Какво означава, че онзи, който е бил в далечен път, се отлага за втори Песах, в духовната работа

Статия 30, 1991

Книгата Зоар казва (Беаалотха, стр. 22, и в коментара Сулам, т. 66) и ето нейните думи: „Рабѝ Йоси каза: „Човек, човек“ – два пъти. Защо? И отговаря: човек, който е човек, тоест е достоен да получи висша душа, но е навредил на себе си, понеже той е причината, че се е осквернил сам. „Човек, човек“ означава, че е достоен да бъде човек, „или на далечен път“ – защото човека, който се осквернява сам, го оскверняват отгоре. И тъй като го оскверняват отгоре, той се намира на далечен път от онова място и от пътя, за който се държат потомците на Исраел. Рабѝ Ицхак каза: „Но нали е писано: „Ако бъде осквернен от мъртва душа или на далечен път“, а това се вижда от написаното „или“. Рабѝ Йоси каза: „Тук, където се казва „осквернен от мъртва душа“, тълкуването е – преди да го осквернят отгоре. А там, където се казва „на далечен път“, тълкуването е – след като го осквернят отгоре и той пада на далечен път, тоест в ситра ахра. И от това се вижда, че както в едното, така и в другото състояние върху него няма да пребивава светостта свише и той няма да извърши Песах в часа, когато Исраел го извършват.“ Дотук техните думи.

Нашите мъдреци казват (Шабат 104): „На дошлия да се оскверни – отварят му, а на дошлия да се очисти – помагат му.“ И трябва да разберем написаното тук, че „човека, който се осквернява сам, го оскверняват отгоре“, а не казва, че му отварят, а че го оскверняват отгоре. Освен това трябва да разберем защо му отварят, нали „Твореца не предявява претенции към Своите създания“. И Раши обяснява, че Твореца „не отправя лъжливи обвинения“ срещу Своите създания (Авода Зара 3); тогава защо отгоре му се дава някаква помощ, която е във вреда на човека? Напротив, отгоре трябва да му се даде помощ, както е казано: „На дошлия да се очисти – помагат му“; а ако не му се дава помощ за негово добро, то поне отгоре не би трябвало да правят някакво действие във негова вреда. И несъмнено има много обяснения по пътя на простия смисъл.

И трябва да изтълкуваме това по пътя на работата. Известно е, че когато човек изпълнява Тора и заповедите в свойството на общността, тоест за да получи възнаграждение, и не обръща внимание на въпроса с намерението да отдава, тогава човек вижда, че всеки ден напредва в работата. Защото такава е истината – в частта на действието всичко, което човек прави, се записва на негово име. И в това състояние, наречено „ло-лишма“, човек не е способен да види, че това е „ло-лишма“. Тоест човек не е способен да види, че тук има недостатък – че трябва да бъде „лишма“, а той ги извършва в „ло-лишма“. Но в общи линии действията, които прави, му светят.

И поради това човек не е способен да види някакъв недостатък у себе си. Тоест в свойството на общността има поправяне – действията, които прави, му светят като Обкръжаваща светлина, което е поправяне в свойството на действието. Затова човек трябва да се пази да не пренебрегва действията на Тора и заповедите, дори когато те са само на нивото на крайното действие, без никакво намерение, тоест дори когато човек извършва действията по принуда – пак ще се счете за велико дело.

Затова хората, които все още не са способни да работят със свойството на намерението с цел да отдават, имат поправяне, както бе казано по-горе – че не виждат никакъв недостатък в действията, които правят, та да бъдат в радост в работата си, както е писано: „Служете на Твореца с радост.“ За разлика от това, когато на човек идват мисъл и желание и той започва да усеща, че несъмнено в изпълнението на Тора и заповедите има и въпрос на намерение, и се пробужда да върши действия не с цел да получи възнаграждение, а с цел да отдава – тогава започва нов ред.

