Барух Шалом а-Леви Ашлаг (РАБАШ)

Какво означава, че потомството на праведниците са добрите дела, в работата

1990 г. – статия 4

За стиха „Ето потомството на Ноах, Ноах – мъж праведен" мъдреците са казали: „За да те научи, че основното потомство на праведниците са добрите дела." И трябва да разберем това, нали мъдреците са казали (Недарим, 64): „Който няма синове, е все едно мъртъв, защото е написано: ‚Дай ми синове! А ако не – мъртва съм аз.'" Ако е така, излиза, че праведниците, които имат добри дела, все пак се смятат за мъртви. Възможно ли е да се каже такова нещо за праведниците?

Баща и син, от гледна точка на духовната работа, се наричат причина и следствие. Тоест онова, което е в потенциал, се нарича баща, а онова, което после се разкрива на дело, се нарича син. Потенциалът е като капка в мозъка на бащата, а онова, което после излиза на дело, се нарича раждане – и „син" е преминаването от потенциала в действието.

Затова, когато човек има някаква мисъл и иска да извърши някакво действие, той е длъжен първо да обмисли какво иска да направи, така че да получи наслаждение от действието. Защото така е прието в света – човек обича покоя, както е известно. Причината е, че нашият корен се намира в състояние на абсолютен покой, затова и творенията желаят покой и не правят нито едно движение, освен при условие, че то ще им донесе повече наслаждение от онова, което имат в състоянието на покой.

Затова праведниците, тоест хората, които искат да бъдат на степента на праведник, макар все още да не са достигнали степента на праведниците, вече се наричат „праведници". Както е обяснил моят баща и учител за написаното: „Дава мъдрост на мъдрите" – въпросът е, че би трябвало да се каже: „Дава мъдрост на глупците." Защо е писано „на мъдрите"? Ами защото онзи, който търси мъдрост, вече се нарича мъдър. Докато глупецът не иска мъдрост, както е написано: „Глупецът не желае разум."

Излиза, че онзи, който иска да бъде праведник, подрежда за себе си в мислите си какво трябва да прави, тоест към какво трябва да се стреми. Мъдреците са казали: „Към добри дела." С други думи, той обмисля как може да достигне състояние, в което да върши добри дела. Тоест, когато вече има добри дела, тогава ще знае за себе си, че е праведник. И това е както са казали мъдреците (Брахот, 61): „Каза Рава: човек знае в себе си дали е праведник или грешник." Затова човек подрежда за себе си в мислите си – а това се нарича само „в потенциал" – какво трябва да направи, за да достигне състояние, в което всяко действие, което извършва, да бъде добро дело.

Но трябва да знаем какво е „добро дело", чрез което ще разбере, че е праведник. Следва да обясним, че понятието „добри дела" се проявява както в Тора, така и в молитвата, и в изпълнението на заповедите. Доброто дело означава, че човек се чувства добре в момента на извършване на действието. Например, когато човек иска да застане и да се моли пред Твореца, той иска да усеща, сякаш стои пред Царя – и тогава цялото му сърце и мисъл са отдадени на Царя. Тоест поради величието и значимостта на Царя няма никаква възможност нещо да отклони вниманието му от Царя.

И тук се откриват две неща:

1. Няма място за друга мисъл, която не се отнася до Царя. И тогава времето е такова, сякаш в света не съществува нищо друго освен него и Царя. И това е поради благоговението пред величието на Царя.
2. Той усеща тогава, че се намира в състояние на добро чувство, понеже е удостоен да говори с Царя.

Също така, когато отива да изпълни някоя заповед, той мисли, че заповедта, която ще изпълни, ще бъде добра заповед. Тоест както беше казано по-горе, да усеща при изпълнението на заповедта, че сега отива да достави наслада на Царя. Затова човек трябва да чувства при изпълнение на заповедта, че е удостоен да зарадва Царя, тоест че Царят сега се наслаждава от него, от това, че изпълнява заповедта на Царя. И това се нарича „добро дело".

