца, е да изгради кли — действие, противоположно на клито, с което е сътворен човекът. И когато човек започне да навлиза в работата за отдаване, още не усеща доколко неговото желание да получи му пречи в работата за отдаване, и това е поправяне — човекът да не вижда истината, мярата на злото, което е в него. Защото несъмнено, когато види злото в себе си, ще побегне от работата и дори няма да поиска да я започне. Затова казва Рамбам, че в началото трябва да приучаваме човека на „ло лишма“ (не заради нея), докато се умножи разумът му и придобие голяма мъдрост; тогава му разкриват въпроса за „лишма“ (заради нея), наречено „с намерение да отдава“.

И трябва да се знае, че това, че човекът се намира под властта на желанието да получи за себе си, се нарича „египетско изгнание“. Защото, когато се навлиза в тази работа, постепенно му разкриват отгоре големината на властта на злото в него, по подобие на казаното: „И застенаха синовете на Исраел от работата“ — тоест в работата за отдаване, която започнаха да вършат, видяха, че не са в състояние да я вършат, защото египтяните властваха над тях. И тогава видяха, че не са в състояние сами да излязат от египетското изгнание, а само Светия, благословен да е, може да ги изведе. Това се нарича „чудо“. Всяко нещо, което човек не може да направи със собствени сили, а само чрез помощ отгоре, се нарича „чудо“. И това е чудото на излизането от Египет.

И трябва да се знае, че когато човекът иска да достигне двекут (сливане) с Твореца, той има възходи и падения. И редът е такъв, че във времето на падение човекът изпада в състояние на отчаяние, а понякога идва до състояние на „съжаление за всичко, в което е положил усилия напразно“, което се нарича „съжаление за предишните [добри дела]“, и иска напълно да избяга от работата на Твореца; и изведнъж получава пробуждане отгоре, и получава жизненост и стремеж към работата, и забравя напълно, че някога е имал падение, а е удовлетворен от възхода — тогава човекът не е в състояние да се наслади на възхода повече, отколкото е бил поставен под властта на злото във времето на падението.

Трябва да се знае, че въпросът за изгнанието — онова, което човекът усеща, че се намира в изгнание — се измерва не според самото изгнание, а според усещането на злото и страданията, които изпитва от това, че се намира в изгнание. И тогава, когато има страдания от това, че е под властта на поробителите, и е принуден да върши всичко, което те изискват от него, и няма никакво право да изпълни това, което иска, а е принуден да служи и да привежда в изпълнение всичко, което народите по света, намиращи се в тялото на човека, изискват, и няма никакви сили да им измени — според мярата на болките, които усеща и иска да избяга от тях, в тази мяра може да се наслади на избавлението.

И както виждаме в казаното за роба евреин (Мишпатим, 1): „Ако купиш роб евреин, шест години ще ти служи, а на седмата ще излезе на свобода даром“. И несъмнено робът трябва да се радва, че излиза на свобода и вече се намира на свое разпореждане, и няма никакъв господар над себе си. Но въпреки това виждаме какво казва Тора: „И ако каже робът: „Обикнах господаря си, жена си и децата си, не ще изляза свободен““. Виждаме, че има действителност, в която човек иска да остане роб. И заедно с това е писано (Дварим, 16:12): „И помни, че роб си бил в Египет“.

Тоест да си роб е лошо нещо, и въпреки това понякога има случаи, когато човек иска да остане роб. Ако е така, какво означава казаното: „И помни, че роб си бил в Египет“. И кой казва, че да си роб е толкова лошо? Нали има хора, които искат да са роби, както беше казано, че робът е казал: „Обикнах господаря си“. Но както беше казано, въпросът за изгнанието е според мярата на страданията и болките, които се усещат в изгнанието. И в тази мяра може да се получи радост от избавлението. И това е като светлина и кли — тоест страданията, които се изтърпяват от определено нещо, са кли, в което може да се получи светлина, ако човек се освободи от страданията.

Затова в египетското изгнание, където Писанието казва: „И помни, че роб си бил в Египет“, се подразбира, че да си роб е толкова лошо, понеже там в Египет народът на Исраел е усетил страдания. Затова казва Писанието „и помни“ — тоест трябва да се помнят страданията, изтърпени там. Тогава има място да има радост в избавлението от Египет.

И там, в Египет, казва Писанието: „И също чух стенанието на синовете на Исраел, които египтяните поробват, и си спомних завета Си“. Получава се, че в Египет, когато са били роби, както е писано: „Роби бяхме на Фараона в Египет“, понеже са претърпели страдания, и също се казва: „И застенаха синовете на Исраел от работата“ — затова ни е дадена заповедта „спомен за Египет“, както е писано: „За да помниш деня на излизането си от земята Египет през всички дни на живота си“.

И от казаното следва, според правилото „няма светлина без кли, няма напълване без липса“. Затова, макар че вече сме излезли от Египет, ние трябва да се радваме на избавлението от Египет. Затова на нас е възложено да помним египетското изгнание — тоест да помним и да си представяме как народът на Исраел е страдал в египетското изгнание. Тогава можем да се наслаждаваме и днес от избавлението от Египет.