И редът е такъв, че човек тогава преминава да работи в свойството на лявата линия, и тогава започва да прави преглед на действията си – дали са с цел да отдава, и навлиза в работата, наречена „тума и таара“ (нечистота и чистота), което означава, че започва да работи по очистването на келим. И не е възможно да се работи по очистването, ако предварително не се знае какво е тума. Тоест не е достатъчно онова, което е писано – че има въпрос на тума, а човек трябва да усети какви са загубите от тума, тоест какво губи, знаейки, че се е осквернил. Тоест ако не беше осквернен, какво би спечелил и сега, когато се е осквернил, какво е загубил.

Тоест макар и преди да е започнал работата за отдаване, да е знаел, че има въпрос на тума и таара, той не е знаел защо тума е лошо нещо, а таара е добро нещо. Затова на човек е отредено да се занимава с осъзнаване на злото, тоест да се старае да постигне, че въпросът за желанието да получава за собствена полза се нарича „тума“. Тоест че тази тума го отдалечава от светостта, тоест от Твореца, както е писано: „Свети бъдете, защото свят съм Аз, Твореца ваш Бог“ – което означава „отделени бъдете“, тоест както Твореца е отдаващ, така и човек – всичките му действия, които върши, трябва да са в свойството на отдаване и това се нарича „святост“. А обратното на това се нарича „тума“.

И човек трябва да моли Твореца да му помогне да постигне злото, което се намира в желанието да получава за себе си. Тоест Твореца да му помогне да усети загубата, до която го довежда желанието да получава за себе си; докато ако имаше силата на желанието да отдава – колко би могъл да спечели. Тоест голяма тума или малка тума, и обратното – голяма святост и малка святост, не се измерват с големината на тума и святост, а с мярката на вредите, които тума носи, и с мярката на важността, която светостта носи. Тоест колко страдания усеща, когато знае, че е нечист и колко наслаждение би усетил, когато знае, че се намира в святост.

И според казаното може да се изтълкува онова, което попитахме за казаното от нашите мъдреци: „На дошлия да се оскверни – отварят му.“ И попитахме: нали „Твореца не предявява претенции към Своите създания“; тогава защо „му отварят“ – което означава, че му показват, че може да навлезе по-нататък в нечистотата. Докато преди той да дойде да се оскверни, мястото на нечистотата е било затворено – а едва когато идва да се оскверни, му отварят. Нали отгоре трябва да се смилят над човека, както е писано: „И милостта Му е над всичките Му дела.“

И трябва да изтълкуваме въпроса за „дошлия да се оскверни“ в смисъл, че това е човекът, който иска да навлезе в работата за отдаване, и несъмнено не е възможно да се работи с цел да отдава, ако той не знае загубата от работата с цел да получава; затова сега идва да узнае мярката на злото, което съществува в желанието да получава за себе си. Тоест каква е мярката на злото, намиращо се в желанието да получава, което се нарича „тума“, противоположност на светостта. И той моли Твореца да му съобщи мярката на злото, намиращо се в желанието да получава, което се нарича „нечисто“, тоест нечисто за душата. И когато моли Твореца да му помогне, на това идва отговор: „отварят му“ да види злото, което е в нечистотата на желанието да получава.

Има два вида:

а. Дошлият да се оскверни.

б. Този, който вече вижда, че е нечист и иска да види повече от това, което вижда сега. И ако той моли да види повече, му се дава помощ отгоре, тоест както е писано тук в светия Зоар: „Човек, който се осквернява сам, го оскверняват отгоре.“ Тоест след като му отворят и тогава той вижда, че се е осквернил, и продължава да моли да му покажат истината – колко е отдалечен от святостта; тогава го оскверняват отгоре, тоест получава помощ отгоре чрез това, че му показват загубата, която има в желанието да получава за себе си. И това се нарича, че той достига състоянието на „осъзнаване на злото“. И тогава в него се ражда потребност, наречена „кли“ – Твореца да му помогне и да му даде чистота, както е писано: „И ще поръся върху вас чисти води.“

И по този начин може да се изтълкува онова, което попитахме: защо светият Зоар казва: „Човек, който се осквернява сам, го оскверняват отгоре“? Нали Твореца не предявява претенции към Своите създания. И отговорът е, че това, че го оскверняват отгоре, се нарича „помощ“, тоест свише му помагат да види истината – как желанието да получава е лошо и нечисто; тъй като сега той моли за тази помощ, тоест да види истината какво е злото.

