Какво означава „благословията не пребивава над преброеното“ в духовната работа

Статия 18, 1989 г.

В книгата „Зоар“ (глава „Ки Тиса“, стр. 1, в коментара „Сулам“, пункт 2) е казано следното: „Ела и виж: установено е, че висшата благословия не пребивава над преброеното. А ако попиташ: «Как тогава са били преброени Исраел?», отговорът е, че Твореца е взел от тях откуп за душите им и е било постановено преброяването да не се извършва, докато не бъде събран целият откуп и не бъде преброен. Излиза, че най-напред благославят Исраел при получаването на откупа, след това преброяват откупа, а накрая отново благославят Исраел. Така Исраел били благословени в началото и в края и сред тях не възникнал мор. Пита: «Защо вследствие на преброяването възниква мор?». И отговаря: «Защото благословията не пребивава над преброеното. А щом благословията се оттегли, над него пребивава Ситра Ахра (другата страна) и може да му навреди»“.

И трябва да разберем следното:

1. Ако благословията не пребивава над преброеното, каква е разликата дали броим хората или вместо тях броим откупа? Та в крайна сметка узнаваме броя на хората. В такъв случай каква полза има от това, че сме заменили хората с откуп? Нали в края на краищата узнаваме техния брой.
2. Защо откупът е именно половин шекел, а не цял или четвърт шекел? Какво ни подсказва именно половината?
3. Защо Писанието казва: „Богатият да не дава повече, а бедният да не дава по-малко“? Нима има някой, който не знае, че ако трябва да се установи определен брой и хората се преброяват посредством нещо друго, дадено вместо тях, то при всички това трябва да бъде еднакво? В противен случай няма да бъде възможно да се установи броят. В такъв случай на какво ни учи това?
4. Каква полза има от това, че Исраел са благословени в началото и в края, ако по средата се извършва преброяване? Нима благодарение на благословиите се отменя преброяването, след като над преброеното не може да пребивава благословия?

А за да разберем всичко това в духовната работа, трябва да обърнем внимание на целта, до която човек трябва да достигне. Известно е, че редът е такъв: за всяка цел, която човек желае да постигне, трябва да положи усилия. Защото без работа не може да се постигне нищо. В такъв случай каква е целта, която човек трябва да постигне в работата за Твореца и заради която полага усилия?

Отговорът е: да достигне до сливане с Твореца, наричано подобие по форма. Това означава, че както целта на Твореца при сътворяването на света е да дарява добро на Своите творения, така и човек трябва винаги да държи пред очите си целта да достави наслаждение на Твореца. С други думи, човек трябва да извършва действия, които доставят наслаждение на Твореца и това се нарича подобие по форма. Тоест когато тези две форми станат подобни, целта на Твореца се облича в целта на творенията.

Излиза, че Неговото желание да дарява добро на Своите творения, което е целта на Творението, се облича в желанието на човека да доставя наслаждение на своя Създател. Това се нарича получаване заради отдаване. И оттук следва какво е възнаграждението, което човек получава за своите усилия. Трябва да се каже, че възнаграждението е постигането на целта, подобно на възнаграждението в материалните дела, когато човек полага усилия и в замяна постига целта, към която се стреми и която не може да бъде постигната без усилия.

И оттук следва, че когато човек желае да върви по пътя на истината, за да постигне своята цел, наричана сливане с Твореца, тоест всичките му действия да бъдат заради отдаване, той трябва да положи усилия, наричани страдания. Това означава, че човек трябва да върви против своята природа. С други думи, човек е създаден в келим (съсъди) за самонаслаждение, а трябва да върви по път, водещ към доставяне на наслаждение на Твореца, а не към собствената си изгода. И на това тялото се съпротивлява.

именно затова се води борбата: ту надделява желанието за отдаване, ту желанието за получаване. Но трябва да се знае, че всички сили, които ще позволят на човек да върви против своето желание за получаване, той трябва да получи от Тора. Както казват нашите мъдреци: „Създадох злото начало, създадох Тора като подправка към него“.

Тоест, когато човек се заема да изучава Тора и полага усилия в Тора, какво възнаграждение очаква? Трябва да се каже: да изгради намерение, за да се удостои с желание за отдаване на Твореца. Това се нарича, че изучава Тора, за да стигне до лишма (заради Самата нея), наричано „заради отдаване“, което означава „прилепи се към свойствата Му“.

