Какво означава „над разума" в духовната работа 

Статия 6, 1989 г.

Казано е в допълнителната молитва (мусаф) за празника Рош а-Шана: „Така казва Господ, Царят на Исраел и неговият Изкупител, Господ на воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният, и освен Мен няма Бог.“ Следва да разберем какво означава „Царят на Исраел“. Нима Той не е Цар и на народите на света? Нали Той е Цар на целия свят?

Трябва да знаем един важен принцип: когато говорим за Твореца, нямаме предвид Неговата същност, защото за нея е казано: „Никоя мисъл изобщо не Го постига.“ Всички определения, с които назоваваме Твореца, произтичат от начина, по който творенията Го постигат чрез тези имена, за което е казано: „По Твоите действия Те познаваме.“

Затова, макар Твореца да е Цар на целия свят, дори когато творенията не желаят да признаят Неговата власт, Той не се нуждае от съгласието им, за да властва над тях. Той управлява, без да ги пита и върши онова, което е по волята Му. Никой в света няма право на глас, а Той прави всичко, което желае. Твореца не се нуждае от съгласието на творенията, както е казано: „Вярвам с пълна вяра, че Той сам е извършил, извършва и ще извърши всички действия.“

Но тогава възниква въпросът: ако Той е Цар над нас и без нашето съгласие, защо трябва да приемаме върху себе си ярема на Неговото царство? Нали Той така или иначе властва над нас. Отговорът е, както беше казано по-горе, че ние трябва да знаем, че Той управлява над нас. А това знание трябва да бъде прието с вяра над знанието, защото човешкият разум не е способен да го разбере.

Вътре в знанието човек не вижда, че управлението на Твореца, благословен да е Той, е в свойството „Добър и Творящ добро“. Всеки усеща, че в живота му липсва наслаждение. Човек разбира, че ако виждаше как веднага получава от Твореца онова, за което се моли и което желае, това би се наричало „вътре в знанието“. Тогава не би трябвало да вярва, че Твореца чува молитвата му, защото би виждал със собствените си очи, че Той му помага.

Но когато човек се моли на Твореца многократно и му се струва, че Твореца не откликва на молитвата му — като доказателство за това вижда, че не е получил нищо от онова, за което се е молил — тогава трябва да се укрепи и да каже, че вярва в думите: „Защото Ти чуваш молитвата на всяка уста.“ Това е против знанието, защото здравият разум му показва, че Твореца, не дай Бог, не откликва на молитвата му. Но когато превъзмогне онова, което разумът и здравият смисъл му показват, той казва: „Не гледам на това, а вярвам с вяра в мъдреците, които са ни казали, че Твореца чува молитвата на всяка уста.“ Това се нарича „вяра над знанието“.

Чрез приемането на ярема на Небесното царство човек впоследствие се удостоява да „възлюби Твореца, своя Бог, с цялото си сърце“. След като достигне до подобие по форма, наречено „отдаващи келим“, Твореца му дава цялото благо и наслаждение, които е възнамерявал да даде на творенията.

От казаното разбираме какво трябва да постигнем чрез приемането на ярема на Небесното царство. По този начин придобиваме келим, в които можем да получаваме наслаждение от Твореца. Когато нямаме връзка с Него, не получаваме нищо от онова, което Той ни дава, тоест не можем да се наслаждаваме на нещо, което не се намира в нашето постижение. Това означава, че не можем да получаваме наслаждение от Твореца.

Само според степента, в която човек вярва в Твореца, може да се каже, че получава от Него. Но ако човек не вярва в Твореца, как може да получи от Него? Според степента на своята вяра човек може да получи онова, което Твореца желае да даде на творенията.

Но за да достигне до приемането на ярема на Небесното царство, е необходима огромна работа:

1. Човек трябва да знае, че ако няма вяра в Твореца, не може да поиска нищо от Него.
2. Какво ще спечели човек от това, че ще придобие страх от Небесата? Тоест за чия полза трябва да приеме върху себе си ярема на Небесното царство — за собствената си полза или за ползата на Твореца? Ако приемем, че това е за ползата на Твореца, възниква въпросът: какво ще даде на Твореца това, че вярваме в Него като в Цар? Какво ще Му добави? За цар от плът и кръв разбираме, че се нуждае от почит. Но нима Твореца се нуждае от това творенията да Го почитат? Нима това означава, че Той се нуждае от творенията, не дай Бог?