И според казаното може да се изтълкува онова, което рабѝ Ицхак пита рабѝ Йоси за стиха „Човек, човек, ако бъде осквернен от мъртва душа или на далечен път“ – че далечният път също е свойство на тума, само че онова, че го оскверняват отгоре, се нарича „далечен път“. Нали е писано „или на далечен път“, което означава, че са две неща – тоест че далечният път не е свойство на тума. И рабѝ Йоси отговаря: „Когато се казва „осквернен от мъртва душа“, тълкуването е – преди да го осквернят отгоре. А тук, когато се казва „на далечен път“, тълкуването е – след като го осквернят отгоре и той пада на далечен път, който е ситра ахра.“

И трябва да се изтълкува, че в тума по пътя на работата има два вида:

а. Дошлият да се оскверни, тоест дошлият да види дали желанието да получава е свойство на тума, тоест дали води до притъпяване на сърцето. Тогава му отварят да види злото. За разлика от това, преди човекът да дойде да се оскверни, тоест да види злото у себе си, има поправяне отгоре – че човекът не е способен да види злото. Защото има правило: „На човек не му показват зло повече, отколкото е способен да поправи у себе си“ – както в материалното, когато на човек не казват за истинската му болест, ако не е способен да я излекува.

Затова именно онзи, който идва да се оскверни, тоест иска да види истината – тогава му отварят. И ако човек иска да върви напред и се моли да му разкрият истинската мярка на злото, което е в желанието да получава за себе си, тогава му се дава помощта отгоре, тоест го оскверняват отгоре, тоест свише му пращат да види каква е вредата от тума. Тогава той започва да се моли от дълбините на сърцето си – Твореца да му даде желанието да отдава вместо желанието да получава, което има по природа и да му дадат втора природа, която е дар отгоре.

И с това може да се изтълкува написаното: „И от това се вижда, че както в едното, така и в другото състояние върху него няма да пребивава светостта отгоре, и той няма да извърши Песах в часа, когато Исраел го извършват.“ Тоест и когато човекът се намира в първото състояние – на дошлия да се оскверни, и когато се намира във второто състояние – че е на далечен път, че отгоре са му показали колко е отдалечен от светостта – не може да извърши Песах в часа, когато Исраел го извършват.

И трябва да се изтълкува, че свойството „Исраел“ означава, че той вече е в свойството „Исраел“, тоест вече е в състояние Яшар-Ел, което означава, че всичките му действия са направо към Твореца – а това се счита, че се намира в свойството на дясната линия, която е свойство на чистотата, тоест чистота на келим, когато всичките му действия са в името на небесата. И това се нарича свойството „лишма“, както е казано: „Рабѝ Меир казва: на онзи, който изучава Тора лишма, му разкриват тайните на Тора.“ И трябва да се изтълкува – тъй като човекът е удостоен със свойството „Исраел“, тогава настъпва времето да принесе пасхалната жертва. Защото въпросът за Исраел е свойство на чистотата. И когато човекът е очистен, тогава е времето за принасяне на жертва на Твореца, защото въпросът за принасянето на жертва е свойство на цялост.

И това е както е писано в книгата Зоар (Ваикра, стр. 39, и в коментара Сулам, т. 109) и ето нейните думи: „Отвори рабѝ Йеуда и каза: „Служете на Твореца с радост.“ И ако кажеш, че работата на жертвоприношението е такава, не е възможно, защото този човек е престъпил заповедта на своя Господар, заповедта на Тора, и се връща пред своя Господар – с какво лице ще застане пред Него? Но с какво се поправят? Чрез онези коаним и левити, които допълват радостта и възпяването вместо него.“

И там в Сулам той тълкува, че този въпрос се поправя в реда на трите линии. Затова от това се вижда, че когато се говори за пасхалната жертва, която е въпрос на излизане от Египет, трябва да има намек у нас в работата, че първо трябва да достигнем чистота, а след това идва въпросът за приближаване, и се удостояваме със святост. Но човек трябва да вярва, че когато се пробужда да навлезе в работата – това му се спуска отгоре, тоест отгоре го приближават, за да има той връзка със светостта.

