Какво означава „да предупредим големите за малките“ в духовната работа
Статия 28, 1990
Мъдреците казват (Йевамот, 114а): „«Кажи… и каза» – за да бъдат предупредени големите за малките.“ А Раши обяснява: „«Кажи на коените, синовете на Аарон… и каза». Защо са необходими тези две казвания? За да бъдат предупредени големите за малките и да не им позволяват да се осквернят.“
И трябва да разберем какво ново има в това, че трябва „да бъдат предупредени големите за малките“, когато се говори за духовната работа, където всичко се разглежда в едно тяло. В такъв случай какво ни загатват думите „да бъдат предупредени големите за малките“? Тоест кой е „малкият“, когато изучаваме това в едно тяло? И кой е „големият“? Какво искат да ни кажат с думите, че трябва да бъдат предупредени големите за малките?
Известно е, че усилието и работата, които трябва да вложим в Тора и заповедите, произтичат от това, че сме родени с природата на желанието за получаване заради себе си. Затова за всичко, което правим и от което желанието за получаване изпитва наслаждение, не може да се каже, че изисква усилие. Както виждаме в нашия свят, ако човек е гладен и пред него има храна, чийто аромат усеща, нима ще каже, че сега му предстои тежка работа и ще полага големи усилия, защото се готви да яде? Защото там, където има наслаждение и удоволствие, не може да се говори за работа и усилие.
Според това трябва да разберем следното: щом за Тора е казано „защото те са нашият живот и нашето дълголетие“, защо тогава се казва, че човек трябва да полага усилия в Тора? Нима има някой, който не желае да живее и да се наслаждава на живота? Както е написано: „По-желани са от злато, от много чисто злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита.“ В такъв случай защо спазването на Тора и заповедите се нарича „усилие“?
Отговорът е, че ако наслаждението от Тора и заповедите беше разкрито на всеки, целият свят със сигурност щеше да спазва Тора и заповедите. Това е подобно на написаното в „Предисловие към Учението за десетте сфирот“ (пункт 43): „Да предположим например, че Твореца управляваше Своите творения с явно управление. Така че всеки, който вкуси нещо забранено, веднага да се задушава на място, а всеки, който изпълнява някоя заповед, да намира в нея чудесно наслаждение, подобно на най-прекрасните наслаждения в този материален свят. Защото тогава кой глупак би помислил дори да вкуси забраненото, знаейки, че веднага ще изгуби живота си заради това? Та нали той не би помислил да скочи в огъня. И кой глупак би оставил някоя заповед, без да я изпълни веднага с цялото си усърдие? Та нали човек не може да се забави или да се откаже от някое голямо материално наслаждение, което се е оказало в ръцете му, без веднага да го получи. Затова ако пред нас стоеше явно управление, всички живеещи в света щяха да бъдат съвършени праведници.“
Според това трябва да попитаме защо нямаме явно управление, а трябва да вярваме във възнаграждение и наказание. Нима не би било по-добре, ако всичко беше разкрито? Отговорът е, че тъй като трябва да достигнем до сливане с Твореца, което е подобие по форма, трябва да извършваме всичко заради Небесата, тоест заради отдаването, за да доставим наслаждение на своя Създател. А ако възнаграждението и наказанието в Тора и заповедите бяха разкрити, не би имало никаква възможност да се работи заради Небесата, защото наслаждението би принуждавало човека да спазва Тора и заповедите. И виждаме колко е трудно човек да каже, че всичко, което прави, е заради отдаването, дори по отношение на наслаждението, разкрито в материалното, което е само наслаждение от категорията „тънка светлина“ в сравнение с наслаждението, съдържащо се в Тора и заповедите. Иначе той би трябвало да се откаже от материалните наслаждения, ако не може да създаде намерение заради отдаване на Твореца.
