Какво означава "мир, мир на далечния и на близкия" в духовната работа

Статия 36 — 1991 г.

Книгата Зоар (Корах, страница 2, и в коментара а-Сулам, точка 5) казва следното: "Корах вървял по пътя на раздора. А какво е раздор? Това е отдалечаване и отблъскване горе и долу. И този, който иска да отблъсне поправянето на света, ще изчезне от всички светове. Раздорът е отдалечаване и отблъскване на мира (шалом). А този, който спори с мира, спори със Святото Му Име, защото Святото Му Име се нарича 'мир'. Светът съществува само благодарение на мира. Когато Твореца сътворил света, той не можел да съществува, докато Той не дошъл и не разпрострял върху тях мира. И какво е това? Това е шабат. Затова този, който спори с мира, ще изчезне от света. Раби Йоси казал, писано е: 'Голям мир имат тези, които обичат Твоята Тора'. Тора е мир, както е писано: 'И всичките ѝ пътеки са мир'. А Корах дошъл, за да накърни мира на висшия свят, който е Тора, тоест средната линия, наричана 'Тора', която създава мир между дясната и лявата линия, и долу — на Моше. Затова той е бил наказан от висшите и от низшите — от огъня и от устата на земята".

Трябва да разберем смисъла на казаното, че "светът съществува само благодарение на мира, защото Святото Му Име се нарича 'мир'". Излиза, че единствената причина, поради която светът може да съществува, е, че Твореца се нарича "мир".

Трябва да разберем каква е връзката с името на Твореца. В прост вид всеки разбира, че ако има раздор, светът не може да съществува. Но какво общо има това с името на Твореца? Също така трябва да разберем казаното: "А какво е мирът?" Той казва, че мирът се нарича шабат. А раби Йоси казва, че мирът се нарича Тора. Тоест в какво се изразява и проявява, че шабат и Тора сочат към мира?

Преди всичко трябва да повторим два основни принципа, които трябва да знаем и за които сме говорили вече много пъти:

1. Каква е целта на творението.

     2. Какво е поправяне на творението, тоест какво трябва да правим ние, за да постигнем целта на  творението.

Известно е, че целта на творението е творенията да получат благо и наслаждение, както е казано: "Неговото желание е да отдава добро на Своите творения". И с тази цел Той е създал в творенията желание да получават наслаждение. Тоест ако няма копнеж по нещо, не може да му се наслаждаваме. Затова виждаме, че навсякъде, където човек вижда, че може да се наслади на нещо, той няма възпираща сила, която да не желае да получи наслаждението. И ако понякога виждаме, че човек все пак се отказва от наслаждение, това задължително е поради някаква особена причина, заради която му е изгодно да се откаже, защото човек не е способен да върви срещу природата на желанието за получаване. Затова, ако има достатъчна причина, човек се отказва от наслажденията, които иска да получи. И това може да бъде по две причини:

1. Заради награда, тоест ако се откаже от това наслаждение, по което копнее сега, ще получи в замяна още по-голямо наслаждение.

2. Заради наказание. Тоест ако не се откаже от това наслаждение, ще получи за него големи страдания и той вижда, че му е изгодно да се откаже от това наслаждение, за да не страда.

Излиза, че когато човек сега се отказва от желанието да получи наслаждение, този отказ не е защото не иска да работи за собствена изгода. А защото вижда, че ако сега не се откаже от онова, по което копнее, това ще навреди на собствената му изгода. И затова се отказва. И поради тази причина не казваме, че с това, че се е отказал от наслаждението, той е извършил нещо против природата си, тоест че е навредил, не дай Боже, на желанието за получаване. А всичко, което прави, всичко върви съгласно методиката на желанието за получаване.

Тоест не бива да гледаме на действията, които човек извършва. Това, че понякога се отказва от нещо, не е знак, че този човек е работник на Твореца. А трябва да гледаме и към намерението.

