Какво представляват знамената в духовната работа

ТАШНА"А – статия 32, 1991 г.

В Мидраш Раба (Бемидбар, глава 2) за стиха „Всеки човек при знамето си" се казва: „Както е писано: ‚Ще ликуваме в Твоето спасение и в името на нашия Бог ще издигнем знаме'. Казал Исраел на Светия, благословен да е: ‚Ето, ние ликуваме в Твоето спасение, в това, което Ти стори за нас в името Си; ще ликуваме в Твоето спасение – и спаси Твореца в онзи ден Исраел'. Написано е ва-йоша („и спаси"), сякаш Исраел е спасен и сякаш Той е спасен. ‚И в името на нашия Творец ще издигнем знаме' – защото Светия, благословен да е, утвърди името Си в нашето име и ни направи знамена, както е казано: ‚Всеки човек при знамето си'. Раби Исахар казва: ‚И знамето му над мен е любов' – дори когато човек седи и се занимава с Тора и преминава от закон към закон и от стих към стих, казал Светия, благословен да е: ‚Мил Ми е, и знамето му (дигло́) над Мен е любов, и преминаването му (дилуго́) над Мен е любов'" – дотук неговите думи.

1. Какво означава, че Светия, благословен да е, утвърди името Си в нашето име.
2. Какво означава „написано е ва-йоша", сякаш Исраел е спасен и сякаш Твореца е спасен (относно казаното ва-йоша – тълкувателите обясняват, че смисълът е „и ще бъде спасен").
3. „Преминава от закон към закон". Известно е, че името на Светия, благословен да е, е „Добрия и Творящ добро", тоест Той винаги иска да дарява творенията с благо и наслаждение и поради това е създал в творенията желанието да се стремят винаги да получават удоволствие и наслада. Според това възниква въпрос: защо творенията не усещат благото и наслаждението, а целият свят страда от липса на наслаждение и няма удовлетворение в живота, защото всеки разумен човек пита: „Какъв е смисълът на нашия живот?".

И отговорът е: защото Твореца е извършил поправяне, така че когато получаваме благото и наслаждението от Твореца, да не изпитваме срам, който произтича от различието в свойствата между получаващия, който е творението и Твореца, който е даряващият. Поправянето е, че преди човекът да придобие желание да отдава, чиято същност е да бъде в подобие на свойствата, не е възможно да получи истинското благо, което Твореца иска да даде на творенията.

И понеже желанието за отдаване е против природата на човека, затова учим, че в човека има свойството на седемдесетте народа на света. Тоест човекът е малък свят, както е казано в книгата Зоар и свойството Исраел в човека се намира под властта на народите на света, което се определя като това, че народът Исраел е в изгнание сред народите и няма сили да върви против желанието на народите на света. Затова народът на Исраел моли Твореца да го изведе от изгнанието, в което се намира сред народите – тоест да има способността да работи в името на Небесата.

Също така мъдреците ни са казали: „Когато Исраел отиде в изгнание, Шхина е с тях", което следва да се обясни според казаното от моя баща и учител, благословена да е паметта му, относно казаното от мъдреците ни: „Ученик, който е в изгнание, учителят му е в изгнание заедно с него". И той е казал, че смисълът е следният: когато ученикът е в изгнание, тоест претърпял е падение, и неговият учител е в него в свойството падение. Тоест когато човек е в падение и няма вкус към Тора и молитвата, това е защото учителят му отива в изгнание заедно с него – тоест и всички въпроси на светостта са у него в падение, тоест той гледа на всичко така, сякаш няма никаква важност в нищо духовно, което се нарича, че и духовността е в свойството изгнание.

И с това можем да обясним, че когато Исраел е в изгнание, тоест в състояние на падение, и народите на света тогава властват над човека, а народите на света най-общо се наричат „желанието да се получава за собствена изгода", тогава и Твореца в тях е в изгнание – тоест за тях няма никаква важност на Твореца. Защото ако имаха важността на величието на Твореца, не биха могли да властват над свойството Исраел в човека.