Още повече по отношение на големите наслаждения, съдържащи се в Тора и заповедите. Със сигурност не би имало никаква възможност да му се каже, че ако не може да създаде намерение за отдаване, трябва да се откаже от тях. Затова е било извършено поправяне: преди човек да стане способен да каже за малките наслаждения, намиращи се в материалните неща, че ги приема само при условие че може да създаде намерение за отдаване, той се намира под съкращаване и скриване и не вижда никакво наслаждение. Той трябва само да вярва, че това е така. Тоест човек трябва да вярва, че Твореца управлява всички творения като Добър и Творящ добро.
Това е, както е написано в статията („Шамати“, 1943 г.): „Човек трябва да си представя, сякаш вече се е удостоил със съвършена вяра в Твореца и вече усеща в органите си, че Твореца управлява целия свят със свойството „Добър и Творящ добро“, тоест че целият свят получава от Твореца само добро.“
От казаното следва, че когато човек се занимава с вярата в Твореца, той трябва да отделя определено време, за да си представя как би се чувствал, ако се удостои с близост до Твореца и види със собствените си очи благото и наслаждението, които достигат до него и до всички творения. В какво възвишено състояние на духа би се намирал тогава и колко весел и радостен би бил!
Необходимо е човек да продължава да си представя тази картина, така че вярата му да бъде подобна на знание и виждане. Тоест степента на вярата му трябва да бъде като степента на виждането и знанието. Това е велика работа, защото тя е пътят на истината. И това съответства на казаното „истина и вяра“, което означава, че вярата му трябва да върви по пътя на истината. Именно чрез представянето на тази картина той трябва да вярва във величието на вярата в такава степен, сякаш я вижда явно и вярва на собствените си очи.
С други думи, със същата степен на въодушевление, която би изпитал, ако виждаше с очите си, той трябва да се въодушевява и когато не вижда, а само вярва, че това е така. Затова това се нарича „вяра по пътя на истината“. Тоест вярата му действително е подобна на знание. Именно тя се нарича „истинска вяра“, както е написано: „истина и вяра“.
И тъй като цялата основа трябва да бъде изградена върху вярата, а същевременно са ни дадени разум и знание, за да разбираме всяко нещо със собствения си ум, вярата е противоположна на нашата природа. Според природата си можем да следваме разума и да не извършваме неразумни постъпки. Излиза, че от една страна учат човека да върви по разумен път и по същия начин да се отнася към останалите хора.
А когато човек започне да изпълнява Тора и заповедите, му казват: макар човек да трябва да следва разума, по отношение на Твореца ни е дадена вярата и сме длъжни да вярваме на мъдреците, като вървим именно по този път, въпреки че той противоречи на разума. Както е казано: „И повярваха в Твореца и в Моше, Неговия слуга.“ Тоест трябва да вярваме в това, което ни казват мъдреците, без да се съобразяваме със собствения си разум.
Но тъй като това е противоположно на нашия разум, ние изпитваме подеми и падения. С други думи, понякога сме способни да вярваме в думите на мъдреците и да си представяме истината и вярата, когато вярата действително е истинска, без примес от разум, и всичко в нея противоречи на нашето съзнание и разбиране. Затова това се нарича „истинска вяра“ или „проста вяра“, в която няма какво да се разбира, а всичко в нея е над знанието.
Затова не е по силите на човека винаги да се намира на едно стъпало, а той преминава през подеми и падения. Както казва моят баща и учител, благословена да е паметта му: защо приемането на бремето на Висшата Малхут се нарича вяра (емуна)? Защото тази дума произлиза от „омен“ (възпитател) и „оменет“ (бавачка). Това е подобно на бавачка, която постепенно отглежда детето, докато то порасне. Затова, когато човек работи върху основата на вярата, докато не се удостои с постоянна вяра, тя винаги остава частична.