И когато чувства така и няма никаква друга мисъл при изпълнението на заповедите, понеже е зает със заповедта на Царя, затова цялата му мисъл е дали наистина Царят ще се наслади от действието, което извършва сега. И това се нарича при него „добри дела". Също така, когато изучава Тора, той се подготвя за изучаването на Тора, тоест мисли предварително каква Тора ще изучава. С други думи, дали намерението му е да се наслади от мъдростта, съдържаща се в Тора, или ще има силата да пробуди в себе си съзнанието, че това е Тора на Твореца, че цялата Тора представлява имената на Твореца, и макар все още да не е удостоен да разбере и да види връзката между Тора и Твореца, поне иска да вярва в онова, което мъдреците са казали: „Тора, Исраел и Твореца са едно." И това се нарича при него „добри дела".

Излиза, че онзи, който иска да бъде праведник, докато се подготвя и в мислите си прави равносметка на душата си, че иска делата му да бъдат добри – той се нарича праведник. Тоест той иска да породи, а именно – чрез подготовката в мислите му – това се нарича „баща, който ражда синове", а те са добрите дела.

И това е казаното: „Ноах – мъж праведен", което се нарича „ето потомството на Ноах" – тоест добрите дела, които са потомството на праведниците. И това е казаното: „Ноах е бил праведен мъж." Тълкуването е, че той е бил удостоен с добри дела. Тоест в момента на действието е усещал, че делата му наистина са добри, усещал е духовна наслада (нахат руах) при извършване на делата си и е чувствал доброто, съдържащо се в тях, защото делата са били правилни, и затова е бил удостоен с доброто и наслаждението, облечени в изпълнението на заповедите.

И от казаното ще разберем думите на мъдреците: „Който няма синове, е все едно мъртъв." Запитахме – оттук, от казаното за Ноах, излиза, че само онзи, който има добри дела, се смята за праведник. Но нали е писано: „Който няма синове, е все едно мъртъв" – което означава, че дори праведниците, ако нямат синове, се смятат за мъртви. И от казаното по-горе, че „синове" се наричат добрите дела, тълкуването на „Който няма синове, е все едно мъртъв" ще бъде: който няма добри дела, се смята за мъртъв, понеже грешниците приживе се наричат мъртви, защото са отделени от Източника на живота.

Но каква е потребността на човека да върши добри дела? С други думи, каква е причината да има желание да стане праведник? И защо на човека е възложено да изостави всичките си потребности, за които е свикнал да работи в полза на тялото? Нали е свикнал да се наслаждава на храна, питие, разкошни дрехи и подобни. И въпреки че чува от книги и от автори, че съществува такова нещо като душата, че човек трябва да придобие онова, което се отнася до душата, след като вече е получил тяло, човек започва да пита: какво е душата, за която трябва да полага усилия, за да я постигне? Тогава тялото пита: какво ще спечеля от това, че ще имам душа? И нещо повече – то пита: какво е душата, която трябва да бъда удостоен да постигна?

И на това идва отговорът – казват на човека: „Няма душа без тяло." Затова на човека е дадено тяло, което е подобно на машина – с нея той може да пътува и да достигне всички места, които пожелае. И затова трябва да се грижим за машината, да ѝ осигурим всичко необходимо – например масло, вода и гориво. Едва след като се дадат на машината всички нужни неща, тя ще изпълни възложеното ѝ – да отведе човека на местата, където трябва да отиде. И разбира се, човек не взема машина и не ѝ осигурява всичко необходимо, за да я остави след това и да не пътува с нея.

Също така, човек трябва да помисли за тялото, че то е подобно на машина, чиято задача е да отведе човека накъдето трябва. И когато човек разбере, че тялото е инструмент, чрез който ще бъде удостоен да постигне душата си, и че затова човек е създаден с тяло – това е както е написано в книгата „Плодове на мъдростта" (При Хахам), част 2, стр. 65: „И от това ще разберете, че душата, преди да влезе в тялото, е била малка точка, макар и слята с корена, като клон с дърво. И тази точка се нарича корен на душата и неин свят. И ако не беше дошла в този свят в тяло, щеше да има само своя свят, тоест мярката на нейния дял в корена. Но колкото повече е удостоена да ходи по всички пътища на Твореца, тоест по тайната на 613-те пътища на Тора, които отново стават самите имена на Твореца, толкова повече расте нейният ръст в мярата на онези имена, които е постигнала, и тя е задължена да увеличи ръста си 620 пъти в сравнение с онова, каквато е била преди в корена."