Например, човек понякога може да се откаже от страстта към ядене и подобни, ако знае, че някой ще види, че е човек, който се отказва от наслаждения, което е знак, че служи на Твореца и ще има хора, които ще го уважават за това. Тогава у човека вече има сила да преодолее, защото ще получи още по-голямо наслаждение, което е почитта. И обикновено така се случва.

Но има и изключения от правилото — има и такива, които могат да се унижават, тоест да се отказват от почит, за да получат предмета на своето желание. А има и такива, които не се отказват от страстта, но не заради почит, а напротив. Тоест ако човек работи по пътя на скромността, той може например да преяжда и сигурно хората, които го виждат как яде, ще го укоряват в сърцата си. И той се отказва от почита, за да спечели от това възможността да работи скромно, защото чрез такава работа може да удостои себе си с по-важно наслаждение, тъй като човек, който върви по пътя на скромността, се удостоява със сливане с Твореца.

Това означава, че той не желае да получава удовлетворение от това, че хората го уважават. Тъй като има правило, че когато хората смятат, че някой е възвишен над народа, го уважават. А почитта има власт — този, който е попаднал в страстта към почит, не може да излезе от нея, тоест той е принуден да работи и да полага усилия, за да получи почит и не може да направи никакво действие в името на Небесата. Затова ни е даден съвет — човек да извършва всичките си действия по пътя на скромността и тогава няма да му дават почит. И така може да се спаси, за да не попадне под властта на почитта. И тогава има място да приучи себе си да действа с намерение да отдава.

И от казаното виждаме, че този, който се отказва да получи малко наслаждение и в замяна получава голямо наслаждение, не е навредил, не дай Боже, на желанието за получаване. А голямото наслаждение понякога той получава от някакво приемане на наслаждение от вида на страстта, а понякога голямото наслаждение е чрез почит и подобни.

А понякога се случва, че получава малко наслаждение, тоест малка страст. И това е, защото знае, че чрез това се отказва от голямо наслаждение, което е почитта. И възниква въпросът — защо иска да се отказва от голямо наслаждение? Това е, защото в замяна на отказа от голямо наслаждение иска да получи по-голяма степен. Тоест, например, чрез отказа от почитта той иска да удостои себе си със сливане с Твореца.

И по такъв начин ние не казваме, че е получил малко наслаждение — ядене — и се отказва от голямо наслаждение, което е почит. А трябва да кажем, че и от малката страст той не се отказва, освен в очите на хората, които го гледат. И те казват, че този човек няма разум, тъй като не желае да се откаже от малка страст, относно която със сигурност, ако се беше отказал от страстта, можеше да получи по-голямо наслаждение, но няма сила да преодолее дори малката страст. Излиза, че е невъзможно да се узнае истината за човек, чийто път е по пътя на скромността.

А сега да се върнем към въпроса, за който говорихме във връзка с поправянето на творението — че човек трябва да достигне до това, всичките си действия да извършва с намерение да отдава. И тъй като човекът по природа е сътворен само да получава за собствена изгода, как може да се каже на човека да върви срещу своята природа? Защото тялото пита: какво ще имам аз от това? И, разбира се, трябва да му се отговори и да му се каже: ще имаш това, че ако работиш с намерение да дариш, ще се удостоиш с благото и наслаждението, които са заложени в целта на творението.

И така отговорът е, че желанието за получаване ще достигне по-голямо наслаждение, отколкото е способно да получи сега в желанието за получаване без намерение да отдава. Тогава тялото твърди: ако ми казваш така, значи и тогава аз ще извлека полза. Тоест аз виждам, че ако работя с намерение да отдавам, от това ще има за мен собствена полза. И тогава човек казва, че не вижда никакво действие, което би могло да се направи без от него да произтече собствена полза.

