Какво означава „Всеки скърбящ за Йерусалим се удостоява и го вижда в радостта му“ в духовната работа
Статия 39, 1990
Нашите мъдреци казват (Таанит, стр. 30б): „Всеки скърбящ за Йерусалим се удостоява и го вижда в радостта му.“ В буквалния смисъл това е трудно за разбиране – несъмнено е имало много праведници, които са скърбели за Йерусалим, но Йерусалим все още не е възстановен. Как тогава са се удостоили да видят Йерусалим в радостта му? Разбира се, в буквалното разбиране има обяснения за това. Но трябва да го разтълкуваме и по пътя на духовната работа.
Известно е, че Малхут се нарича „Йерусалим“. Затова, когато казваме „разрушаване на Йерусалим“, се има предвид Храма, който е бил разрушен. Тоест това се нарича „Шхинта бе-афра“ (Шхина в праха) или „Шхинта бе-галута“ (Шхина в изгнание). С други думи, човек трябва да приеме върху себе си бремето на небесното царство и да вярва, че Твореца управлява света с управление в свойството „Добър и Творящ добро“, но това е скрито от човека.
Малхут е тази, която дава на душите и на световете БЕА. Всички въздействия, които идват отгоре към творенията, са свойството Малхут. Според това излиза, че Малхут не е уважавана от творенията, тъй като те не виждат нейната значимост – че именно тя ни дава. И това се нарича „Йерусалим в неговото разрушение“. Тоест с други думи, вместо да дава благо и наслаждение на творенията, така че всички да видят нейното достойнство, виждаме, че при нея всичко е разрушено и тя няма какво да даде. Както е казано (в молитвата „Нахем“ на Девети ав): „И скърбящите за Йерусалим, и градът скърбящ, и разрушеният, и презреният, и опустошеният.“ Тоест всичко е разрушено и сринато и това се нарича „Шхинта бе-афра“. Затова, когато човек трябва да приеме бремето на небесното царство, има голяма съпротива от страна на тялото.
Затова, ако човек успява да се пребори и приеме върху себе си бремето на Малхут, въпреки че не вижда никаква важност, и скърби за това – защо е така, тоест защо до такава степен е скрита от нас значимостта на Йерусалим, и се моли за това – защо няма значимост у Малхут, и моли Твореца да издигне Йерусалим от този прах, в който се намира и в мярата, в която човек съжалява за разрушението му, се удостоява с това Твореца да чуе молитвата му.
И човек се удостоява да го види в радостта му, тоест че тя (Малхут) действително му дава благо и наслаждение. Излиза, че обяснението е, че именно онзи човек, който съжалява и скърби за Йерусалим – защо е Шхинта бе-афра – именно той се удостоява да го види в радостта му. Защото „няма светлина без кли“, а тъй като той има кли, тоест хисарон (недостиг) – защо Шхина пребивава в праха – и съжалява за това, затова той се удостоява и вижда утешението на Йерусалим.
От казаното може да се обясни написаното (Йешаяу, 1): „Знае волът стопанина си и оселът – яслите на господаря си. Исраел не знае, народът ми не осъзнава.“
Трябва да разберем каква е разликата между вола и осела в духовната работа. Също така каква е разликата между Исраел и народа мой в духовната работа. Моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника (Баал Сулам), казва, че разликата между вола и осела е, че волът се нарича свойство моха (разум), което е свойството вяра над знанието. И в това е смисълът на „знае волът стопанина си“. А „оселът“ е свойство либа (сърце), тоест желанието за получаване, и в това е смисълът на „и оселът – яслите на господаря си“. Според това тук трябва да различим две степени:
1. Тези, които работят с цел получаване на възнаграждение, тоест изпълняват Тора и заповедите, за да получат възнаграждение. Излиза, че техният основен въпрос е – колко възнаграждение ще получа и какво ще е възнаграждението, струва ли си заради него да полагам усилия в Тора и заповедите.