Известно е, че Исраел означава Яшар-Ел, което означава, че всичките му действия са право към Твореца. А те със своята власт правят всичките му действия да бъдат само за собствена изгода – което се нарича в полза на желанието да се получава, а не в полза на Твореца. Излиза, че когато свойството Исраел е в изгнание и Твореца е заедно с тях в изгнание – тоест желанието да се отдава е в изгнание, а също и този, на когото искат да отдават, и той е в изгнание, както е казано, че фараонът е казал: „Кой е Твореца, та да слушам гласа Му", тоест той е отричал величието на Твореца и не е позволявал да се вярва във величието на Твореца, и съответно свойството Исраел у тях е в изгнание.

И според казаното можем да обясним онова, което попитахме: какво означава „сякаш Исраел е спасен и сякаш Той е спасен" – тоест каква връзка има между избавлението на Исраел и избавлението на Твореца. И от горепосоченото излиза, че изгнанието на Исраел и изгнанието на Твореца са едно и също, понеже когато човек постига и усеща величието на Твореца, вече няма никаква власт у народите на света, защото всички те са отменени пред Него, благословен да е. Затова излиза, че цялото изгнание е само в това, че не познаваме Неговото величие, благословен да е.

А въпросът за скриването, което човек усеща и което е причината да бъде в изгнание, е както е казано по-горе, тоест човекът трябва да знае, че трябва да поправи действията си, така че да бъдат с намерение да отдава, иначе ще има свойство на срам. Затова непременно трябва да има алама́ (скриване) и астара́ (скриване на Лика) на Висшата светлина. И според степента на усещането на злото, тоест когато човекът вижда колко е потопен в егоистичната любов, в същата степен той вижда колко е отдалечен от светостта, тоест той вижда колко е далеч от това да направи нещо в полза на Твореца, и че се намира под властта на народите на света, и свойството Исраел в него няма никаква сила да излезе от тяхната власт.

Затова, когато Исраел в него излиза от изгнанието и достига свойството избавление, съответно и Твореца, който по време на изгнанието е бил скрит от него заради властта на народите, сега се появява и величието на Твореца се разкрива. Защото сега вече няма нужда от цимцу́м (съкращаване) и скриване, понеже цимцу́м вече е преминал от него, според правилото: „В степента, в която човек може да насочи  намерението си да отдава, в същата степен изчезват от него цимцу́м и скриването". И това е писаното: „Ще ликуваме в Твоето спасение, и спаси Твореца в онзи ден Исраел. Написано е ва-йоша, сякаш Исраел е спасен и сякаш Той е спасен". И това е, както е казано по-горе.

Също така можем да обясним онова, което попитахме: какво е тълкуването на писаното „Ще ликуваме в Твоето спасение, ето, ние ликуваме в Твоето спасение, което Ти стори за нас в името Си"; и какво е името на Твореца, който сътвори творението. Името Му е „Добрия и Творящ добро" за творенията Си, чието желание е да отдава и поради това е създал в творенията желание да получават – иначе творенията не биха могли да усетят вкуса на благото и наслаждението, защото виждаме, че без желание и стремеж е невъзможно да се наслаждаваш на нищо.

Но заедно с това Твореца е искал да няма свойство на срам по време на получаването на благото и наслаждението. Затова Той иска ние да получаваме всичко с намерение да отдаваме. И понеже това е против природата, защото е създал у нас желание само да получаваме, а не да отдаваме, затова когато искаме да работим с намерение да отдаваме, нямаме тази сила. Затова, когато получаваме тази сила, наречена името на Твореца – тоест че и ние можем да действаме с намерение да отдаваме на Твореца – това се нарича, че Твореца ни дава втора природа (както е казал моят баща и учител, благословена да е паметта му, че това, че Твореца дава на човека желанието да отдава, се нарича „втора природа").

И това е писаното: „Каза Исраел на Светия, благословен да е: ‚Ето, ние ликуваме в Твоето спасение, което Ти стори в името Си'", тоест както по-горе – ние ликуваме със спасението, че Ти ни даде желанието да отдаваме, което се нарича „името на Твореца"; че Той, отдаващият, ни даде това име, тоест че и ние сега можем да извършваме действия да отдаваме.