Излиза, че според това усилията в Тора са два вида:

1. Когато човек полага усилия в изучаването на Тора, за да постигне чрез това собствена изгода, тоест за да го наричат „раби“, заради парично възнаграждение и тем подобни.
2. Когато човек полага усилия в Тора, за да придобие сила да върви против собствената си изгода. Излиза, че тук трябва да различим друг вид усилие. Тоест човек полага големи усилия, за да придобие сила да се занимава с Тора с намерение, насочено против тялото. А тялото, доколкото е възможно, му се съпротивлява и не иска да му даде сили да полага усилия в Тора с такова намерение. Докато при ло лишма (не заради Самата нея), както бе посочено по-горе, ако тялото вижда, че ще получи онова, което очаква в замяна, то дава на човек енергия, за да може да полага усилия в Тора и заповедите. Защото възнаграждението, което очаква да получи, не противоречи на природата на тялото. Затова тялото може да му даде сили за работа.

Затова, когато човек вижда, че чрез усилията може да постигне собствена изгода, той има сили да извършва действия и да полага големи усилия, и ръцете му не отслабват. По този начин започва възпитанието на „жените, децата и цялата неука маса“, защото само чрез ло лишма човек може да бъде убеден да се занимава с Тора и заповедите.

Но идва момент, когато човек трябва да промени целта си. В началото на работата му в Тора и заповедите целта, която се е стремял да постигне в замяна на своите усилия, е била собствената му изгода. Сега обаче той възнамерява да замени тази цел с друга. Вместо да мисли: „Кога ще постигна онова, към което се стреми моето желание за получаване, за да мога да се наслаждавам?“, сега той казва: „Кога ще мога да доставя наслаждение на Твореца и да се откажа от собствената си изгода?“

А тъй като тази цел противоречи на неговата природа, той се нуждае от по-голяма вяра в Твореца. Тоест трябва непрекъснато да се стреми да постигне величието на Твореца. С други думи, в степента, в която вярва във величието на Твореца, в същата степен може да извършва действия с това намерение. Затова човек е длъжен всеки ден да се моли Твореца да озари очите му и да му даде да познае величието и важността на Твореца, за да има сили да полага усилия с намерение заради отдаване.

И тук трябва да различим две степени:

1. Да има желание да доставя наслаждение на своя Създател и всичките му стремежи да бъдат насочени към това.
2. Да извършва действия с намерението чрез тях да придобие желание да извършва действия, които доставят наслаждение на Твореца.

С други думи, човек трябва да извършва действия и да полага големи усилия, за да достигне до светлината и кли (съсъда). Светлина се нарича това, че е получил от Твореца желание през целия ден да се стреми да доставя наслаждение на Твореца. А кли се нарича желанието, тоест да има желание да поиска да отдава на Твореца. И двете трябва да получи от Твореца, както светлината, така и кли. Но човек трябва да изисква това и за него е казано: „Цион е тя, няма кой да я изисква“. А нашите мъдреци обясняват: „Оттук следва, че тя трябва да бъде изисквана“. Тоест трябва да има изискване от страна на нисшите, за да им даде Твореца, както светлината, така и кли.

И оттук следва да обясним думите: „И ще чуят далечните и ще дойдат, и ще Ти дадат царска корона“.

Известно е, че редът на работата е, както е казано: „Ще направим и ще чуем“. Свойството „ще направим“ се отнася до творенията и това се нарича: „което Твореца е сътворил, за да се прави“. Тоест свойството „да правим“ се отнася до нас и чрез него ще се удостоим със свойството „да чуем“, което означава онова, което Твореца ни дава да чуем. Самите творения обаче не са способни да приемат върху себе си работата за Твореца така, че тя да бъде единствено заради Твореца, без да примесват към нея собствената си изгода.

Защото „чуването“ идва от страна на Твореца, както е било при даряването на Тора, когато народът на Исраел чул от устата на Твореца: „Аз съм...“ и „Да нямаш...“. Но преди това е имало подготовка за получаването на Тора, както казват нашите мъдреци (Шабат, 87), че е имало ограничение и отделяне, както е казано: „И ги освети [тоест подготви] днес и утре“. А след това те се удостоили да чуят Тора.

И оттук следва да обясним думите: „И ще чуят далечните и ще дойдат“. Те са „далечни“, тоест съществува понятието „Тора на живота“, както е казано: „Защото у Теб е изворът на живота“, което означава сливане с Твореца. Но човек е далеч от това. И това усещане за отдалеченост също идва от Твореца, защото човек не може да бъде далеч от нещо, ако няма ясно знание, че то съществува, но по някакви причини е далеч от него.