Затова по време на работата има подеми и падения. Понякога човек може да си представи величието и важността на Тора и заповедите, както и величието и важността на Даващия Тора. Когато може да си представи величието и важността на Даващия Тора, човек усеща, че се намира в състояние на подем. Тоест усеща, че се е издигнал над материалния свят. А на хората, които се стремят към материални наслаждения, гледа като на добитък и зверове, които се задоволяват с храната, необходима за животинското им съществуване. Докато той усеща, че може да получи прехрана и удовлетворение в живота само от онова, което подобава на степента „говорящ“.
И както е приведено в „Предисловията“, цялото достойнство на степента „говорящ“ в човека се състои в това, че той е способен да придобие усещане за Твореца. А това няма отношение към животинското ниво. Но след това човек отново се спуска от своето състояние и попада под властта на множеството. Тоест сега той се намира под властта на самия себе си, а не както преди. Затова по време на подем, когато усеща, че в света няма нищо друго освен властта на Твореца, а самият той няма никакво значение, защото желае да се отмени пред Твореца без никакви условия, човек се намира под властта на Единствения. А по време на падение се намира под властта на множеството, тоест вече съществуват две власти.
Но понякога човек пада в състояние, което е още по-лошо от състоянието на двете власти. Защото, когато казва, че съществуват две власти, той поне вярва, че в света има Творец, Който е едната власт. Тоест Твореца е Стопанинът и прави това, което желае. Но съществува и друга власт. Човекът също е стопанин, който прави в света онова, което желае. Тогава човек иска Твореца да му служи според собственото му желание, тоест Твореца да бъде на разположение на човека и да му служи според неговите нареждания.
Но още по-лошо от това е, когато човек, страшно е да се помисли, изобщо не вярва, че има Творец и че Той управлява света. Излиза, че такъв човек не признава нищо друго освен единствената власт на самия себе си. Но човек вижда, че такова мнение имат много хора и всички казват, че сами са си господари. Тоест всеки прави онова, което му е необходимо, а това, което се отнася до останалите, не го интересува. Защото понякога, когато човек прави нещо в полза на ближния, той го прави, понеже очаква другарят да му се отплати и да не се окаже неблагодарен.
И това е, както е написано в книгата „Зоар“ и е приведено в „Птиха“ (пункт 57) относно стиха „А милостта на народите е грях“: „Защото всичко, което вършат, го вършат заради себе си.“ Тоест те го правят, за да получат в замяна някакво благо. Това се нарича „власт на множеството“, защото съществуват множество отделни хора.
Излиза, че това не се нарича двувластие, тоест властта на Твореца и властта на човека. При двувластието човек все още вярва в управлението на Твореца. Но когато падне под властта на множеството от много отделни хора, той изобщо не взема предвид Твореца. И това, разбира се, е най-лошото състояние.
От казаното следва, че преди човек да се удостои с постоянна вяра, която е дар от Твореца и не се намира във властта на човека, той винаги преминава през подеми и падения. Тогава човек се нуждае от милосърдие свише, за да не избяга от бойното поле. Затова редът на духовната работа може да бъде спазван само по време на подем, тоест когато човек се намира под властта на светостта.
Тогава човек трябва да работи, да бъде внимателен и да си припомня в какво състояние се е намирал по време на падението. Тоест по време на подем той може да си даде сметка и да види разликата между светлината и тъмнината, както е казано: „Предимството на светлината се разкрива от тъмнината.“ С други думи, тогава той е способен да изпълни казаното от мъдреците (Авот, глава 2, мишна 1): „Съпоставяй загубата от изпълнението на заповедта с възнаграждението за нея и възнаграждението от прегрешението със загубата от него.“
Тоест по време на подем човек разбира, че получаването заради самия себе си се нарича прегрешение, защото го отдалечава от Твореца, а няма по-голямо прегрешение от това. Но по време на падение човек не е способен да разбере, че ако не изгражда намерение заради отдаването, това се нарича прегрешение. Тогава той не притежава силата да вярва, че всичко трябва да се извършва заради Небесата. Той вярва само в написаното, че човек трябва да спазва 613-те заповеди, които Твореца ни е заповядал да изпълняваме чрез Моше. И, разбира се, няма да съгреши и да престъпи написаното в Тора.