Иначе не можем да се радваме на избавлението от Египет поради вече казаната причина, че страданията се наричат келим за получаване на радостта. Затова виждаме при роба евреин, че той не иска да излезе на свобода. И не бива да се пита как е възможно някой да не иска да излезе на свобода. Отговорът е както по-горе — тъй като той не усеща страдания, докато е роб, по тази причина не иска да излезе на свобода, както се обяснява причината в думите: „Обикнах господаря си, жена си и децата си, не ще изляза свободен“. Не така е в египетското изгнание, където е писано: „За да помниш деня на излизането си от земята Египет“, понеже там са изтърпели страдания, както е писано: „И застенаха синовете на Исраел от работата“.

И от казаното ще разберем онова, което попитахме — какво означава в духовната работа, че човек трябва да направи „благословия на мястото, където му се е случило чудо“. И въпросът е както по-горе: когато човек започва да върви в работата за отдаване, тогава идва до състояния на възходи и падения. Възход е, когато човек, след като е бил поставен под властта на желанието да получи, което го е поробвало да изпълнява всичките му желания, и човек е искал да го превъзмогне и да не слуша гласа му, но желанието да получи е било по-силно от него, и човек е изтърпявал страдания от това, че е отдалечен от Твореца.

И след това е получил пробуждане отгоре и е започнал отново да усеща леко въздигане в кдуша. И тогава човек иска да се отмени пред Него, благословен да е, „като свещ пред факла“, и тогава се наслаждава от състоянието на възхода. Но човек не е способен да изведе от възхода напредък в работата, понеже не оценява приближаването, което е получил сега от Твореца, по причина че му липсват келим. Тоест във времето на възхода той вече е забравил, че някога е имал падение. С други думи, макар че усеща, че сега е приближен до Твореца, и оценява това, веднага на място забравя. И така вече няма кли, тоест липса, чрез която да може да оценява, по подобие на казаното: „Като преимуществото на светлината от тъмнината“. Затова няма напредък, какъвто би трябвало да има чрез възхода.

Ето защо във времето на възхода той трябва да помни и да казва, че на това място, на което сега има възход, е имал падение и Твореца го е спасил, и го е издигнал от преизподнята, и е излязъл от състоянието на смъртта, наречено „отдалечаване от Твореца“, и е удостоен в някаква мяра с приближаване към Твореца, което се нарича „да се прилепи в някаква мяра към Източника на живота“.

И за това човек трябва да отправи благодарствена благословия към Твореца, понеже чрез това, че е навлязъл сега в състояние, в което е имал страдания, а сега е, слава Богу, в добро духовно състояние и в наслада, чрез това че Твореца го е приближил, тогава е придобил нови келим на недостиг, които може да напълни със състоянието на възхода, в което се намира сега.

Получава се, че привлича светлина на радостта в нови келим, които е придобил сега чрез това, че гледа на чудото, което му се е случило и че Твореца го е спасил. Затова, когато гледа  страданията, това е като че ли сега той е получаващият страданията, и сега ги изпълва с наслада.

Получава се, че чрез това, че си рисува състоянието на падение, това става причина възходът, който е получил сега, да се разпространи в нови келим, тоест съгласно правилото „няма светлина без кли“. Затова по време на възхода, когато започва да мисли за състоянието на падението, в което е бил, страданията на падението се считат за келим, в които може да се разпространи светлината на възхода.

И това е подобно на казаното по-горе относно изгнанието и избавлението. Тоест според мярата на страданията, които усеща в изгнанието, точно толкова може да се наслаждава от избавлението. Тоест изгнанието е кли на избавлението. Това означава, че избавлението не може да напълни повече от това, което има като келим от изгнанието. И това е, че когато в работата, човек си рисува състоянието на падението, това се нарича онова, което казват нашите мъдреци, че човек трябва да направи благословия: „Благословен е Този, Който извърши за мен чудо на това място“.

А по отношение на изобразяването на страданията има много начини. Нека вземем за пример човек, който иска да стане преди разсъмване и е приготвил будилника. И когато будилникът звъни, тялото не иска да става и усеща страдания, ако сега трябва да стане от леглото, и въпреки това той преодолява мързела си и отива в синагогата. И когато вижда, че има хора, които седят и учат, тогава получава желание и стремеж да участва в уроците, и получава радост и приповдигнато настроение, и тогава забравя по какъв начин е станал от леглото и е дошъл в синагогата. И ако човек иска да получи нови келим, в които да се настани радостта, тогава трябва да си представи по какъв начин е станал от леглото, тоест какво желание е имал тогава и какво настроение има сега. Тогава той също може да каже: „Благословен е Този, Който извърши за мен чудо на това място“. Тоест как Твореца сега му е дал приближаване към Него. И от това получава нови келим, в които да се разпростре радостта от това, че Твореца го е приближил към Себе Си, както беше казано.

И така човек трябва да приучи себе си във всяко нещо да прави сравнение между времето на страданията и времето на насладата, и да дава благословия за чудото, което го е извело от страданията към състоянието на наслада. И така ще има възможност да благодари на Твореца и да получи наслада в новите келим от това, което му се е добавило сега, във времето, когато сравнява двете времена едно спрямо друго. И от това човек може да напредва в работата.