В такъв случай човек най-напред трябва да притежава свойството вяра в Твореца, а след това може да каже, че усеща колко е далеч от Твореца. Излиза, че това усещане за отдалеченост трябва да бъде свързано с усещането, че Твореца управлява света, че има съд и има Съдия, но човек усеща всичко това отдалеч. Иначе кой му разкрива, че се намира далеч от Твореца?

Затова усещането на човек, че е далеч от Твореца, идва от това, че Твореца му съобщава за тази отдалеченост, като му се разкрива отдалеч. Когато Твореца е напълно скрит от него, човек не може да усеща, че се намира далеч, защото кой ще му каже, че е далеч? А както бе казано по-горе, именно защото Твореца малко му се разкрива, у него възниква усещането, че е далеч.

Както е казано: „И ще чуят далечните“. Тоест Твореца им изпраща свойството „да чуят“, за да почувстват, че са далеч, „и ще дойдат“, за да се приближат. Тоест те изискват от Твореца да ги приближи, с други думи да могат да стигнат до подобие по форма, тоест до отдаващи келим. Но човек може да получи тези келим само благодарение на помощта свише. И това се нарича светлина, обличаща се в кли, тоест в желанието за тази сила.

И това е, както е казано (Псалми, 127): „Ако Твореца не построи дом, напразно са се трудили строящите го“. Това означава, че ако Твореца не построи „дом“, тоест ако не направи сърцето сграда на светостта, „напразно са се трудили“ – трудът им е напразен – „строящите го“. Тоест онези, които искат да построят сграда на светостта, трябва да знаят и да вярват, че без помощта на Твореца няма да постигнат нищо. Защото Той дава както кли, което, както бе казано по-горе, представлява желанието и стремежа към отдаване, така и светлината, която е силата, получавана от човек, за да извършва действия за отдаване. Всичко дава Той. Но преди това човек трябва да извършва действия. Тоест преди да започне работата, човек трябва да каже: „Ако не съм аз за себе си, кой е за мен?“. А след това трябва да каже: „Ако Твореца не построи дом, напразно са се трудили строящите го“.

Както е било преди даряването на Тора - за да може народът на Исраел да чуе Тора, дадена на планината Синай, от страна на народа на Исраел е имало подготовка, която се е състояла в ограничение и отделяне. Това се нарича подготовка от страна на нисшия. А след това е станало възможно получаването на Тора от страна на Твореца.

Но по време на подготовката, преди човек да се удостои с кли, наричано потребност да получи сили, така че всичките му действия да бъдат заради отдаване, тази потребност ту се увеличава, ту намалява. С други думи, понякога той пламенно желае Твореца да му даде сили, за да може да върши всичко заради Твореца и моли Твореца да му помогне. След това обаче може да настъпи падение, при което човек вече не изпитва потребност да доставя наслаждение на Твореца, а търси единствено начини да напълни с наслаждения желанието си за получаване.

Ако по време на падението у него възникне мисъл за духовното, че трябва да извършва действия заради отдаване, той започва да размишлява за Твореца: защо Той е направил така, че човек да не може да работи заради собствената си изгода? И каква разлика има за Твореца дали човек работи заради собствената си изгода?

Тогава той започва да размишлява изобщо за Тора и заповедите: защо Твореца иска да ни застави да страдаме и ни е дал закони, които е трудно да спазваме? Ако Той наистина е „милосърден Баща“, защо ни е дал да изпълняваме заповедите Му с толкова много забрани и други подобни?

А понякога и по време на подем започва да размишлява за Твореца: защо ни е дал да изпълняваме заповеди, свързани с „пазете душите си“?

Тоест човек е длъжен да яде, да пие и така нататък. С каква цел Твореца е създал всички тези неща? Нима чрез тяхното изпълнение човек ще стане по-мъдър и ще придобие по-голям трепет пред Небесата? В такъв случай човек пита защо са необходими всички тези материални наслаждения, след като не вижда от тях да произлиза някаква духовна полза. Така човек ту се издига, ту пада.