И той несъмнено трябва да благодари на Твореца за това, че го е извел от състоянието на низост и го е издигнал във владението на светостта, тоест че е започнал да усеща, че има по-високо място, от което да получава прехрана – не просто прехраната му да бъде като на животните, а той ще получава прехрана от степента „медабер“ (говорящ). И колкото повече благодари, толкова повече засилва това усещане.

Но заедно с това трябва да знае, че следва да моли Твореца да го издигне до по-високо състояние от това, в което се намира. Тоест да се удостои със степента „Тора“. Това означава, че макар да си представя състоянието, в което се намира, като много важно – тоест не е способен да си представи по-голяма важност в света – все пак трябва да каже: „Колкото и да си представям сегашното си състояние като много важно, не съм способен да си представя истинската важност; и доколкото си представям състояние на величие, трябва да кажа, че макар да благодаря на Твореца колкото мога, все пак над разума вярвам, че има по-голямо състояние от това, в което се намирам сега, и Те моля да ми дадеш още по-голям дар.“

И с това можем да обясним казаното (Псалми 71): „А аз винаги ще се надявам“, тоест има по-високи стъпала от тези, които съм способен да си представя. Макар че човек трябва да знае: колкото и да цени сегашното си състояние, то в действителност е по-важно, защото не е по силите на човека да оцени и един малък миг на духовност, все пак над разума той вярва и моли за това.

И това е казаното „А аз винаги ще се надявам“. Тоест да съм способен да си представя, че има повече величие, отколкото мога да си представя. И това е казаното „и ще прибавя към всичките Твои хваления“. Тоест, макар че сега Те възхвалявам, моля Те да мога да Те възхвалявам повече, отколкото съм способен и искам да прибавя към Твоето хваление.

Но когато човек трябва да направи равносметка на духовното си състояние, той се изпрявя пред съдията в сърцето си, който ще издаде присъдата – дали човекът е виновен или оправдан. Тоест понякога съдията го оправдава, защото той няма възможност да изплати дълговете, които трябва да изплати. Тогава човекът се нуждае от милосърдие. Тоест понякога съдията в сърцето му принадлежи на грешниците, тоест на онези хора, които обвиняват своя Създател, а не себе си. Така тези съдии отсъждат човека да отиде в затвора на престъпниците срещу Царя, както е казано (Псалми 107): „Седящи в тъмнина и смъртна сянка, оковани в страдание и вериги, защото се противиха на думите на Бога и презряха съвета на Всевишния."

И макар да е възможно да има добри съдии, те приемат подкуп, тоест съдията в сърцето му се грижи за собствената си полза. Затова той винаги клони към вреда за човека и човек няма друг избор, освен да моли Твореца за милосърдие, да му даде истински съдия. И човек вижда, че няма истински съдия освен Твореца. И за това може да се обясни какво е казал цар Давид (Псалми 82): „Стани, Господи, съди земята, защото Ти ще наследиш всички народи", чийто смисъл е, че Твореца ще бъде съдията. И тогава човекът получава силата от Твореца – „защото Ти ще наследиш всички народи" – защото тогава човекът наследява всички народи, които са в сърцето му.

И редът на работата трябва да бъде главно върху едно нещо – да се извършва работа, която е срещу разума на човека. Тоест това, че казват на човека, че трябва да работи за полза на Твореца, а не за собствена полза, е срещу разума на човека. Нали е казано „и да живее с тях, а не да умре". Така това е в противоречие с целта на творението, която е да наслади творенията Си.