А отговорът е, че от страна на разума е невъзможно да се разбере как у човека може да има възможност да направи нещо против природата. Затова се казва на човека: правилно е това, което казваш, защото от страна на природата не съществува действителност, в която човек би имал способност да разбере какво е "с намерение да отдавам". Затова са казали мъдреците ни, благословена да е паметта им: "Винаги нека човек да се занимава с Тора и заповедите ло лишма (не в Нейно име), защото от ло лишма се идва до лишма (в Нейно име)". И тогава, когато учи ло лишма, "светлината в нея го връща към доброто", както е казано в коментара а-Сулам (Берешит, част 3, страница 64) и това са думите му: "Защото ако човек се занимава с Тора и заповедите дори за собствено наслаждение, въпреки всичко чрез светлината в нея ще усети ужасната низост и поквара, заложени в природата на получаването за себе си. И тогава ще обърне сърцето си към това да се отдели от тази природа на получаване и напълно да се посвети единствено на работата да отдава радост на своя Създател, и тогава Твореца ще му отвори очите и ще види пред себе си свят, изпълнен с пълно съвършенство, в който няма ни най-малък недостатък".

И от казаното виждаме, че не е по силите на човек да разбере какво е да действа с намерение да отдава, а не за собствена изгода — а това може да се разбере отчасти именно чрез заниманието с Тора и заповедите дори ло лишма, защото въпреки всичко светлината, която е в тях, може да даде разбирането, че има такова нещо, което си струва да се направи единствено за изгодата на Твореца, а не за собствена изгода.

Но без това чудодейно свойство на Тора и заповедите, разумът у човека не е в състояние да разбере, че може да се направи нещо, ако от това не произтече наслаждение, с което човек да може да наслади своето желание за получаване. Затова, когато се казва на човека, че трябва да прави всичко за изгодата на Твореца и човекът вижда, че не може да разбере такова нещо, отговорът е: вярно е, че това е невъзможно да се разбере с външния разум, който е даден на човека, но му се казва: трябва да знаеш, че е жалко за времето да се изчаква и да се казва, че ако вникне в това, ще достигне до разбиране, че трябва да се занимава с него, за да придобие желанието да отдава и междувременно да се изчаква с молитвата към Твореца Той да му даде това желание. Защото преди той да разбере, че се нуждае от това, как може да се моли на Твореца да му даде нещо, ако човек не знае, че се нуждае от него? Той може да каже с устата си, че иска желанието да отдава, но как може да се моли от дълбините на сърцето си, че това му липсва?

И няма никакъв способ това да бъде разбрано с външен разум, а този, който иска да върви по пътя на Твореца и да достигне целта, заради която е сътворен, трябва да вярва с вярата на мъдреците, които са казали, че човек трябва да прави всичко с намерение да отдава, а не за собствена изгода. Тоест това, че трябва да върви по път, в който всичките му действия ще бъдат с намерение да отдава — това желание човек не може сам да си вземе, а само Твореца може да му даде втора природа. И също да вярва, че потребността от това ще получи от изпълнението на Тора и заповедите дори ло лишма, защото "светлината в нея го връща към доброто". Затова виждаме тук две неща, които Твореца дава:

а) Потребността човек да разбере, че се нуждае от желанието да отдава и това той получава чрез светлината в Тора. А след това получава и самата светлина, която е силата, способна да върши всичко с намерение да отдава.

И на основата на казаното може да се обясни онова, което попитахме — каква е причината, поради която светът съществува само благодарение на мира, и то защото името на Твореца е мир. И попитахме каква е връзката между едното и другото.

И отговорът е: тъй като не е възможно да се създаде мир, ако там няма раздор, защото само на мястото, където има раздор, е уместно да се говори за мир, затова първо трябва да знаем какъв е раздорът, който съществува в света, относно който трябва да достигнем мир, защото Твореца се нарича мир и само тогава ще съществува светът.