И от казаното излиза, че ако вярваме с вярата на мъдреците, тогава има място да помислим защо сме се родили в този свят с тяло, което съдържа в себе си множество низки желания. И как може да се каже, че това тяло, с цялата му низост, е родено за толкова възвишена цел? Тоест онова, което душата не е могла да постигне, преди да слезе в низкото тяло, тя ще може да постигне 620 пъти повече от онова, което е имала преди обличането си в тялото.

За тази цел трябва да работим над вярата – да вярваме с вярата на мъдреците, че така е. Но не само за това е необходима вярата в мъдреците – на всяка крачка трябва да вярваме, че такъв е пътят, по който трябва да вървим в този свят с нашето тяло, както те са ни го определили. Иначе се спъваме по пътя, по който вървим към Твореца.

Но и по отношение на вярата имаме нужда от истински наставници, тоест такива, които да ни подредят как и по какъв начин да вървим по пътя на Твореца. Защото много пъти човек влага всичките си сили в нещо, което не е основното в работата. И затова не му остават време и енергия да положи усилия на правилното място, тоест на място, което е основното, необходимо му, за да може да се усъвършенства в степените на светостта.

И тъй като само от книги е невъзможно да се учи, понеже човек не прилича на другаря си и всеки има различни наклонности – както казва великият Ари: „Човек не прилича на другаря си и ден не прилича на друг ден, и халбана (галбан) ще поправи онова, което левона (тамян) няма да поправи" – затова всеки човек се нуждае от точен ред, подходящ именно за него, и редът на работа на единия не подхожда на другия. Затова всеки трябва да върви по реда, подходящ именно за него.

И това е както е написано в Предговора към книгата „Паним масбирот" (т. 3): „Защото различаваме четири групи в говорещия вид. И за тази цел Твореца е вложил в народните маси три наклонности, които се наричат завист, страст и почит, поради които масите се развиват степен след степен, за да извлекат от себе си образа на съвършения човек."

Неживо, растително, животинско и говорещо – следва да се разбират, както беше казано по-горе, като четири групи, в които никой не разбира другия. Тоест, всеки разбира как човек трябва да се държи в този свят, но никой не може да разбере другия.

Например, нивото на неживото е първото ниво и този вид разбира единствено свойството на страстта. Понякога виждаме двама съседи, които живеят един до друг. И случва се понякога жената на онзи, който е на второто ниво – тоест на растителното, което е свързано със свойството на почитта и властта – да влезе при жената на онзи от неживото ниво. И тя вижда как съседът седи със семейството си до масата и яде заедно с тях. Той разказва на семейството как е минал работният му ден, как сега си почива и се наслаждава на това, че седи заедно със семейството си и вечеря.

Когато жената на онзи от растителното ниво се завръща у дома, тя очаква мъжа си да се прибере от магазина, за да вечерят заедно със семейството. Но когато мъжът идва, той казва: „Нямам време да ям сега с вас, защото съм поканен на някакво събрание за общото благо." Жена му пита: „Защо съседът ти се връща от магазина, сяда и вечеря със семейството, без да бърза никъде, а седи спокойно и е щастлив със семейството си? А ти нямаш никаква грижа за семейството си – цялата ти глава е заета с други хора. Аз дори не зная дали ги познаваш, а отдаваш времето, което принадлежи на нас, на семейството ни, и цениш другите повече от нас."

Тогава той ѝ отвръща: „Съседът няма никакво усещане за другите. Както кокошката ходи с пилетата си, разхожда се с тях и се грижи единствено за тях, така и нашият съсед няма повече разум от кокошка. И ти искаш аз също да стана като него? Наистина ли ти подхожда да имаш мъж, подобен на кокошка?"

Тази жена се връща при съседа и го пита: „Защо ядеш със семейството си след работа и се държиш като кокошка, вместо да постъпваш като моя мъж?" Той ѝ отговаря: „Не съм луд като твоя мъж – да отдавам скъпоценното си време, нужно ми за почивка и радост със семейството ми, на хора." Несъмнено и двамата са прави, но никой не разбира другия.

Същото е и при прехода от второто към третото състояние. Да вземем за пример двама съседи. Една жена отива при другата и вижда, че синът на съседката става сутрин в осем часа и отива на работа. Вечер той се прибира и се държи прилично, като всички хора. После отива на събрания, за да направи нещо за общото благо, а след това се връща и си ляга, както обикновено, като всички хора.

