Какво означава, че земята не е раждала плодове, докато не е бил създаден човек, в духовната работа

Статия 5, 1990 г.

В книгата „Зоар“ (Вайера, лист 1, а в коментара „Сулам“) е написано следното: „Раби Хия започва: „Цветята се появиха на земята, времето на славея настъпи.“ Това означава, че когато Твореца създал света, Той дал на земята цялата сила, която ѝ подобава, и всичко се намирало в нея. Но тя не раждала плодове в света, докато не бил създаден Адам. След като бил създаден Адам, всичко се появило в света, тоест земята разкрила плодовете и силите, които били заложени в нея. И тогава е казано: „Цветята се появиха на земята, времето на славея настъпи и гласът на гургулицата се чува в нашата земя.“ Това е речта на Твореца, която не съществувала в света, преди да бъде създаден Адам. Когато се появил Адам, се появило всичко.“ Дотук са думите му.

И трябва да разберем защо земята не давала своите плодове, преди да бъде създаден Адам. Каква е връзката между земята и Адам, че ако няма Адам, макар в земята да се намира всичко, тя все пак не дава своите плодове? Също така, какво означава, че „преди да бъде създаден Адам, речта на Твореца не съществувала в света“? Та нали няколко пъти е написано: „И Твореца каза: „Да бъде светлина!““

Това трябва да се обясни от гледна точка на духовната работа. За стиха „В началото Твореца създаде“ мъдреците казват, че светът е създаден заради Исраел, които се наричат „начало“, както е казано: „Исраел е святост за Твореца, начало на Неговата реколта.“ Смисълът на това е, че целта на творението е да наслади Своите творения. С други думи, Той създал в творенията желание за получаване на благо и наслаждение. Посредством това желание, което подтиква човека да се стреми да получи благото и наслаждението, се измерват наслаждението и удоволствието, които човек може да извлече от тях.

Това се нарича „действие на Твореца“. Тоест Той създал желание за получаване на наслаждение от онова удоволствие, което желае да им даде. Според това излиза, че в света не липсва нищо, защото съществува изобилие, предназначено за желанието за получаване. С други думи, в същата степен, в която Твореца желае да даде благо и наслаждение, Той създал и кли за тяхното получаване. Тоест желанието за получаване не е по-голямо от онова, което Твореца е създал, за да може то да получи всичко, което Той желае да даде. Излиза, че доброто и наслаждението съществуват, както и кли за тяхното получаване. В такъв случай какво още липсва?

Известно е, че земята се нарича „Малхут“. Тоест желанието за получаване на изобилие от Твореца се нарича „Малхут“. С други думи, Малхут е тази, която получава изобилието за душите, и затова тя се нарича „Кнесет Исраел“ (събранието на Исраел), тоест общността на всички души. Според това излиза, че Малхут вече е получила цялата светлина за душите. И възниква въпросът: защо творенията не получават от Малхут изобилието, което тя е получила за тях, а в света властва силата на скриването? Защото гласът на гургулицата не се чува в нашата земя, тоест речта на Твореца не се чува в света, а всеки усеща скриването. И е необходима голяма духовна работа, за да се вярва в управлението на Твореца, благословен да е, над творенията, докато доброто и наслаждението не са разкрити в света.

А отговорът е, че Твореца не искал да съществува срам. Затова било извършено поправяне, наречено „съкращаване и скриване“, така че висшето управление да не бъде разкрито, а ние да трябва да вярваме, че Твореца управлява света като Добър и Творящ добро. Това станало причина за цялата ни духовна работа, защото трябва да полагаме усилия, за да се откажем от желанието за получаване заради себе си, въпреки че в него се състои цялата ни реалност.