Известно е, че желанието на Твореца е да отдава добро на Своите творения. Затова всички творения усещат, че трябва да получат добро и наслада от Твореца. Излиза, че когато не получават добро и наслада, те са в раздор с Твореца — защо Той не им дава добро и наслада. И тъй като е извършено поправяне, за да няма аспект на срам, всичко трябва да се прави с намерение да се отдава, и тогава Твореца е в раздор с творенията — защо те не желаят да работят с намерение да отдават.

И според това излиза, че тук има две противоположни мнения:

а) Творенията казват на Твореца: „Дай ни да се насладим, напълни нашето желание, тоест нашето желание да получаваме, с всякакво добро, за да можем да кажем 'Благословен е Този, Който каза и светът се появи', защото усещаме доброто, което имаме и се наслаждаваме на него.“

б) А Твореца казва: „И аз искам да се наслаждавам на света, който създадох, и цялата ми наслада е в това, че вие се наслаждавате, защото такава е моята цел в творението, както е казано 'Желанието Му е да отдава добро на Своите творения'. Само че искам вашата наслада да бъде в съвършенство, без никакво неприятно усещане, наречено 'срам'.“

Затова, след като раздорът се усеща у творенията, тогава творенията искат да достигнат мир с Твореца. Защото иначе няма съществуване за света, тоест светът трябва да съществува само заради целта, заради която е сътворен. И ако целта не може да бъде осъществена, тогава за какво е нужен светът? Защото светът не е сътворен, за да страдат творенията от мъки и болки.

И поради това името на Твореца се нарича „мир“ (шалом), защото е невъзможно да се разкрие името на Твореца, чието общо име е „Добрия и Творящия добро“. И как може да се разкрие името на Добрия и Творящия добро по време, когато има раздор между Твореца и творенията, както е казано по-горе?

И от казаното виждаме, че именно върху мира може да съществува светът, защото значението на мира е, че сега може да се усети чрез мира, че Твореца е добър и творящ добро, поради това че те получават доброто и насладата от Твореца, след като е установен мирът, тоест както е казано по-горе — творенията се съгласяват с желанието на Твореца, който иска творенията да правят всичко в полза на Твореца.

И това се нарича, че „се уподобяват на желанието на Твореца“. Неговото желание е само да отдава на творенията, и също така творенията сега се уподобяват на желанието на Твореца, защото и те искат само да отдават на Твореца. И тогава, чрез подобие на свойствата, има място да се разкрие доброто и насладата, които са в замисъла на творението. И тогава се разкрива името на Твореца, че Той е „Добрър и Творящ  добро“.

И с това ще разберем онова, което попитахме — нали понятието „мир“ е уместно именно на място, където има раздор. Ако е така, защо Твореца е създал света изначално така, че да има раздор? Отговорът е, че понятието раздор е уместно навсякъде, където има две противоположни неща и тъй като светът е създаден с кли на желанието да получаваме. Защото иначе, ако няма желание да получаваме нещо, не можем да се наслаждаваме на това нещо. Затова творението е произлязло с природата на желанието да получаваме за себе си, а след това, за да бъде поправено, така че в него да няма срам, тогава творенията трябва да придобият втора природа, тоест да придобият желанието на Твореца, чието желание е да отдава. Затова от това е произлязъл раздорът.

Излиза, че раздорът е необходимо нещо. Тоест ако творенията не разбират понятието раздор, те не са способни никога да постигнат целта на творението, която е да дава добро на Своите творения. Защото е невъзможно да се поправи каквото и да било, ако не се знае какъв е недостигът. Затова, когато се познава раздорът, който има между желанията, тогава може да се направи мир между тях.