Тоест понякога не разбира защо изобщо са ни дадени материалните наслаждения, защото сега разбира, че основната цел на човека е да се слее с Твореца. В такъв случай защо са били създадени всички тези материални страсти? А по време на падение е точно обратното. Тогава той пита защо са ни забранени толкова много неща и изобщо защо не ни е позволено да работим заради собствената си изгода, а сме длъжни да работим единствено заради Твореца. Иначе сме принудени да страдаме както в този свят, така и в бъдещия свят.

Такъв е редът на работата по време на подготовката. Тоест преди човек да се удостои с постоянна вяра, той се намира в прашката, тъй като го хвърлят от единия край към другия и той вижда, че няма право на избор. А както пожелаят свише, така постъпват с него. И той е като глина в ръцете на грънчаря и няма никакво собствено мнение.

Но човек трябва да вярва, че всички състояния, през които преминава, са за негово добро. Тоест именно чрез подемите и паденията той ще стигне до желаното съвършенство, както е казано: „Цар, Който умъртвява и съживява и отглежда спасението“. Защото чрез паденията, наричани състояние на смърт в духовната работа, и чрез съживяването, наричано състояние на подем в духовната работа, именно чрез тях Той отглежда спасението, тоест човек достига своето съвършенство.

От казаното ще разберем това, за което попитахме: защо изобщо е необходимо Исраел да бъдат преброявани? Тоест на кого е необходимо да знае техния брой, след като преброяването е опасно, както е казано, че благословията не пребивава над преброеното? И какво променя поправянето, според което им е заповядано да дадат откуп? Та нали в крайна сметка броят на Исраел става известен. Освен това какво ни дава фактът, че ги благославят в началото и в края на преброяването?

А в духовната работа, когато всичко се разглежда в един човек, трябва да се знае какъв е броят на Исраел. Но както бе казано по-горе, редът на работата, водеща към лишма, тоест към отдаване, започва от дясната линия, наричана съвършенство. И това се нарича, че той е човек, върху когото пребивава благословията. В това състояние човек трябва да изпитва радост и да въздава хвала и благодарност на Твореца за това, че го е удостоил с някаква връзка със светостта, без значение колко малка е тя, защото знае, че не е заслужил дори и това.

Това състояние се нарича „задоволяване с малко“. Тогава човек няма какво да пресмята и да проверява колко от свойството Исраел притежава, тоест за каква част от духовната си работа може да каже, че е Яшар-Ел (право към Твореца). Това означава да пресмята колко сили е готов да отдаде за светостта, наричана „името на Небесата“. Но това изобщо не го интересува, защото казва: „Това, че имам някаква връзка с Тора и заповедите, е по-важно от всички наслаждения, които съществуват в света“.

И не бива да се пита: ако това е толкова важно, защо тогава той се задоволява с малко? На това сам си отговаря: „Разбира се, аз не съм достоен Твореца да ми даде по-голям дял от този, който имам. Но виждам, че има хора, които нямат дори и това“. Излиза, че той е човек, у когото има благословия, защото има на какво да се радва. И вижда, че останалите хора се радват и веселят на незначителни неща.

А Твореца му е дал ум и разум, за да разбере, че трябва да се радва с Твореца. Това означава, че преди да започне да пресмята свойството Яшар-Ел в себе си, тоест онова, което се намира в дълбините на сърцето му, най-напред благославят Исраел. С други думи, той казва, че свойството „Исраел“, което се намира в него, е благословено. Както бе казано по-горе, той има за какво да се радва, защото притежава благословия и се задоволява с малкото, което има.

А след това преброяват Исраел. Тоест човек преминава в лявата линия и започва да прави равносметка на душата си: колко Тора има и колко трепет пред Небесата има. Тогава вижда, че притежава множество недостатъци, и може да възникне състояние на мор. Тоест той може да изпадне в отчаяние и да избяга от бойното поле. Може да каже, че работата заради отдаване не е за него. Но вече не е способен да се върне към работата в една линия, защото не може повече да се самозалъгва, че това е истинската работа, тъй като лявата линия непрекъснато му показва какво се нарича истинска работа.

И това е смисълът на думите: „Над преброеното не пребивава благословия“. Защото в него винаги се откриват недостатъци, както е казано: „Защото няма на земята такъв праведник, който да върши добро и да не съгреши“. Излиза, че съгласно правилото, че към онова, в което има недостиг, се прикрепят клипот, клипа му показва, че тази работа не е за него. Излиза, че с такива доводи тя го умъртвява. С други думи, отнема му всичко, което е имал в духовното и той остава в състоянието „грешниците още приживе се наричат мъртви“.