Както е казано в „Предисловие към книгата „Зоар“ (стр. 185, а в „Сулам“ — пункт 191): „Основният страх е човек да изпитва трепет пред Твореца, защото Той е велик и властва над всичко. Той е велик, защото е коренът, от който се разпространяват всички светове, и величието Му се проявява в Неговите действия. Той властва над всичко, защото всички светове, които е създал — както висшите, така и нисшите — нямат никакво значение в сравнение с Него и не добавят нищо към Неговата същност.“ Това означава, че всички творения не Му добавят нищо.

Ако е така, защо винаги трябва да работим заради Небесата? Както е казано: „Всички твои действия да бъдат заради Небесата“, а не заради собствената полза. Нали Твореца не получава нищо от това, че работим заради Него, както беше казано по-горе, защото в Него няма никакъв недостиг. Защо тогава трябва да работим, за да отдаваме?

Това е необходимо единствено за ползата на творенията, защото чрез него те ще се освободят от несъответствието по форма с Твореца и ще се удостоят с подобие по форма, за което е казано: „Както Той е милосърден, така и ти бъди милосърден.“ Това не означава, че Твореца се нуждае от тяхната работа заради Него, не дай Бог, сякаш се нуждае от почитта на творенията. Работата за ползата на Твореца, наречена „единствено заради Небесата“, е необходима, защото чрез нея творенията ще получат полза и ще могат да се наслаждават. Това означава, че съкращаването и скриването са извършени, за да се разкрие съвършенството на Неговите действия — тоест за да могат творенията да се наслаждават, без да изпитват никакъв срам, което означава подобие по форма и сливане с Твореца (двекут).

Оттук ще разберем въпроса си относно написаното: „Царят на Исраел“. Нима Той не е Цар и на народите на света? Отговорът е, че в духовната работа всеки човек представлява цял свят, както е казано в светия „Зоар“. Затова човекът включва в себе си както народите на света, така и свойството Исраел. В такъв случай изразът „Царят на Исраел“ означава, че когато човек приеме върху себе си ярема на Небесното царство, Твореца се нарича „Царят на Исраел“.

Исраел означава яшар-Ел — право към Твореца. Тоест човек заявява, че Твореца е неговият Цар. Той не говори за това, че Твореца е Цар на света от Своя страна, независимо дали творенията приемат върху себе си Неговата власт. „Царят на Исраел“ означава, че човек съзнателно и доброволно приема върху себе си ярема на Небесното царство.

А „народите на света“ означава, че Твореца властва над тях без тяхното съгласие. Тоест Твореца е Цар на света, макар че те изобщо не се интересуват от вярата в Него и дори не желаят да мислят за Небесното царство.

Това означава, че Твореца е Цар и на народите на света. Той властва над тях и извършва всичко, което желае, без тяхното съгласие. Той извършва и ще извърши всички действия. Затова, когато е написано „Царят на Исраел“, се имат предвид онези, които доброволно са приели върху себе си ярема на Небесното царство. Това се нарича „Царят на Исраел“.

За това е казано (Авот, 3:20): „И дългът се събира от човека с неговото знание или без неговото знание.“ „С неговото знание“ означава степента „Царят на Исраел“. А „без неговото знание“ се отнася до народите на света, над които Твореца властва, макар човек да няма осъзнаване за това и дори да не отделя и мисъл по въпроса за вярата. Тази степен в човека се нарича „народите на света в човека“.

С това се обясняват думите: „Така казва Твореца, Царят на Исраел“ — на онези хора, които вече са приели върху себе си ярема на Неговото царство, благословен да е Той, е казано: „И неговият Изкупител, Твореца на воинствата.“ Те усещат, че Твореца ги е избавил от властта на народите на света, които господстват в ума и сърцето. Моха — умът — означава, че народите на света в човека казват: „Истина е единствено онова, което разумът ни задължава да приемем.“ Те не позволяват на човека да върви по пътя на вярата над знанието.

А либа — сърцето — означава, че народите на света в човека не му позволяват да излезе от себелюбието. Те казват: „Разрешено е да извършваш само онези действия, които сърцето желае и усеща като носещи собствена полза.“ Но ако човек иска да работи заради отдаване, те се противопоставят с цялата си сила и той не е способен сам да излезе изпод тяхната власт. Единствено Твореца може да го избави от тяхното господство.

За това е казано: „Царят на Исраел и неговият Изкупител.“ След като са приели върху себе си ярема на Небесното царство, което се нарича „Царят на Исраел“, те постигат, че Твореца е техният Изкупител. Тоест единствено Твореца ги спасява от властта на злото, а самите те нямат сили да го направят.