И това може да се обясни чрез изпитанието на Авраам, че от една страна Твореца му е казал „защото в Исаак ще се нарече потомството ти", а след това е казано „и каза: Вземи сега сина си, единствения си, и го принеси там за всеизгаряне". Това може да се обясни по пътя на работата. „Сина си" (бинха) – от думата бина, тоест разбиране. „Единствения си" – тоест единственото разбиране, което има у човека, което човек пази със сърце и душа, за да не го сполети, не дай Боже, никакво зло – а именно желанието да получава за собствена полза. „И го принеси за всеизгаряне" – тоест да убие желанието да получава за собствена полза, тоест да го отмени. И да работи само с желанието да отдава, а не с желанието да получава.

А след това е казал „Не вдигай ръката си върху момчето", което може да се обясни така: не се казва да отмени желанието да получава, а човек трябва да работи така, че да може да използва желанието да получава с намерение да отдава. А онези части, в които не може да насочи намерение си за отдаване – тях е забранено да използва. И това можем да обясним с казаното му: „И отиде Авраам и взе овена вместо сина си." „Овен" се нарича бина, както е казано в книгата Зоар, където пита: „Защо овен, а не рог?" И отговаря, че овен е степента бина, а рог е степента малхут. Което може да се обясни така: малхут се нарича желанието да получава, затова онова, в което не можем да насочим в келим на получаване намерение да отдава, е забранено да се използва. А вместо тях се използват келим на бина, наречени „келим на отдаване".

И от казаното ще разберем, че това, че човек чувства, че не е наред, тоест че е грешник – това не се появява, защото е извършил много лоши дела. Защото има правило: „Престъпил и повторил – станало му е като позволено." Затова много грехове не карат човека да усети своя недостатък. Но големината на греха се измерва според усещането на човека – колко чувства, че е далеч от Твореца. Тоест, доколкото човекът чувства и вярва в Твореца, дотолкова чувства колко е далеч от великия Цар.

Това означава, че когато човек чувства, че е грешник, той трябва да знае, че Твореца му е дал малко да усети, че има Цар в света. И това усещане, което е получил отгоре, го кара да чувства, че е грешник. За разлика от това, когато няма никаква връзка с Твореца, как може да чувства, че е съгрешил пред Твореца и е извършил лоши дела, които са срещу Тора, когато не знае, че в света има Даващия Тора? Но усещането за грях е според мярата на вярата му във величието на Царя, и в тази мяра човек може да усети големината на греха. Тоест големината на греха се измерва според този, на когото е навредено.

И това е както са казали нашите мъдреци (Бава Кама, гл. 3): „Въпросът за срама – всичко зависи от този, който засрамва и от този, когото засрамват." Което може да се обясни така: ако този, който засрамва, е разумен, той знае, че ако засрами някого, който е голям, това е тежък грях. Тоест този, който засрамва, има разум да оцени големината и важността на този, когото засрамва. Така той е извършил тежък грях.

Но ако този, който засрамва, няма разум да оцени важността на този, когото засрамва, не може да се каже за него, че е извършил тежък грях и се нуждае от голямо изкупление за вредата, която е нанесъл на някого. Затова според големината на усещането за величието на Царя – такъв е и грехът. Така, ако човек е праведник, тоест има някакво разбиране за величието на Царя, неговата вреда несъмнено е по-голяма от тази на обикновения човек.

От това следва, че винаги в усещането на човека се измерва големината на важността на Царя, която човекът има. Затова, ако човек чувства, че е съгрешил, несъмнено отгоре са му дали известно приближаване към светостта, и затова чувства, че е съгрешил. И това е както моят баща и учител, благословена да е паметта му, обясни простия смисъл на казаното от нашите мъдреци, че „Твореца е придирчив към праведниците на косъм", както е казано: „А около Него е много бурно". Той попита: защо те заслужават по-голямо наказание от другите? И каза, че този, който е праведник, казва, че Твореца е придирчив към него на косъм. Затова, когато човек чувства, че е съгрешил, нека не се плаши, а напротив – това е знак, че го приближават отгоре. Затова му се пада да се преодолее и да приеме върху себе си бремето на царството небесно, и ще успее.