С други думи, всичко, което отнасяме към творенията, е само желание за получаване. Но въпреки това не ни е позволено да използваме желанието за получаване в естествения му вид, а трябва да се издигаме над природата си. Тоест нашата природа е желанието за получаване заради себе си. Излиза, че когато на човека кажат, че трябва да се откаже от желанието за получаване заради себе си, в него няма нито един орган, който да може да разбере това. Тогава тялото започва да задава въпросите „кой?“ и „какво?“. Тоест изисква отговор, разбираем за разума, за да узнае дали Твореца действително чува гласа на всеки, който Го моли.

И тялото предявява претенции към човека: „Нима не виждаш, че вече много пъти си молил Твореца да ти помогне в онова, което, както разбираш, ти липсва? И досега виждаш, че все още не си получил никакъв отговор на молитвата си. В такъв случай защо всеки ден казваш: „Защото Ти чуваш молитвата на всяка уста“? Защо тогава Той не ти помага?“ Излиза, че знанието ни задължава да се съгласим, че тялото има право, тоест че претенциите му съответстват на разума и знанието.

На това човек трябва да отговори на тялото, че е необходимо да се върви над знанието. Тоест макар знанието да твърди, че Твореца, страшно е дори да се помисли, не приема молитвата на всяка уста, то може да обясни, че Твореца не му отговаря, защото той все още не е достоен да получи спасение от Него. Но в действителност Твореца наистина чува молитвата на Исраел. Само че на теб Той не желае да даде напълване за молитвата ти, защото все още не се отнасяш към свойството Исраел.

И тялото отново пита: „Нима не виждаш, че трябва да вярваме в думите „Защото Ти чуваш молитвата на всяка уста“, както казваме в молитвата, че „Ти чуваш молитвата на всяка уста“? В такъв случай Твореца трябва да чуе и твоята молитва. Нещо повече, ако Той не чува молитвата на всяка уста, защо изобщо трябва да се молиш?“

Когато човек достигне до такова състояние, тогава може да се каже, че върви над знанието. Тоест макар знанието да е нещо важно и човек да вижда, че тялото говори от гледна точка на знанието, той трябва да каже, че е необходимо да върви над знанието. И макар да вижда противоречия, както бе казано по-горе, например че много пъти се е молил и все още не е получил никакъв отговор на молитвата си, когато надделее и продължи да върви над знанието, това се нарича вяра над знанието.

Също така, когато човек трябва да се откаже от свойството либа (сърце) и да каже: „Отказвам се от собствената си полза и се грижа единствено за ползата на Твореца“, това, разбира се, е над знанието. С други думи, „над знанието“ означава, че човек трябва да каже, че вярата стои при него на по-висока степен от знанието. Затова той слуша гласа на вярата, а не гласа на знанието. Но това противоречи на знанието, защото виждаме, че ни е даден разум и оценяваме всеки човек според степента на неговия разум, както е написано: „Според разума си човек бива възхваляван“ (Мишлей, 12:8). А онзи, който притежава повече знание, се смята за по-важен човек. Затова, когато ни казват, че трябва да вървим над знанието, това противоречи на нашето знание.

Затова, когато човек достигне до състояние, в което тялото започва да задава въпросите „кой?“ и „какво?“, тогава започва истинската духовна работа. Тогава трябва да молим Твореца за помощ, за да ни даде сила да не се вслушваме в тези въпроси на Фараона и на грешника: „Кой?“ и „Какво?“ За това е казано: „Ако Твореца не му помагаше, той не би могъл да го надвие“, защото човек не може със собствени сили да излезе изпод тяхната власт и да каже: „Вървя над знанието“, тъй като това противоречи на природата.