И това е писаното: „И в името на нашия Бог ще издигнем знаме – защото Светия, благословен да е, утвърди името Си в нашето име и ни направи знамена". Тоест ние сега издигаме знаме в името на Твореца, чието име е желание да отдава. И това е нашето спасение – че Светия, благословен да е, утвърди името Си, което е желанието да отдава, в нашето име. Защото и в името Исраел е намекнато името на Светия, благословен да е, тоест Яшар-Ел, тоест че всички действия на Исраел са право към Твореца, а не в полза на собствената изгода. И това се нарича, че народът Исраел издига знаме в името на Твореца, и това е спасението на народа Исраел.

И според казаното можем да обясним писаното: „Раби Исахар казва: ‚И знамето му над мен е любов' – дори когато човек седи и се занимава с Тора и преминава от закон към закон и от стих към стих, и преминаването му над Мен е любов". Смисълът на преминаването следва да се обясни така: понеже човекът е сътворен с желание да получава и не може да работи с намерение да отдава, затова мъдреците ни са казали: „Винаги нека човек се занимава с Тора и заповедите дори ло лишма́, защото от ло лишма́ стига до лишма́" (Песахим 50б).

Излиза, че човекът непременно трябва да работи в ло лишма́, понеже така се е родил по своята природа. Но независимо от това, Светия, благословен да е, го превежда от неговото състояние на ло лишма́ в лишма́. Излиза, че чрез помощ от Светия, благословен да е, тук има въпрос на преминаване, тоест човекът преминава от това, което е в неговата природа – да прави всичко в полза на собствената изгода – и започва да работи в полза на Твореца. И това се нарича „и преминаването му над Мен е любов" – че поради любовта, с която Твореца ни обича, Твореца ни е дал знамена, тоест от закон, с който човекът се занимава в ло лишма́, Твореца ни дава сила да преминем стъпалото ло лишма́ и да стигнем до стъпалото лишма́.

И това е писаното „от стих към стих", тоест че човекът започва стиха в ло лишма́ и веднага прескача ло лишма́ и стига до стъпалото лишма́. И това е писаното: „Каза Светия, благословен да е: ‚Мил Ми е, и знамето му над Мен е любов, и преминаването му над Мен е любов'", чието тълкуване е, че поради любов Твореца му дава сила да прескочи ло лишма́ и да стигне до лишма́.

И любов се нарича това, че човекът започва да работи в ло лишма́, а народът Исраел е копнеел да работи в името на Небесата и не е могъл, както е казано по-горе, затова с желанието, с което са искали да работят в името на Небесата и не са могли, това желание е пробуждало любов свише, и Твореца им е дал силата да работят в лишма́. И това е писаното: „Каза им Светия, благословен да е: ‚След като пожелахте да направите знамена, кълна ви се, че ще изпълня желанията ви'".

Тоест въпросът, че народът Исраел е копнеел за свойството знамена – тоест да могат да прескочат работата в ло лишма́ и да достигнат лишма́ – а са виждали, че със собствените си сили не са способни на това, ето защо са направили итерута́ де-летата́ („пробуждане отдолу"), което е, че душата им страстно е възжелала и са казали: „Кога ние ще можем да прескочим работата в полза на собствената изгода и да достигнем работа в полза на Твореца?". И с този стремеж са пробудили любов свише. И това е писаното: „Каза им Светия, благословен да е: ‚След като пожелахте да направите знамена, кълна ви се, че ще изпълня желанията ви'". Това, че са копнеели за знамена, тоест за свойството прескачане на работата в полза на собствената изгода – Светия, благословен да е, е изпълнил желанието им.

И от казаното излиза, че главната работа на човека е да достигне до това да работи в полза на Твореца, макар че сме длъжни да започнем с работа в ло лишма́, но трябва да се стремим Твореца да помогне и да ни даде сили да работим в лишма́ – тоест всички негови действия да бъдат с намерение да отдаде наслада на своя Творец, тоест човекът трябва да приеме бремето на царството небесно, без да се надява да получи нищо в замяна. Тоест да не изисква от Него, че трябва да ни даде в замяна някакво препитание, така че да можем да кажем, че в замяна на това, което получаваме от Него, си струва да работим за Него.

А всичко е над разума, тъй като то е свойство на закон. Тоест Малхут се нарича „закон", защото ние нямаме как да разберем как е възможно да се работи без награда, тоест без никакво обезпечаване, което Той ще ни даде. И ако е така, откъде ще имаме препитание, тоест как е възможно да работим, без да получим в замяна нещо, което ще ни храни, за да можем да оживим душата си.