Когато тази жена се завръща у дома, тя пита сина си: „Защо толкова пъти виждам, че ти приготвям вечеря, а когато ставам сутрин, виждам, че лампата все още свети, вечерята все още стои пред теб и не си я докоснал, докато ти седиш над книгите си? Защо синът на съседката ми се държи като нормален човек?"

Синът ѝ отвръща: „Аз обичам мъдростта, затова разбирам, че си струва да се откажеш от всичко и да придобиеш мъдрост. За разлика от сина на съседката, който няма никакво отношение към мъдростта – той е като животно и се занимава с обществени нужди, тоест с онова, което доставя удоволствие на животни като него. С други думи, без мъдрост аз разбирам, че приличам на животно. Но синът на съседката, който принадлежи към животинското ниво – как може да разбере, че човек без мъдрост се нарича животно?"

Когато тази жена разказва на съседката, че синът ѝ нарича нейния син животно, този син казва на майка си: „Нима съм луд да си запълвам главата с мъдрости – кой и какво ще ми даде това? Нито един човек няма да иска да разговаря с мен, всички ще кажат, че нямам никаква представа за делата на този свят. Но когато се занимавам с обществени нужди и ходя на събрания, където се събират разумни хора, за да направят нещо за общото благо, множество хора ще ме уважават, защото не се грижа за собствените си нужди, а за общото благо. А синът на съседката се грижи единствено за собствените си нужди, затова и лежи върху книгите." Излиза, че всеки твърди, че пътят, по който върви, е истинският, и никой не разбира другия.

И още повече по отношение на говорещото ниво – онези, които принадлежат към животинското ниво, не могат да разберат говорещото ниво. Тоест онези, които се занимават със служене на Твореца, изглеждат в очите на мъдреците, прекарали целия си живот в книгите и казващи, че главното е разумът и единствено знанието е определящо – докато онези, които се занимават със служене на Твореца, казват, че трябва да се върви над знанието. Първите се смеят над вторите и казват: „Без знание ние приличаме на животни. Как може да се твърди, че трябва да се върви над знанието?" Излиза, че никой не разбира другия. И това се нарича поколението на разделението, когато никой не разбира езика на другия.

Съгласно казаното, как може човек да излезе от склонностите, с които е свикнал от раждането си? Нали от гледна точка на разума е невъзможно да се разбере как е възможно човек да мисли различно от своите склонности, както е казано по-горе. А там (в Предговора, точка 3) той казва: „Затова са ни дадени поправки (тикуним), чрез които човек е длъжен да работи и да полага усилия; иначе всички създания биха се намирали в състояние на покой, тъй като коренът на създанията – Твореца – се намира в състояние на пълен покой, и всеки клон иска да се уподоби на своя корен."

Тези поправки се наричат „завистта, страстта и почитта извеждат човека от света" (Авот, глава 4:28). И там е казано, че чрез завистта и почитта е възможно да се променят склонностите на страстта и да се достигне растителното ниво, при което човек започва да работи за благото на другите с намерение ло лишма (не заради нея). Също така, чрез завистта той може да премине на нивото на мъдростта, както казали мъдреците: „Завистта между мъдреците умножава мъдростта." И по същия начин, чрез ло лишма, е възможно да се премине от животинското ниво към говорещото.

Но каква е ползата от ло лишма, ако човек няма истинските склонности към нивото, на което преминава? За това мъдреците казали по отношение на свойството на Тора: „Светлината в Тора го връща към доброто." Излиза, че чрез ло лишма се стига до лишма (заради нея). Затова казали: „Човек винаги трябва да изучава в ло лишма, защото от ло лишма се стига до лишма."

Трябва обаче да се знае, че тези четири нива – неживо, растително, животинско и говорещо – съществуват в един и същ човек; самият човек преминава от състояние в състояние, както той пише там, и ето думите му: „Онези пък, които са останали без никакво особено качество, са останали така, защото нямат силно желание. Затова всичките три споменати склонности им служат заедно, в безредица – понякога пламтят от страст, понякога завиждат, а понякога жадуват за почести. Желанието им е разбито на парченца и те приличат на деца, които искат всичко, което видят, но не успяват да постигнат нищо. Затова стойността им е като плявата и триците, които остават след брашното."