От казаното можем да разтълкуваме онова, за което попитахме: „Каква е връзката със земята, която не давала своите плодове, преди да бъде създаден Адам?“ От гледна точка на духовната работа „човек“ се нарича онзи, който е излязъл изпод властта на животинското свойство. Защото „животно“ се нарича онзи, който е потопен в собствената си изгода, подобно на животно. А „човек“ се нарича онзи, който изпитва трепет пред Небесата и работи, изхождайки от трепета, който в книгата „Зоар“ се определя с думите: „Защото Той е велик и властва над всичко.“ Тоест човек работи единствено заради величието на Твореца и не се грижи за собствената си изгода, а само за благото на Твореца. Както казват мъдреците за стиха: „Краят на всичко е: бой се от Твореца и спазвай заповедите Му, защото в това е целият човек.“ Какво означава „защото в това е целият човек“? Раби Елиазар казва: „Целият свят е създаден само заради това.“

Излиза, че „човек“ се нарича онзи, който изпитва трепет пред Небесата. А какво представлява трепетът пред Небесата, тоест какъв е този страх? Това е, както е казано („Предговор към книгата Зоар“, стр. 191, а в коментара „Сулам“, колона 2): „Но както първият, така и вторият страх не са у него, страшно е дори да се помисли, заради собствената му изгода, а единствено поради боязънта да не намалее доставянето на наслаждение на неговия Създател.“

От казаното вече знаем какво означава човек. Това означава, че в него има трепет пред Небесата и той се бои, че може да не му достигнат сили да извършва всичко заради отдаването. Това се нарича „човек“. А животно означава обратното, когато човек се грижи единствено за собствената си изгода, както е написано: „Кой знае дали духът на човешките синове се възнася нагоре, а духът на животното слиза надолу, към земята?“ Това трябва да се обясни така: духът на човека „се възнася нагоре“, тоест всичко, което прави, е заради Твореца. Това се нарича „нагоре“, защото намерението му е всичко да бъде единствено заради отдаването. И от това човек изпитва наслаждение.

А „духът на животното“ означава, че във всичко, което прави, човек желае всичко да бъде заради „долу“, тоест заради онова, което е „долу, на земята“, заради земното свойство. Защото желанието за получаване заради себе си се нарича „земя“. И когато такъв човек извършва някакво действие, той се стреми то да бъде единствено заради самия него. От това получава „дух“, тоест своето наслаждение, защото може да се наслаждава на действията си само ако от тях произлиза полза за самия него. А ако вижда, че желанието за получаване заради себе си не може да се наслади от дадено действие, той няма сили за работа. И ако по някаква причина е принуден да работи, тогава в тази работа няма никакво въодушевление.

От казаното сега ще разберем връзката между човека (Адам) и земята. Попитахме какво означава, че „земята не раждала плодове в света, докато не бил създаден Адам“, въпреки че цялата необходима сила и всичко нужно вече се намирало в земята. Въпросът е там, че както бе казано по-горе, в духовната работа „земята“ се нарича висшата Малхут, тоест Кнесет Исраел, която получава висшето благо за творенията, защото всички души произлизат от нея. А от страна на Твореца всичко вече е поправено по най-добрия начин.

Както е казано („Предговор към книгата Зоар“, точка 13): „Същността е, че още когато възникнал замисълът да бъдат създадени душите, мисълта на Твореца веднага завършила всичко, защото Той не се нуждае от средство за действие подобно на нас. И веднага възникнали и се образували всички души и всички светове, които предстояло да бъдат създадени, напълнени с цялото благо и наслаждение, които душите трябвало да получат в Окончателното поправяне, тоест след като желанието за получаване, заложено в душите, вече е получило цялото си поправяне и се е превърнало в чисто отдаване… И това е така, защото във вечността на Твореца миналото, бъдещето и настоящето са едно.“

С това трябва да обясним връзката между човека (Адам) и земята. Тоест ако има Адам, земята „ражда своите плодове“. Под „земя“ се разбира желанието за получаване, което вече е получило цялото си поправяне в съвършен вид. Това означава, че от страна на Твореца всичко е завършено в пълно съвършенство и към него няма какво да се добави. „И веднага възникнали и се образували всички души, напълнени с цялото благо и наслаждение.“ Но за да могат творенията да се насладят на плодовете на Малхут, които тя е получила, Малхут, наречена „земя“, не ги дава на творенията, преди те да поправят своето желание за получаване с намерение заради отдаването. Това е в съответствие с поправянето, извършено, за да придобият подобие по форма.