И отговорът също е над разума. Тоест ние трябва да помолим Твореца Той да ни даде сила да живеем и да имаме сила да работим с радост с намерение да отдаваме и да не получаваме никаква отплата. И как е възможно това – нали в нашия разум няма реалност, в която да се разберат две противоположности в едно.

Тъй като, от една страна, не искаме никаква отплата, а приемаме Висшата Малхут без никакво препитание, което Той ще ни даде. И как е възможно да живеем без никаква жизненост, ако не изискваме никакво препитание.

А от друга страна, искаме Твореца все пак да ни дава препитание. И какво препитание искаме Той да ни дава, ако не желаем нищо в замяна на нашата работа? Отговорът е: вярно е, че не искаме нищо в замяна, но искаме Твореца да ни даде сила да работим така, че да не получаваме никаква отплата. А как е възможно това? То вече зависи от Теб. Тоест Ти ще извършиш с нас чудо, за да можем да работим без никаква отплата. Тъй като това е над разума, ние нямаме разум да Ти кажем по какъв начин да ни обезпечиш, а над нашия разум Ти ще ни обезпечиш и ние желаем да вървим над разума, макар че в човешкия разум не съществува такова нещо.

Излиза, че нашата работа е над разума и също препитанието си искаме да получим над разума. А над разума се нарича чудо. Излиза, че молим Твореца да ни осигури препитание по чудодеен начин, тоест не по природен път. Защото по природен път, когато човек работи, той иска препитание срещу усилието си. А тук, в духовната работа, човек иска да му се даде препитание не заради труда му, а по силата на чудо, което не е съгласно природата.

В светлината на казаното може да се обясни казаното от мъдреците (Бехар, в началото): „На планината Синай, тоест: какво общо има шмита с планината Синай?". Що се отнася до духовната работа, може да се обясни, че е известно, че Малхут се нарича шмита и Малхут се нарича ерец (земя), защото Малхут е седмата сфира. (Светът започва от Хесед, както е казано: „Защото казах: ‚Свят на Хесед (милосърдие) ще бъде изграден'" и Малхут е седмата сфира от Хесед.)

А намекът е, че е забранено да се изисква от Малхут да даде препитание, тоест забранено е да се обработва земята с цел тя да даде препитание. Иначе казано, „обработка на земята“ се нарича работа, при която искаме тя да даде плодове — иначе кой би обработвал земята, ако тя не дава плодове? Тоест работа се нарича това, че човек полага усилие и срещу усилието получава възнаграждение. Тоест той не се наслаждава от самото усилие. А щом няма наслаждение от работата, защо работи? Несъмнено намерението му е да получи отплата.

Затова, ако човек приема върху себе си бремето на висшата Малхут и не желае никаква отплата — това е знак, че той не извършва обработка на земята, тъй като не иска от Малхут тя да му даде каквато и да е отплата. И това се нарича „шмита“, тоест че не обработва земята, за да получи отплата.

Не е така, когато работи, за да получи отплата — това се нарича „обработка на почвата“. Тоест по отношение на работата това се нарича, че извършва „шмита на почвата“, тоест изобщо не докосва земята, а за него земята е в свойството „и да си почине земята в събота, посветена на Твореца“. Това загатва, че цялата земя, тоест небесната Малхут, е изцяло посветена на Творца и желанието да се получава няма никакъв досег до Малхут, която се нарича „ерец“ и се нарича „шмита“.

И с това може да се обясни въпросът: „Какво общо има шмита с планината Синай?“. Тълкуванието е, че всички заповеди трябва да се изпълняват в свойството шмита, тоест намерението при изпълнението на заповедите трябва да бъде по пътя на шмита, която е в свойството „и да си почине земята в събота, посветена на Творца“. Тоест изпълнението на заповедите на Твореца става с намерение да не се получава никаква отплата срещу работата, а цялата висша Малхут, което човек приема върху себе си и заради която пази заповедите на Твореца — всичко да бъде в свойството шмита.