Но понякога човек се гневи защо Твореца е направил така, че много неща са ни забранени. Тоест човек казва, че ако Твореца го беше попитал относно спазването на заповедите, той би помолил да не ги прави толкова строги за нас и да не забранява многото неща, които душата жадува. Но въпреки това той спазва заповедите.
А по време на подем човек се гневи за обратното: защо Твореца ни е дал да извършваме неща, които човек е принуден да прави, тоест да яде, да пие и така нататък. Нима не би било по-добре, ако изобщо не ги беше създал в света и нямаше да бъде необходимо човек да ги извършва?
Излиза, че по време на подем човек желае в света да има по-малко наслаждения. А по време на падение се гневи защо Твореца ни е забранил много неща, от които човек би могъл да се наслаждава, ако Тора не ги забраняваше. От казаното виждаме, че човек преминава през подеми и падения, когато желае да се удостои със сливане с Твореца. Затова времето на падение трябва да се нарича „малко състояние“ (катнут), а състоянието на подем – „голямо състояние“ (гадлут).
С това трябва да обясним онова, за което попитахме: какъв е смисълът на казаното от мъдреците: „«Кажи… и каза» – за да бъдат предупредени големите за малките“? И попитахме как може да се говори за „големи“ и „малки“ в един човек. От казаното по-горе следва да обясним, че „големи“ и „малки“ не означават две тела, защото в духовната работа изучаваме всичко в едно тяло. „Големи“ и „малки“ трябва да се разбират като две различни времена в един носител, тоест две различни състояния в един човек:
а. Времето на подем, наречено „големи“.
б. Времето на падение, наречено „малки“.
С това трябва да обясним, че когато човек се намира в състояние на подем, той трябва да бъде внимателен и да си дава сметка, че може да стигне до падение. А какво представлява падението? Тоест кой казва, че падението е толкова лошо? Та нали той вижда, че има много хора, които живеят и се наслаждават на живота, въпреки че се намират в състояние на падение. Затова, когато самият той изпадне в състояние на падение, се повлича след тях и също се наслаждава на живота като тях.
За състоянието на падение обаче може да се каже, че човек е попаднал в пътна злополука. Той е пострадал и се намира в безсъзнание. Тоест не усеща, че се намира в състояние на падение, а се наслаждава на състоянието, в което пребивава. Така сега той не усеща падението, защото напълно е забравил, че в света съществува духовност и че трябва да се стремим да достигнем до сливане с Твореца. Всичко това е забравил поради злополуката, която му се е случила. И не страда от това, че се намира в падение.
Затова, когато човек се намира в състояние на подем, трябва да мисли и да се страхува да не попадне, не дай Бог, в злополука. Тоест сега, когато напредва към духовното, трябва да внимава да не падне по средата на пътя.
А по време на падение той вече не помни това, защото тогава няма никакво усещане за духовното. Всичко това човек може да разбере само по време на голямото състояние. Затова Писанието ни казва: „«Кажи… и каза» – за да бъдат предупредени големите за малките.“ Тоест по време на голямото състояние (гадлут), когато се намира в подем, е времето човек да бъде предпазлив по отношение на малкото състояние (катнут), за да не стигне до падение, наречено „малки“. Само по време на подем човек може да мисли за малкото състояние (катнут), тоест да изяснява каква е причината да попадне в него. Човек трябва да знае, че несъмнено съществува причина, която го е довела до падението.