От казаното ще разберем как човек има три състояния по време на работата:

1 – наречено постоянно състояние,

2 – състояние на възход,

3 – състояние на спад.

Тоест, когато човек иска да излезе от своето постоянно състояние – а е известно, че съществува определен ред на постоянството, при който човек изпълнява Тора и заповедите (мицвот) от общо естество. Това означава, че се стараят да изпълняват Тора и мицвот на практика, тоест не обръщат внимание на намерението „заради Небесата". И това се нарича ло лишма. Тогава той може да пребивава в това състояние, като правило, постоянно, защото вижда, че всеки ден напредва в изпълнението на Тора и мицвот. И то е, защото наблюдава единствено действието – дали е наред или не – и повече или по-малко се старае да изпълнява. Затова всеки ден той придобива Тора и мицвот. А има правило: в онова, в което човек успява, той се наслаждава и може да продължи. Ето защо това състояние се нарича постоянно.

За разлика от второто състояние, което е времето на подем – тоест човек е чул от мъдреци и книги, че съществуват вкусове на Тора и заповедите, които човек трябва да постигне чрез изпълнението на Тора и мицвот, че трябва да работи над сливането (двекут) с Твореца, че трябва да достигне до постигане на Божественото – и това е главното, което се иска от Тора и мицвот. Книгите казват, че в крайна сметка всеки човек ще се удостои с тази степен. Такъв човек започва да се изкачва по стъпалата на светостта и да усеща, че сега се намира в друг свят – сякаш между предишното и сегашното му състояние разликата е като между ден и нощ. Но тъй като не е свикнал с този път, той получава падение.

И когато подемите и паденията зачестяват, понякога той достига до отчаяние и казва: „Този път не е за мен", но да се върне и да влезе в постоянното състояние, което е имал преди, вече не може. Истината е, че човек трябва да се учи от всичките три състояния. Както казали мъдреците: „Много съм научил от учителите си, още повече от другарите си, а от учениците си – повече от всички." Смисълът е, че учителите означава състоянието на възход, учениците – състоянието на спад, а другарите – постоянното състояние.

Тоест, човек трябва да използва състоянието на спад. А именно – във времето на подем той трябва да направи равносметка какви мисли и желания е имал тогава. С други думи, основното учене е във времето на подем, тоест във времето на гадлут (величие), което се нарича „учителите ми" – защото само по време на възход човек притежава разума да мисли.

И тогава, когато започне да се учи от състоянието на падение, това се нарича „уча се от учениците си" – и то е ниво под обичайното, което е имал в постоянното си състояние. И когато човек се учи от това състояние, той научава много, защото сега може да възхвалява и благодари на Твореца, Който го е извел от състоянието, в което е лежал в боклука и нечистотата – подобно на останалите животни, чиято храна е отпадъкът, който хората изхвърлят на боклука, и животните – тоест котките и подобните – идват и се хранят с тези отпадъци. А сега, по време на възхода, той може да отправи хвала и благодарност към Твореца за това.

А моят баща и учител, благословена да е паметта му, е казал, че според хвалата и благодарността, които отправяме към Твореца, в такава мяра човек се издига по степен; и не е важно какво притежава, а важно е доколко е впечатлен от приближаването към Твореца. И в мярата на благодарността, която човек отправя, в такава мяра той се издига по стъпалото. Също така трябва да се учи от състоянието на своя „другар", тоест и по време на подем да осмисли и разгледа върху какво разбиране е била изградена тогава работата му.

Излиза, че по време на подем, ако човек се учи от настоящото си състояние – тоест от състоянието на възход – това означава, че все още не е научил много. Но когато се учи от свойството на „другаря" си, той научава повече, отколкото от самия възход. А „много научих от учениците си" – се отнася до времето на спад. И това се нарича „от учениците си – повече от всички", както е казано по-горе.

Но не бива да се забравя, че цялото учене е именно по време на подем. Излиза, че ако по време на възхода той не се учи от гореспоменатите състояния, това означава, че не е научил много. Затова по време на падение човек не бива да взема никакви решения, а единствено да се моли на Твореца да го изведе от низостта. И да вярва, че Твореца чува молитвата.