И според казаното следва да се обясни това, което попитахме — какво е мирът. Той казва, че мирът е шабат. Раби Йоси казва: „Мирът е Тора“, тоест чрез Тора човек достига до усещане на понятието раздор, както е казано по-горе. Защото Тора, дори в аспект „шело лишма“ (не заради Нея самата), светлината в нея му дава да разбере, че има понятие, спрямо което трябва да се работи с намерение да се отдава. Излиза, че чрез Тора той първо стига до раздора и тогава знае какво трябва да поправи, а след това, чрез това, че човек се удостоява с аспекта „Тора лишма“ (заради Нея самата), тогава Тора прави „мир“, тоест Тора му дава силата на желанието да отдава, което е понятието „да се прави всичко в името на небесата“. Излиза, че чрез Тора той постига две неща, тоест както кли, което е недостигът, така и светлината, която е силата, чрез която ще може да прави всичко с намерение да отдава.

А това, което се казва, че мирът се нарича шабат, не противоречи на тълкуванието, че мирът се нарича Тора, защото мъдреците ни са казали (Авода Зара 3): „Казал им Твореца: 'Който се е трудил в навечерието на шабат, ще яде в шабат. Който не се е трудил в навечерието на шабат, откъде ще яде в шабат?'“

И трябва да се разбере това изречение от гледна точка на духовната работа, и тълкуванието да бъде както по-горе — тъй като шабат се нарича мир, ако е така, как може да се удостоим с мир, ако там няма раздор? И какво е раздорът? Това е както са казали нашите мъдреци: „Винаги човекът да гневи доброто начало срещу злото начало.“ И тълкуванието на Раши е, че ще води с него война (Брахот 5). Защото понятието война е следното: тъй като понятието на доброто начало е, че трябва да има желание като Твореца, което е желание да отдава, а злото начало се нарича желанието да получаваме, тогава човек трябва да се старае да създаде раздор, тоест както е казано по-горе, че те са две противоположни желания. Тогава идва „шабат“ и прави мир.

Което не е така, ако няма раздор — как е уместно да се каже, че шабат прави мир? И това е, което казва: „Който не се е трудил в навечерието на шабат, откъде ще яде в шабат?“ Излиза, че трудът е раздорът, тоест да се води борба със злото начало, което е желанието да получаваме, както е казано по-горе.

Но защо шабат се нарича „мир“? Това е както е казано в книгата Зоар и ето думите ѝ: „Какво е шабат? Името на Светия, благословен да е Той“ (донесено в Зоар при шабатната трапеза сутринта). И е известно, че името на Твореца е „Тора“, както са казали нашите мъдреци: „Цялата Тора е имената на Твореца.“ Излиза, че както шабат, така и Тора — и двете правят мир, чието тълкуване е, че чрез разкриването на Тора в аспект „име на Твореца“, тогава се създава мир между творенията и Твореца, защото творенията се наслаждават, че се удостояват да получат доброто и насладата, а Твореца се наслаждава на това, че целта на творението се осъществява, тоест желанието да дава добро на Своите творения се разкрива в цялото си съвършенство.

И според казаното следва да се обяснят думите на книгата Зоар, която казва, че Корах е вървял по пътя на раздора, и този, който иска да отблъсне поправянето на света, ще изчезне от всички светове. И следва да се обясни, че същността на поправянето на света е било всичко да бъде с намерение да се отдава. И това, че Корах е вървял по пътя на раздора, е било нужно, за да достигне след това до аспекта на мира, който е поправянето. А Корах е искал да остане в раздора. Излиза, че той е отблъснал поправянето на света, както се казва: „А този, който оспорва мира, оспорва Неговото свято име, защото Неговото свято име се нарича 'мир'.“

И тълкуването е, че тъй като името Му се нарича „мир“, тоест създаден е мир между Твореца и творенията, тоест разкрива се името на Твореца, че Той е добър и творящ добро. А чрез раздора, който се нарича „различие по форма“, доброто не може да се разкрие. Излиза, че творенията са в раздор с Твореца. Което не е така, когато се прави мир от аспект на келим, тоест от аспект на желанията, когато става едно желание в света, наречено „желание да отдава“, тогава се разкрива цялото добро и наслада в света.