2. Тези, които искат да работят с намерение да отдават, изхождайки от казаното в книгата Зоар: „Защото Той е велик и властва над всичко.“ Тоест човек работи единствено заради величието на Твореца – удостоил се е да служи на велик Цар. Излиза, че тези, които работят с намерение да отдават, вече трябва да знаят заради кого работят – тоест действително ли Той е велик и важен Цар, заради когото си струва да се работи.
Въпросът е там, че когато започват да работят с намерение да отдават и цялата причина да имат сили за работа е значимостта на Твореца, тогава работата започва да бъде в свойството „Шхинта бе-афра“. Тоест вместо духовното, тоест работата в полза на Твореца, всеки път да става все по-важно, у човека идват такива мисли, които показват обратното. И вместо човек да върви всеки път напред и да работи с по-голяма радост, тъй като служи на велик и важен Цар, при него идват картини на незначителност. Тоест той не усеща величието на Твореца и това всеки път му причинява падения.
С други думи, дори когато успява да се пребори и издигне над паденията, въпреки това не винаги може да устои и да се бори с тези мисли. А какво му показват тези мисли? Свойството „Шхинта бе-афра“. Тоест това, че иска да работи в радост, понеже служи на велик и важен Цар и това би трябвало да му донесе радост, а вместо това усеща точно обратното, тоест свойство на отблъскване, сякаш го отблъскват от работата.
И това се нарича „Шхинта бе-афра“. Това, че сега той усеща, сякаш го изтласкват навън. С други думи, той усеща, че когато иска да приеме върху себе си бремето на небесното царство, тогава у него идват „въпросите на Фараона“, който пита: „Кой е Твореца, че да Му се подчинявам?“ И това се нарича, че Малхут, тоест Шхина, се намира в изгнание у Фараона, царя на Египет, и те показват низостта на небесното царство.
И тогава на човека не му остава друго, освен да моли да бъде изградена Малхут, тоест Малхут да не остава в такъв низък вид. Защото от тази низост човек не може да получи радост, когато вижда, че тя няма никаква значимост. И това се нарича, че човек трябва да се моли заради „разрушаването на Храма“. Тоест защо целият свят не може да види приемането на бремето на небесното царство като нещо добро – тоест да се работи в полза на Твореца, така че това да е на почит, така че работата да е уважавана.
И затова, когато човек се моли за изгнанието на Шхина, не бива да се моли само за това, че при него тя е в праха, а трябва да се моли защо тя е в такава низост у целия свят – до такава степен, че целият свят изобщо не мисли за духовното. И той се моли за целия свят, както ние се молим: „И построй Йерусалим скоро в наши дни“, така че това да бъде слава за целия свят. Както е казано в молитвата на Рош а-Шана (Новата година): „Царувай над целия свят в славата Си.“ А тъй като обществото не усеща хисарон, как могат те да се молят?
Но този човек, който все пак се е удостоил да придобие свойството хисарон, тоест е постигнал изгнанието, затова той може да моли за избавление. А тези хора, които не усещат, че има изгнание, как могат да молят Той да ги изведе от изгнанието? Излиза, че това, че човек усеща, че се намира в изгнание, вече се нарича „издигане на степен“. И на него е възложено да моли за напълване за цялото общество.
И това е, както бе казано по-горе: „Всеки скърбящ за Йерусалим се удостоява и го вижда в радостта му.“ Тоест този, който усеща изгнанието на Шхина и скърби, той се удостоява и я вижда в радостта ѝ. Тъй като по отношение на келим само у него има келим, годни за избавление. Защото същността на келим е недостиг от напълване.