Както е казано: „Благословията не пребивава над преброеното“. Защото човек винаги вижда недостатъци, а към всеки недостиг се прикрепя клипа. Това се нарича състояние на мор, както е казано: „И няма да има сред тях мор при преброяването им“. Тоест благодарение на откупа няма да настъпи състояние на смърт поради преброяването. Както бе казано по-горе, когато работят в лявата линия, може да настъпи мор. Но благодарение на откупа сред тях няма да има мор.

Затова, за да не стане този недостиг известен на клипот, е даден съветът: „Нека всеки даде откуп за душата си... при преброяването им“. С други думи, нека не гледат недостатъците, които откриват, когато човек пресмята каква част от него принадлежи към свойството Исраел.

А нека преброят колко поправяния трябва да извършат, за да дадат откуп за душата си на Твореца. Тоест нека гледат не недостатъците, а поправянето на тези недостатъци. Благодарение на това душата им, която е била в клипот, ще излезе от тях и ще се слее с Твореца. Това се нарича: „Нека всеки даде откуп за душата си“. Тоест нека преброят поправянията, които трябва да извършат. В такъв случай те виждат само поправяния, както са казали нашите мъдреци (Йевамот, 38): „Записът, предявен за плащане, се смята за вече изплатен“. Излиза, че когато човек гледа поправянията, сякаш вече ги е извършил, тук няма място за недостиг.

Както е казано: „Това нека дадат, всеки, който преминава към преброените“. И трябва да се обясни, че когато виждат недостатъците, това се нарича „преминаващ към преброените“. „Половин шекел“ означава „половина“, както се обяснява в „При хахам“ (част 2, стр. 78): „Защото молитвата извършва половината. А делът на онзи, който се моли за себе си, е, че няма съвършенство, тоест цялото, а само половина. Защото съвършеният няма за какво да се моли. Затова мъдреците са ни предупредили да не работим за възнаграждение, а единствено за съвършенство“.

Това означава, че онова, което човек дава, се смята за половина, тоест за кли. Това е желанието за получаване за себе си, което го е отдалечило от Твореца. Човек трябва да се моли това кли да се съедини с Твореца, Който се нарича светлина. А когато светлината свети в кли, това се нарича съвършенство. Това е смисълът на думите: „Молитвата извършва половината“, защото половината се нарича кли, тъй като не може да има светлина без кли. Затова, когато човек се моли и усеща своя недостиг, се създава място за напълването на този недостиг (хисарон). Излиза, че „това нека дадат“ е кли, което представлява половината и се нарича пробуждане отдолу. Както бе казано по-горе, молитвата за недостига вече се нарича поправяне.

И това може да се обясни с притча. Един човек дал плаща си за почистване, за да отстранят петната от него и казал на собственика на пералнята: „Броя поправянията, които трябва да извършиш, за да зная колко трябва да ти платя“.

И моли собственика на пералнята да поправи плаща и да отстрани петната. Тогава не може да се каже, че човек ще изпадне в отчаяние, ако петната са много. Защото не ги брои, за да види колко недостатъци има плащът му, а брои колко поправяния трябва да бъдат извършени.

Излиза, че сега той не мисли за своя недостиг, а за поправянията. Затова не може да се каже, че сред тях (сред петната) ще има мор, тоест че човек ще избяга от бойното поле и ще каже, че работата по пътя на истината не е за него. Излиза, че в това да се преброява откупът, а не недостатъците на хората, се съдържа голямо поправяне. Както са казали нашите мъдреци: „Записът, предявен за плащане, се смята за вече изплатен“. Тоест когато човек се занимава с поправянията, сякаш вече е поправен, защото сега гледа поправянията, а не недостатъците.

Освен гореспоменатото поправяне чрез откупа, наречен „откуп за душата си на Твореца“, тоест поправянията, чрез които се стига до сливане с Твореца, преди преброяването трябва да бъде извършена благословия. Това означава, че човек трябва да върви в дясната линия, която, както бе казано по-горе, се нарича благословия. В нея човек се намира в състояние, в което няма никакъв недостиг. След това преминава в лявата линия, която, както бе казано по-горе, се нарича преброяване. А после отново преминава в дясната линия, наричана благословия. Затова е казано, че благодарение на благословията в началото и в края преброяването ще бъде извършено, без сред тях да настъпи мор. Напротив, благодарение на това те ще стигнат до истинско съвършенство.