И това е, както е казал моят баща и учител, благословена да е паметта му, не е важно какво човек получава от Твореца — дали е голямо нещо или малко. А важно е доколко човек благодари на Твореца. В мярата на благодарността, която човек дава, в тази мяра се увеличава онова, което Твореца дава. Затова човек е длъжен да внимава да отдава голяма благодарност, тоест да цени Неговия дар, благословен е Той, за да може да се приближи към Твореца. Затова, когато човек гледа винаги по време на възхода в какво състояние е бил по време на падението, тоест какво усещане е имал по време на падението, той вече може да различи нещо като „предимството на светлината от тъмнината“. И вече има нови келим, в които да получи радост и да благодари на Твореца. И това е написаното, че човек трябва да благославя: „Благословен е Този, Който извърши за мен чудо на това място“, тоест на мястото, където се намира сега, във време на възход, защото е невъзможно да има възход, ако преди това не е имало състояние на падение.

Но как може да има падение, ако човек преди това не е бил в състояние на възход и да е слязъл от него? Отговорът е, че по правило всеки човек, какъвто и да е, мисли, че е наред. Тоест човек не вижда, че е по-лош от останалите хора в неговото обкръжение. Затова той върви с течението на целия свят. Тоест малко учи, малко се моли, малко се занимава с благотворителност и добри дела, и тъй нататък. И главната грижа на човека е как да има препитание с достойнство и хубаво жилище, и красиви мебели, и тъй нататък.

Защото той усеща в себе си, ако си е установил ред с Твореца, колко време трябва да работи за Него, и ако е изпълнил целия порядък, който е поел в духовното, той се усеща като съвършен човек и вече му е позволено да се грижи за подобряването на своето материално положение. И човек винаги вижда, че колкото и да се старае да има материалното в съвършенство, винаги вижда, че е в недостиг спрямо другите. И това се нарича, че човек се намира в състояние на съвършенство.

Но във времето, когато започва работата на отдаване, тогава идва до състояние на падение. Защото вижда колко е отдалечен от понятието „в името на небесата“. Получава се сега, че е слязъл от предишното време, когато е разбирал, че трябва само да спазва Тора и заповедите, а на въпроса за намерението с цел да отдава не е обръщал внимание. И след това получава пробуждане отгоре и започва да се намира в състояние на самоотмяна пред Него, благословен е Той, „като свещ пред факла“, и забравя състоянието на падение, което е имал. И тогава човек е длъжен, когато сега е във време на възход, да може да каже: „Благословен е Този, Който извърши за мен чудо на това място“. Тоест преди това е бил в състояние, в което му се е случило нещо като пътно произшествие, когато е останал в безсъзнание относно духовния живот. Тоест съвсем е забравил за това, че трябва да се работи с цел да отдава, и след това Твореца му е помогнал и той е възкръснал, тоест отново има връзка с Твореца. И чрез тази картина може да получи нови келим, така че да има възможност да получи изобилие от радост от това, че Твореца му е помогнал.

Но трябва да се знае, че във времето, когато човек моли Твореца да го приближи към Своята работа, тоест да върши свещената работа в името на небесата и човек мисли, че Твореца не чува неговата молитва, а той вече много пъти се е молил, и сякаш, не дай си Боже, Твореца не чува неговата молитва — за това е казал моят баща и учител, благословена да е паметта му, че човек трябва да вярва, че това, че сега се моли на Твореца — нека не казва, че сам се е пробудил да отправи молитва, Твореца да го приближи, а че преди човек да отиде да се моли, Твореца вече му е отговорил на молитвата. Тоест човек трябва да цени това, че може сега да се моли на Твореца — това се нарича, че има връзка с Твореца, и това е много важно нещо, и трябва да получава радост от това, че Твореца му е дал желание и стремеж да Му се моли.

И от казаното може да се обясни казаното от нашите мъдреци (Мегила, 29): „Раби Шимон бар Йохай казва: ела и виж колко са скъпи Исраел пред Светия, благословен е Той, защото на всяко място, където са били в изгнание, Шхина е с тях“. И може да се обясни, че понятието „изгнание на Исраел“ означава, че свойството Исраел в човека се е отдалечило от Светия, благословен е Той. Тоест човек усеща страдания от това, че свойството Исраел в него, тоест желанието на яшар-Ел (право към Твореца), тоест това, че човек трябва да прави всичко в името на небесата — това желание е в изгнание, под властта на желанията на народите по света. И тъжи за това.

И трябва да се попита защо именно сега той усеща, че е отдалечен от Твореца, а не преди това състояние, когато човек е усещал, че е далеч от това да си купи по-широко жилище, или по-красиви мебели, и тъй нататък. И изведнъж получава страдания от друга отдалеченост, тоест че е далеч от Твореца. И отговорът е „Шхина е с тях“, тоест Шхина му е дала това усещане, че е далеч от Твореца. И това е, както беше казано по-горе, преди човек да се помоли на Твореца, Твореца му дава желание и стремеж да се моли.