Затова, когато скърби, чувствайки как Шхина пребивава в изгнание и не виждат нейното величие, а у този, който иска да приеме върху себе си бремето на небесното царство по причина „защото Той е велик и властва“, идват мисли и картини, които го изтласкват извън светостта, и единствено чрез преборване и принуда над знанието той може да устои. И всеки път, когато иска да повярва, че управлението на Твореца е в свойството „Добър и Творящ добро“, при него идват мисли, които клеветят Твореца, и го боли, че е принуден да слуша клевета. Той вярва, че това е единствено защото народите по света господстват над светостта, тоест има скриване – когато някой иска да встъпи в светата работа, тогава Ситра ахра (другата страна) скрива значимостта на светостта. Излиза, че именно скърбящият човек се нуждае от милостта на небесата, за да има той способност да се пребори над злото в себе си и той скърби и плаче Твореца да му помогне.
Но със сигурност той трябва да се моли за цялото общество. Иначе това се нарича, че се моли само за собствена изгода. Тоест само той да излезе от изгнание. А ако човек наистина моли заради Твореца, славата на Небесата да бъде разкрита в света, как може да моли само за себе си? Затова човек трябва да моли славата на Небесата да се разкрие на целия свят. И това е, както са казали нашите мъдреци (Бава Кама 92): „Всеки, който моли милосърдие за другаря си и сам се нуждае от същото нещо, получава отговор пръв".
А по отношение на работата следва да се разбере: ако човек, който моли милосърдие за другаря си, получава отговор пръв, изглежда сякаш това, че моли милосърдие, не е поради това, че се интересува да пробуди милосърдие за другаря си, а изглежда като измама — тъй като нашите мъдреци са казали, че получава отговор пръв и затова той моли милосърдие за другаря си. И още повече следва да се разбере защо получава отговор пръв. Нима свише не могат да им дадат така, че да получат отговор на молитвата си едновременно, а трябва да бъде сякаш един след друг, а не двамата заедно? И следва да се разбере какво има в това, че получава отговор пръв.
Но, както е казано по-горе, това, че човек моли милосърдие за другаря си в работата, следва да се обясни така: когато човек започва да върви по пътя, който чрез изпълнението на Тора и заповедите води до сливане с Твореца, наречено „всички негови действия да бъдат заради Небесата, а не за собствена изгода", тогава настъпва времето, когато тялото започва да се съпротивлява на тази работа и му носи мисли, че тази работа не е за него. Поради това, че природата на тялото е насочена към собствена изгода, а той сега иска да работи заради Твореца, затова тялото, наречено рацон лекабел (желание за получаване), винаги му показва, че не си струва да работи заради Твореца. И тъй като без наслаждение човек не може да направи нито едно движение, защото такава е природата на Творението, и това произтича от това, че Неговото желание е да наслаждава Своите създания, което е причината за Творението, затова ако човек няма наслаждение от работата, той не може да работи.
Ето защо всичко, което човек прави, е само за да се наслаждава, тоест да получава отплата за усилието, което полага. Затова в ло лишма (не заради Нея), тоест когато човек вярва във възнаграждението и наказанието, той има гориво по време на работата, защото гледа към възнаграждението, което ще получи после. А когато човек работи, за да отдава, тоест не желае да получи никаква отплата за своето усилие, как е възможно да работи без наслаждение?
И за това казва книгата Зоар, че трябва да се работи поради това, че Твореца е велик и владее всичко, което означава — поради величието на Твореца. Тъй като виждаме в природата, че малкият изпитва наслаждение, когато служи на големия. Защото в света е прието, че човек има сила да служи на важен човек. И особено когато служи на велик цар, човек изпитва голямо наслаждение. И за това на човека не му е нужна работа, а то е заложено в природата на Творението. А това, над което човек трябва да работи, е да има знание и усещане, че онзи е важен човек и тогава вече човек е способен да му служи.
Затова именно когато човек иска да работи поради величието на Твореца, тогава към него идват лоши мисли, които не му позволяват да усети величието на Твореца, а му показват точно обратното. И всъщност това скриване властва над цялото общество. Но при онези хора, които не работят поради величието на Твореца, тялото няма нужда да скрива от тях величието на Твореца. И това е поради това, че докато причината за работата не е „поради величието на Твореца", тялото не работи безкористно, защото гледа на възнаграждението, а не на този, който дава възнаграждението.