По същия начин може да се обясни написаното: „Твореца на воинствата.“ Това име ни показва, както обясняваше моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, че думата цваот — воинства — може да бъде разделена на две думи: це — „излез“, и бо — „влез“. Цава — войнство — означава воини, хора на войната. Онези, които всеки ден излизат на война срещу злото начало, се наричат „воинство“. Преди да се удостоят с избавление, тоест преди да победят злото начало и да излязат изпод властта на злото, тяхната работа преминава през подеми и падения, наречени цваот — воинства. Веднъж излизат изпод властта на злото, а след това отново попадат под нея. Затова паденията и подемите се наричат цваот.

По време на духовната работа човек трябва да каже: „Ако аз не съм за себе си, кой е за мен?“ Тогава хората мислят, че сами предизвикват паденията и подемите, тоест че те са воините, наречени „воинство“, героите на войната. Но впоследствие, след избавлението, постигат, че Твореца е Господарят на воинствата — че всички падения и подеми, които са преживели, са били извършени от Твореца.

Това означава, че дори паденията идват от Твореца. Човек не преминава без причина през толкова много падения и подеми, а Твореца е предизвикал всички тези излизания. Излизанията означават излизане от светостта, а влизанията — завръщане в светостта. Всичко извършва Твореца. Затова след избавлението Той се нарича „Твореца на воинствата“. А кой е Той? „Царят на Исраел и неговият Изкупител“, както беше казано по-горе.

С казаното може да се обясни написаното (Овадия, 1:21): „И ще се възкачат избавители на планината Цион, за да съдят планината на Есав.“ Ар — планина — насочва към ирурим — размисли и мисли. „Планината Цион“ означава мислите, които водят до йециот — излизания. Това са съмненията и мислите, които довеждат човека до падение, тоест го изхвърлят от святостта. Именно от тези съмнения, както ще бъде изяснено по-нататък, ще се възкачат избавители, за да съдят планината на Есав.

„Планината на Есав“ означава съмненията и мислите, които се отнасят към грешника Есав. „Да съдят“ означава да победят и да подчинят съмненията на грешника Есав. А изразът „ще се възкачат избавители“ означава онези, които са се избавили, като са надделели над планината на Есав. Това е смисълът на „планината Цион“: именно мислите, които са довели до излизане от светостта — тоест самите падения — са им помогнали да подчинят планината на Есав.

За това е казано: „От самия удар идва изцелението.“ Паденията, които са преживели, се смятат за удар, защото са излезли от светостта и са попаднали под властта на нечистите сили. Но всичко това е било за тяхна полза. Това се нарича също, както е казано: „Сваля в преизподнята и извежда“ (Шмуел I, 2:6). Когато човек вижда, че е по-лош от всички, той прави всичко, което е по силите му и не намира покой, докато не види, че Твореца го извежда и спасява от властта на грешника Есав. За това е казано: „И ще се възкачат избавители на планината Цион, за да съдят планината на Есав.“

За това е казано също: „И царството ще бъде на Твореца.“ Това означава, че именно тогава ще се разкрие царството на Твореца — по време на избавлението, както е казано: „Царят на Исраел и неговият Изкупител.“ Но нима преди това царството не е принадлежало на Твореца, не дай Бог? Кой тогава управлява света?

Следва да обясним това. Известно е, че Малхут има две названия: 1. Цион; 2. Йерусалим.

В духовната работа „Цион“ означава, че самата степен все още не е разкрита. Това е Малхут, когато тя се намира във вътрешно състояние — тоест на творенията все още не е разкрито, че Малхут властва над света и че в света няма никаква друга сила освен Твореца, Който е Царят. Тази степен все още не е разкрита на творенията и се нарича „Цион“, което, както беше казано по-горе, насочва към излизанията от светостта.

Тогава човек мисли, че нечистите сили властват над него, защото не усеща никаква потребност от духовното. Това означава, че вярата във величието на Твореца се намира в скриване. Понякога човек стига до такова падение в духовната работа, че напълно забравя, че съществува служене на Твореца. Той изпада от състоянието, в което е работил с въодушевление и е мислел, че от този ден нататък завинаги ще остане в святата работа.

Но след известно време изведнъж вижда, че напълно е излязъл от светостта. Той не помни нищо — дори не е способен да си спомни мига, в който е излязъл от светостта и е паднал на степента на материалния свят. Причината е, че по време на падението човек губи съзнание и не помни нищо. Това е подобно на материалния свят: когато човек падне от високо, той не помни самото падане. Едва след като дойде в съзнание, вижда, че се намира в болница. Същото се случва и в реда на духовната работа.