И както чух от моя баща и учител, благословена да е паметта му (приведено в статия от 1945 г.): „Трябва също да се знае, че ако човек имаше способността да задържи някакво, дори и най-малко светене, но то беше постоянно, той вече би се смятал за съвършен. Тоест с това светене вече би могъл да върви напред. Затова, ако светенето изчезне от него, той трябва да съжалява за това. Това е подобно на човек, който е посял семе в земята, за да израсне от него голямо дърво, но веднага е извадил семето от земята. В такъв случай каква е ползата от труда му да посади семето в земята? Нещо повече, можем да кажем, че той е извадил от земята дърво със зрели плодове и ги е унищожил. Тоест ако не беше извадил семето, от него би израснало дърво с плодове. Така е и тук: ако това малко светене не беше изчезнало от него, от него би израснала голяма светлина. Затова човек трябва да съжалява, че от него е изчезнала „голяма светлина“.“
От казаното виждаме, че човек трябва да вземе всички предпазни мерки по време на подем. Тогава, дори да има само малко усещане, ако направи всичко по силите си, за да не го изгуби, той непрекъснато ще напредва.
За това е казано: „«Кажи… и каза» – за да бъдат предупредени големите за малките.“ Тоест по време на голямото състояние (гадлут), което е време на подем, човек трябва да направи всички необходими преценки, за да не изпадне в малкото състояние (катнут), тоест в падение. Той трябва да си даде сметка колко важно е сегашното му състояние, дори ако има само малък досег с духовното.
Човек трябва да работи над себе си, за да повярва, че това усещане е дошло свише, тоест че Твореца го зове. И трябва да мисли колко е важно това, че Твореца го зове. Както бе казано по-горе, ако успее да задържи завинаги това малко усещане, несъмнено ще продължи да напредва. Както е показано в гореспоменатия пример, този подем се смята само за семе, което се посажда в земята, но от него ще израсне голямо дърво, което дава плодове.
Излиза, че човек трябва да цени състоянието на подем и да си представя, че така гледа на целта. Тоест да си представя, сякаш вече държи в ръцете си голямо дърво, което дава плодове. И да мисли как би пазил това дърво, за да не му навредят хората. По същия начин трябва да върви, докато не усети в органите си, че винаги трябва да бди над дървото. Освен това той предприема действия, за да скрие дървото от хората, за да не го урочасат.
По същия начин човек трябва да пази усещането, което има сега в състоянието на подем, за да не бъде урочасано от чужди хора. Дотук ставаше дума за важността на подема. Но това е само едната страна.
Трябва да се вземе предвид и низостта на състоянието на падение. Това означава да се погледне и от другата страна, за която човек трябва да мисли. Тоест само по време на подем той може да прецени низостта на състоянието на падение. Това се нарича „да бъдат предупредени големите“, тоест състоянието гадлут, „за малките“, тоест за времето на катнут. Тогава човек трябва да прецени какво може да изгуби, ако изпадне в състояние на падение. Само по време на подем той може да направи преценката „предимството на светлината се разкрива от тъмнината“. Това е възможно именно когато има светлина. Тогава той може да сравни светлината с тъмнината, но не и когато се намира в тъмнина.
И това е, както казват мъдреците (Авот, глава 5, мишна 1): „С десет речения е сътворен светът. На какво ни учи това? Та нали той би могъл да бъде сътворен и с едно речение! Но това е направено, за да бъдат наказани грешниците, които погубват света, сътворен с десет речения, и за да бъде дадено добро възнаграждение на праведниците, които поддържат съществуването на света, сътворен с десет речения.“
На пръв поглед не е ясно защо е необходимо „да бъде дадено добро възнаграждение на праведниците“. Можем да разберем, че това е, за да получат голямо възнаграждение. Но защо е необходимо „да бъдат наказани грешниците“? Та нали „Твореца, благословен да е, не предявява претенции към Своите творения“? Защо тогава е направил така, че да има толкова много страдания?
От гледна точка на духовната работа трябва да обясним, че човек е длъжен да мисли какво благо може да изгуби и какво зло може да изстрада. Благодарение на тези две неща той ще почувства необходимост да пази състоянието гадлут, тоест времето на подем. Защото иначе ще се страхува от страданията, които може да му причини състоянието на падение. И това означава „да бъдат предупредени големите за малките“.