Излиза според това, че именно при хората, които желаят да работят само поради величието на Твореца, има противодействие и народите на света покриват и скриват свойството Исраел в човека. И ето защо главното злословие срещу величието на Твореца се намира именно у онези хора, които желаят да достигнат сливане с Него. А онези, които усещат това състояние, наречено „Шхинта бе-афра“ („Шхина в праха“), имат потребност да молят Твореца да я изведе от изгнанието, в което тя се намира сред народите. Тоест народите властват над нея и скриват величието и значимостта на светата Шхина.
Затова онези хора, които усещат, че Шхина е в прахта, трябва да се молят за славата на Небесата, тя да се разкрие на целия свят. Но не целият свят се нуждае от това, тоест да издигне Шхина от праха. Затова той „получава отговор пръв" — защото се нуждае от същото нещо. Но после това носи разкриване и на цялото поколение. Обаче докато те нямат подходящи за това келим, при тях не може да бъде толкова явно. И това е по подобие на казаното от мъдреците: „Изпълнил една заповед — щастлив е, че е наклонил себе си и целия свят към везната на заслугите".
Затова само такъв човек, който усеща скриването на духовното, тоест на желанието за отдаване поради величието на Твореца, той е длъжен да моли милосърдие за цялото поколение, както е казано по-горе. А тъй като се нуждае от същото нещо, получава отговор пръв. Затова за него е казано: „Всеки скърбящ за Йерусалим се удостоява и вижда радостта му". И причината е, както е казано по-горе, че той се нуждае от това, а не цялото общество. Затова този, който моли милосърдие за другаря си — двамата не могат да получат отговор на молитвата си наведнъж, поради това, че само той се нуждае от това, тоест от това спасение — да почувства величието на светостта, наречено лакма Шхинта ме-афра (издигането на Шхина от прахта).
За разлика от онези работници, които се намират в първото горепосочено свойство, тоест работят заради възнаграждение и затова гледат към възнаграждението. И има правило: този, който дава, е важен. Излиза, че щом вярват, че ще получат възнаграждение — че Твореца ще им изплати тяхното възнаграждение — Той вече е важен за тях. За разлика от онези, които не работят заради възнаграждение — те трябва да почувстват сега величието на Твореца, Благословен да е. И върху това идва скриването, наложено върху светостта, така че да не се вижда нейното величие. И затова ни е дадено да молим Твореца да премахне скриването, както е казано: „Не скривай лицето Си от него".
От казаното ще разберем това, за което попитахме — какво е „Исраел не знаеше" и какво е „народът Ми не осъзнава". Защото „Исраел" — това са онези хора, които работят над намерението да достигнат сливане с Твореца, за да се удостоят да достигнат стъпалото Яшар-Ел (право към Твореца), а не за собствена изгода. И те се отнасят към свойството намерение, наречено „знание", защото те трябва да достигнат ясно знание, че трябва да достигнат и да постигнат величието на Твореца. И това знание идва именно чрез вярата над знанието. Защото над знанието има власт на народите на света, които скриват величието на светостта и принизяват малхут на Небесата до прахта.
И именно чрез усилването на вярата над знанието, когато човек извършва действията си с принуда, в моментите, когато към него идват лоши мисли на ситра ахра, които злословят и казват, че не си струва да се работи заради Твореца — за да бъде единствено величието на Твореца причината за желанието за тази работа — тогава на човека не му остава нищо друго, освен да вярва с вярата на мъдреците в това, което те ни казват: че именно от тази работа, която човек извършва над знанието, има наслаждение на Твореца, както казва моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, че главната работа е, когато човек дава нещо на Твореца, а това е именно тогава, когато той върви над знанието.