Това е свойството „Цион“. По време на избавлението, когато човек вижда властта на Небесната Малхут разкрита, той постига, че Твореца го е избавил от ръцете на грешника Есав. Тогава Малхут се нарича „Йерусалим“, защото властта ѝ вече е разкрита. Тогава човек вижда, че и всички падения са дошли от Царя — че всички съмнения и чужди мисли, които е имал, не са произлезли от някаква друга сила, а са му били изпратени от Твореца. Тоест и паденията са били изпратени от Твореца, за да породят в него потребност от Неговата помощ.

Оказва се, че избавителите, които са се възкачили на планината Цион, за да съдят планината на Есав, сега постигат, че планината Цион също е свойството Малхут, наречено „Цион“. Тоест властта ѝ се е намирала в скриване, но именно тя им е помогнала да съдят планината на Есав — да победят свойството на грешника Есав и да го поправят. Сега те постигат, че в света няма никаква друга сила освен Твореца.

За това е казано: „И царството ще бъде на Твореца.“ Тоест сега те виждат, че и тогава, а не само сега царството е принадлежало на Твореца. Така е било и преди, защото няма никой освен Него. Но едва сега, когато са се удостоили с избавление, те постигат, че така е било и по-рано.

Дори по време на скриването човек трябва да вярва, че всичко прави Твореца. Това е свойството „над знанието“. А сега те постигат, че това наистина е така. След това обаче трябва да се достигне до Края на поправянето, наречен „бъдещето“. Тогава „Твореца ще бъде Цар над цялата земя“, тоест Неговото царство ще се разкрие дори сред народите на света, както е написано: „Защото всички ще Ме познаят — от най-малкия до най-големия.“

Това се нарича: „Твореца е Цар над цялата земя.“ И преди Края на поправянето Твореца е Цар над цялата земя, но тогава това е „без тяхното знание“ — те не знаят, че Твореца управлява света. Както е казано в утринната молитва при четенето на „Шма де-Корбанот“: „И кой сред всички дела на Твоите ръце — сред висшите или сред нисшите — би Ти казал какво да правиш и как да действаш?“ Единствено Той извършва всичко и в света няма никаква друга сила освен Него.

Но по отношение на народа на Исраел, който вярва в Твореца, може да се каже, че Твореца е Цар „с тяхното знание“, защото и те знаят, че Той царува над тях. Не става дума само за това, че Твореца знае за Себе Си, че е Цар — което се нарича „без тяхното знание“, както беше казано по-горе. Те доброволно са приели върху себе си ярема на Небесното царство с вяра над знанието и затова при тях това се смята така, сякаш е вътре в знанието.

Това се нарича „с тяхното знание“. Смисълът на вярата над знанието в духовната работа е, че човек трябва да вярва, макар разумът да не вижда, че това е така, и дори да има множество доказателства, че действителността не е такава, каквато желае да вярва. Това се нарича „вяра над знанието“ — човек казва, че вярва така, сякаш вижда всичко вътре в знанието.

Това е велика духовна работа — човек да приеме вярата върху себе си против знанието. Тялото не е съгласно с това, но въпреки всичко той я приема така, сякаш тя се намира вътре в неговото знание. За такава вяра е необходима помощ от Твореца. Затова човек трябва да се моли Твореца да му даде сили да приеме вярата над знанието така, сякаш вече я е постигнал вътре в знанието. Тоест човек не трябва да моли Твореца да му даде да разбере всичко вътре в знанието, а да му даде сили да приеме вярата над знанието така, сякаш се намира вътре в знанието.

Но преди това човек трябва да вярва с вяра в мъдреците, че волята на Твореца е да приемем върху себе си вярата в Него над знанието. В този ред започват подемите и паденията. Понякога човек се укрепва във вярата, а понякога пада от своята степен. Тогава той трябва да вярва, че дори когато се моли на Твореца да му помогне, но не вижда да е получил необходимата помощ, всичко пак идва от Твореца, и да приеме това с вяра над знанието. Същевременно трябва да каже: „Ако аз не съм за себе си, кой е за мен?“ Тогава той достига до свойството „планината Цион“, а след това — до свойството „планината на Есав“. Защото цялата работа преди избавлението е насочена към излизане изпод властта на Есав.

Тогава човек достига до познанието на духовната работа, както е написано: „Така казва Твореца, Царят на Исраел и неговият Изкупител, Твореца на воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният, и освен Мен няма Бог“; „И царството ще бъде на Твореца“; „И Твореца ще бъде Цар над цялата земя.“ Както е написано: „И всички от плът ще призоват Твоето име, за да се обърнат към Теб всички грешници на земята; ще познаят и ще узнаят всички жители на света.“ Тогава всички ще узнаят, че Твореца е Цар, докато преди това единствено народът на Исраел знае, че Той е Цар.