Излиза, че докато човек не достигне човешката степен „Адам“, която се нарича свойството да отдава нагоре, както бе казано за думите „духът на човека се възнася нагоре“, тоест докато не стане „човек“, чиито действия са заради Твореца, в него властва свойството „духът на животното слиза надолу“, тоест работата заради собствена изгода. Затова Малхут, наречена „земя“, не може да разкрие благото и наслаждението, които е получила за творенията.

И това е, както е казано в книгата „Зоар“: „Цветята се появиха на земята.“ Тоест всичко се намирало в земята, но тя не раждала плодове в света, докато не бил създаден Адам. Защото, преди творението да достигне човешката степен „Адам“, то не вижда никакви плодове от Малхут, наречена „земя“.

От казаното ще разберем отговора на въпроса за думите на книгата „Зоар“: „И гласът на гургулицата се чува в нашата земя. Това е речта на Твореца, която не съществувала в света, преди да бъде създаден Адам.“ Но нали в Тора нееднократно е написано „И Твореца каза“ още преди да бъде създаден Адам? Обяснението е, че преди човек да достигне човешката степен „Адам“, тоест да излезе от категорията „животно“, той се намира в скриване и не може да чуе гласа на Твореца.

Това означава, че речта на Твореца не съществувала в света, преди да бъде създаден Адам. Едва след като човек достигне човешката степен „Адам“, той чува „речта на Твореца“. А речта на Твореца се нарича Тора. Тогава човек се удостоява със свойството Тора, което се нарича „имената на Твореца“. Това се нарича „речта на Твореца“. Защото Тора не е мъдрост като останалите науки, а е речта на Твореца.

Но човек не може лесно да достигне човешката степен и да излезе от категорията „животно“, защото духовната работа винаги е противоположна на неговите свойства. А средната линия се ражда само от двете крайности, както е написано в песента на Ари: „Дясната и лявата, а помежду им невестата.“ Тоест посредством дясното и лявото, които са две противоположности, се ражда свойството на висшата (небесна) Малхут, наречена „невеста“. Известно е, че Малхут се нарича свойството вяра. А за да се удостои с вяра, човек най-напред трябва да излезе от „животинското“ свойство, наречено себелюбие. Както бе казано по-горе, „духът на животното слиза надолу“, а „надолу“ означава „по-ниско по важност“. Това е свойството „животно“, което може да работи само заради собствената изгода.

А когато творението все още се намира под властта на желанието за получаване заради себе си, то може да получи само частична вяра. Затова преминава през падения и подеми. По време на падение то губи силата на вярата, защото падението настъпва поради някакъв недостатък. А всички недостатъци достигат до творението, когато то е потопено в себелюбие. Затова е извършено поправяне за творението: за да не навреди на Царя, вярата му в съществуването на Царя изчезва, както е казано в „Предговор към книгата Зоар“ (от думите „И законът е такъв“, виж там).

Съществува правило, че човек не може да върви на един крак, а трябва да върви на два. Това се отнася и за духовното, защото дясното е съвършенство. Това е първото начало, когато творението желае да встъпи в работата за Твореца. Тогава то се нуждае от вяра в Твореца. Не е важно каква е степента на тази вяра. Колкото вяра има, толкова човек вече е способен да започне да изпълнява Тора и заповедите. И всеки ден прибавя според възможностите си.

Но това състояние не се нарича „дясна линия“, а „една линия“. То се нарича неживото ниво на светостта. От това неживо ниво произлизат всички останали нива, наречени растително, животинско и говорящо. Както е казано (Коелет, 3): „Всичко е произлязло от прахта.“ А книгата „Зоар“ обяснява това с думите: „Дори слънчевият кръг.“ Тоест всички трябва да започнат от неживото ниво на светостта.