Тоест знанието му казва, че не си струва да прави действия с цел отдаване, а човекът преодолява себе си и ги извършва над знанието. Тогава се счита, че човекът дава нещо на Твореца. За разлика от това, когато Твореца му дава пробуждане свише — тогава човекът не може да извърши никакво действие, за което би могло да се каже, че дава нещо на Твореца. Защото човекът тогава се отменя пред Твореца като свещ пред факел, без какъвто и да е избор. Така че в такова състояние човекът не дава нищо, защото няма избор. А именно когато той трябва да върви над знанието, тъй като знанието му казва иначе, тогава може да се каже, че отдава нещо на Твореца. И каза, че трябва да се вярва, че тази работа е важна пред Светия, Благословен да е, повече от всички останали видове работа.
И казва пророкът: „Знае волът стопанина си" — това се отнася до свойството Исраел, които са в свойството на главите на народа. Защото Исраел сочи към ли рош („на мен глава"). Към тях се отнася знанието, както беше казано по-горе. Затова казва: „Исраел не знаеше". Те не се заеха да положат труд, за да достигнат до познание на Твореца, както е казано: „И познай днес и положи на сърцето си, че Твореца е Всесилен".
И каза пророкът, че те не са се занимавали с това. А също и пророкът говореше към обществото, тоест към „народът Ми", чиято работа е само за да получат възнаграждение, и заради това се занимават с Тора и заповедите — че те не се задълбочиха в смисъла на „осел — яслите на стопанина си". А свойството „осел" — както говорихме по-горе — е свойството рацон лекабел (желание за получаване), наречено „себелюбие". И тогава пророкът им казва: оселът, тоест този, който гледа на „яслите на стопанина си", тоест на възнаграждението, не се задълбочи в това, че Твореца им дава възнаграждението, тоест че чрез задълбочаване ще получат любов към Твореца, по подобие на това, както има любов към онзи, който дава подаръци на хората. А те не обръщат внимание на даващия, а мислят единствено, че ще получат възнаграждение.
Излиза, че действията, които те извършват заради възнаграждение, са без любов и трепет. Тоест те изобщо не са мислили за „яслите на стопанина си", тоест да мислят за стопанина — че Твореца е Този, който дава. И отсичат заповедите от Този, който дава Тора и заповедите, защото не мислят по време на работата за даващия работата. А и когато мислят за възнаграждението, също не мислят кой е Този, който дава възнаграждението.
Тоест, пророкът стои и предупреждава както свойството Исраел, които работят над намерението и не обръщат достатъчно внимание как да достигнат сливане с Твореца, така и онези, които работят само в свойството на действието, а намерението им е, само за да получат възнаграждение и не обръщат внимание да помислят кой е Този, който дава възнаграждението. Затова — „народът Ми не разбра". И ето защо им липсва любовта към Твореца.
И от казаното излиза, че човек трябва да си даде сметка преди да отиде да се моли, за какво да се моли. Затова казва моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, че човек трябва да се моли за едно нещо, и то включва много неща. А именно, че моли Твореца да му даде желание да работи с цел отдаване, а не за собствена изгода. Тъй като за да има желание за отдаване, е необходимо да има вяра в Твореца и да вярва във величието на Твореца. Обаче молитвата му, в това, че иска Твореца да му даде желанието за отдаване, означава, че човек казва на Твореца: „Желая, когато се занимавам с Тора и заповедите, намерението да бъде да вярвам, че Твореца има наслаждение от моите действия".
Тоест, въпреки че човек не усеща никакъв вкус и усещане по време на своя труд, той иска да има сила да каже на своето тяло, когато тялото предявява претенции, казвайки: „Нима не виждаш, че нямаш никакъв вкус в изучаването на Тора, а също и в молитвата?" — тогава човек иска да има сила да каже на тялото си: „Тъй като аз работя, само за да се наслаждава Твореца, какво значение има дали усещам в това вкус или не. Ако работех за собствена изгода, ти щеше да си право в това, което ми казваш — че не усещам никакъв вкус и защо тогава да работя? Както човек не яде храна, от която се наслаждава. Но аз работя заради Твореца. В такъв случай какво значение има какъв вкус усещам". Това той моли от Твореца. И това се нарича „безусловно смирение".