Тоест, както казахме, всичко да е с намерение заради отдаване, без да се желае никаква отплата. В светлината на казаното може да се обясни написаното (Беар, трета алия): „А ако кажете: ‚Какво ще ядем в седмата година?‘ — и Аз ще изпратя Моята благословия за вас в шестата година“. Този въпрос може да се изтълкува по отношение на духовната работа така: понеже трябва да приемем висшата Малхут без никаква отплата, тоест човек да не казва: „Аз приемам върху себе си висшата Малхут при условие, че Ти ще ми дадеш вкус към работата и към молитвата, а също и към изпълнението на заповедите; и ако получа за това отплата, готов съм да върша светата работа“.

Но щом всичко е заради Твореца — как може да се работи над разума и вкуса? Откъде ще ядем, тоест откъде ще получим препитание, за да живеем с работа, в която няма да имаме никаква отплата в замяна? Та това е противоположно на нашия разум! С разума си разбираме, че ако Малхут, наречена „арец“, ни даде малко вкус към работата, то от този вкус ще усетим, че вече имаме какво да ядем. Тоест този вкус, който усещаме, се нарича „препитание“. Но в същото време, щом ни е забранено да работим в седмата година, тоест забранено е да изискваме възнаграждение за тази работа — откъде ще вземем нещо за препитание?

Отговорът е: „и Аз ще изпратя Моята благословия за вас в шестата година“. Шестата сфира е Йесод, наричана „Йесод цадик (праведник)“, при което „праведник“ означава отдаващ. И когато и вие работите само с цел да отдавате, тогава настъпва подобие на свойствата между Малхут и Йесод, и оттам се разпростира благословията. Не е така при обратното: ако приемате Малхут с цел да получавате, то предизвиквате разделение в корена на душите си, които са Малхут, наричана „Кнесет Исраел“ (събранието на Исраел) — общността на всички души, която тогава е в разделение. Затова Йесод не може да отдава на Малхут, поради разликата в свойствата между тях.

Затова именно чрез това, че пазят шмита, тоест както казахме, само по този начин Аз ви казвам: „и Аз ще изпратя Моята благословия за вас в шестата година“. Тоест само, когато вие пазите шмита и нямате никакво желание да получавате за собствена облага, а единствено да отдавате — тогава има място за подобие на свойствата между Йесод, който е отдаващ и Малхут, която също е поправена от низшите, пазещи шмита, за да не получават за собствена облага. Тогава настъпва подобие на свойствата и тогава има място благословията да се разпростре върху Малхут.

Излиза, че когато човек желае да работи с цел да отдава и без никаква отплата, тогава тялото пита: откъде ще вземем жизненост за работата, ако се съгласим да работим без никаква отплата? Отговорът трябва да бъде, че ние вървим над разума. И в рамките на разума не желаем да обясняваме, а нашата работа е над разума. И също препитанието, от което се нуждаем, за да живеем по време на работата — то също е над разума, тоест в качеството на чудо, тъй като всяко нещо, което е против природата, се нарича „чудо“.

Излиза, че цялата основа на работата му, когато желае да работи с цел да отдава, е без никаква основа на препитание, тоест той не знае откъде ще получи сила за работата, за да има с какво да се препитава, тоест да има препитание и жизненост, докато се занимава с Тора и молитвата, ако не желае нищо за собствена облага. Излиза, че той моли Твореца да му даде препитание, за да живее в Тора и заповедите над разума. А над разума се нарича „срещу природата“. И всичко, което е срещу природата, за да се постигне нещо, се нарича „чудодейно“, без никаква основа, на която да се опре.

Излиза, че онези, които желаят да работят с цел да отдават, трябва да знаят: когато тялото идва и пита: „Какво ще ядем?“ — както е казано: „А ако кажете: ‚Какво ще ядем?‘“ — не бива да се дава на тялото отговор в рамките на разума, а да се отвръща: Твореца ще ни даде благословия, както е казано: „и Аз ще изпратя Моята благословия“. И всяка благословия е в свойството чудо, защото когато всичко върви наред по най-добрия начин, не са нужни благословии. Но тялото идва и пита: нали мъдреците са казали (Псахим 64б): „Да не се разчита на чудо“ и също мъдреците са казали (Псахим 50): „Не всеки ден се случва чудо“. Излиза, че всички отговори, които трябва да се дават на тялото, са изцяло над разума, тоест да се казва на тялото: „В рамките на разума ти си прав, но аз вървя над разума“.