Но трябва да се знае, че както в материалното човек не е длъжен да полага усилия, за да се прояви неживото, защото неживото ниво се развива според законите на природата, така е и в духовното. Ако човек не причинява вреда на неживото в материалния свят, то се развива. Например, ако не уврежда земята и не изважда камъните от нея, неживото ниво продължава да се развива. Същото е и с неживото ниво на светостта: ако човек не разваля действията си, неживото му ниво на светостта се развива. Но той не се нуждае от никакво намерение или мисъл, за да продължи да развива неживото ниво на светостта.

А ако човек желае да влезе в растителното ниво, виждаме от материалното, че растителното вече се нуждае от специална грижа. Трябва да му се даде храна, тоест вода и слънце, а също така да бъде обработено неживото, от което произлиза растителното, тоест земята да бъде изорана и така нататък. Трябва също да бъдат отстранени останалите растения, които не принадлежат към растението, което човек желае да отгледа от неживото. Както в материалното се премахват плевелите, които са се примесили с него.

Така и в растителното ниво на светостта е необходимо човек да вложи мисъл и желание как да даде храна на неживото, тоест как да го обработи. Това означава, че желанието за получаване, заложено в него, трябва да бъде насочено към намерение заради отдаване и така нататък. Тогава вече може да се говори за работа в дясната и лявата линия. Защото онова, което преди е било една линия, представляваща свойството действие, сега човек трябва да използва като дясна линия. С други думи, той трябва да цени простото действие и да казва, че въздава голяма благодарност на Твореца за това, че го е удостоил да извършва прости действия в абсолютна простота. И трябва да каже, че дори за това не е достоен, а Твореца му е дал като дар възможността да Му служи в простота.

Заедно с това човек трябва да премине в лявата линия, тоест да подложи себе си на критичен анализ: дали действително е работник на Твореца, или работи заради себе си, тоест заради собствената си изгода, а не заради ползата на Твореца. За това трябва да се моли, когато вижда колко е потънал в себелюбие. Понякога вижда, че не е способен да моли Твореца да му помогне и да го изведе изпод властта на себелюбието. А понякога се намира в още по-лошо състояние, когато не желае дори без молитва Твореца да го изведе от себелюбието. Напротив, той желае Твореца да му помогне да напълни желанието си за получаване заради себе си с всяко възможно напълване. Това се нарича свойството лява линия, защото онова, което се нуждае от поправяне, се нарича в духовното „лява линия“.

Излиза, че тук съществуват две противоположности. От една страна, на човека казват, че редът на работата изисква той да се старае да поддържа едната линия в цялото ѝ съвършенство. Тоест както когато творението се е намирало на неживото ниво, наречено „една линия“, и се е усещало като съвършен човек, изпитвайки радост и добро разположение на духа от това, че е знаело, че притежава съвършенство и няма какво да добави освен количество.

Причината за това била, че творението нямало никаква представа за растителното ниво, а мислело, че неживото ниво е съвършенството, което човек трябва да осъществи. Затова то изпитвало добро разположение на духа поради усещането за съвършенство и не можело да разбере защо всички творения не притежават неговото разбиране.

А сега, когато човек вече има представа какво представлява растителното ниво, той няма съвършенството, което е имал в едната линия. Затова сега трябва да положи големи усилия, за да може да цени дясната линия и да получава от нея жизнена сила така, както я е получавал, когато се е намирал в свойството „една линия“. Причината е, че лявата линия му дава да разбере, че това не е съвършенство.

Но защо всъщност трябва да се върви в дясната линия? Отговорът е, че това е заради истината. Тоест човек трябва да цени онази малка връзка със светостта, която притежава, защото тя струва много. Тогава е времето да въздаде благодарност на Твореца. След това трябва отново да премине в лявата линия, защото истина е и това, че трябва да се работи заради Небесата. От тези две състояния, тоест от съвършенството и важността на дясната линия и от недостига, разкрит в лявата линия, човек се удостоява със средната линия. И това е, както е казано: „Дясната и лявата, а помежду им невестата.“