Барух Шалом а-Леви Ашлаг (РАБАШ)

Каква е разликата между закон и правосъдие в духовната работа

Статия 26, 1988 г.

Известно е, че „закон" означава без разум, т.е. над знанието. С други думи, от гледна точка на разума няма какво да се отговори защо нещо се прави по този начин или защо трябва да се прави така – по начина и във формата, които Тора изисква от нас.

Например, нашите мъдреци са казали (трактат Менахот, 29б): „Рав Йехуда казал: Рав казал: Когато Моше се издигнал на висините, намерил Твореца да седи и да привързва коронки към буквите. Казал Му: Господарю на света, кой Те задържа? (Раши обяснява: Коронки – това са украсите в свитъка на Тора. Кой Те задържа – означава: върху написаното от Теб трябва да добавяш още коронки?) Отговорил му: Има един човек, който ще се появи след много поколения, на име Акива бен Йосеф, който ще изведе от всеки елемент на буквата планини от закони. Казал Му: Господарю на света, имаш такъв човек, а Ти предаваш Тора чрез мен? Отговорил му: Замълчи! Такава е била мисълта Ми! Казал Му: Господарю на света, показа ми неговата Тора, покажи ми и наградата му. Видял, че претеглят плътта му в месарница. (Раши обяснява: мястото, където касапите претеглят месо, както се казва в трактат Брахот, 61, че плътта му е раздирана с железни гребени.) Казал Му: Господарю на света, това ли е Тора и това ли е наградата за нея? Отговорил му: Замълчи! Такава е била мисълта Ми!"

Виждаме „над знанието" на Моше по два начина:

1. Над знанието – това, което Твореца е дал на Моше. Както е казано: „Да се зарадва Моше на дара от своя дял" – дарът на Тора, който ще бъде предаден чрез него, което несъмнено е единствено спасението на Твореца. Тоест човекът не знае защо му се полага толкова голям дар; Моше е виждал, че това не съответства на делата му, а според разума му даването на Тора е трябвало да бъде чрез раби Акива, а не чрез него.

2. Над знанието по обратен начин: Моше попитал: „Това ли е Тора и това ли е наградата за нея?" – което изглежда, сякаш е наказание. А над знанието е трябвало да се каже, че това е награда, а не наказание, както помислил Моше. И това се нарича закон над знанието – знанието не е в състояние да постигне това.

И от казаното следва, че когато човек приема върху себе си Царството на небесата, тялото пита: „Какво ще спечелиш от това?" На което трябва да се дадат два отговора.

Първият – в ло лишма. С други думи, човек трябва да измисли за себе си някакъв отговор, така че тялото да разбере с разума си изгодата от целта, наречена ло лишма. И това се нарича „вътре в знанието". Както обяснихме (в статия 23, 1988 г.), следва да се различават 5 вида ло лишма и човек трябва да изясни за себе си онази ло лишма, при която – в състоянието, в което се намира – тялото да разбере, че си заслужава да работи заради ло лишма, тоест сега разбира каква е изгодата. По този начин ще има гориво за работа и винаги ще има място за работа.

Наред с това обаче човек трябва да се старае да започне да работи и да търси средства как да стигне до лишма. Защото човек не знае какво е лишма, макар простото тълкуване да означава „да работи заради небесата". А кой не знае какво е „заради небесата"? Въпреки всичко, преди човек да е започнал да върви в работата с цел да стигне до „заради небесата", той не може да знае какво означава простият смисъл на „заради небесата", тъй като в духовната работа основното е усещането, а не разумът.

Затова всеки човек, който иска да стигне до лишма, трябва да отдели време – част от работния си ден, тоест от своята ло лишма – и да започне да работи в лишма. Тогава ще разбере какво означава „над знанието", т.е. че тялото не разбира заради какво трябва да работи „заради небесата". И тогава също започва да разбира какво означава, че човек трябва да работи с вяра над знанието.

За разлика от това, в ло лишма не е толкова трудно да се вярва в Твореца, тъй като тялото разбира, че си заслужава да изпълнява Тора и заповедите. Както е казано (в статия 23, 1988 г.), има 5 вида ло лишма. И когато тялото открие някой от видовете, заради който си струва да изпълнява Тора и заповедите, се казва, че човек работи „вътре в знанието", тъй като тялото разбира вътре в знанието каква е изгодата – че ще спечели повече, отколкото ако бъде светски. Тоест тялото му ще се наслаждава повече от това на онзи, който не изпълнява Тора и заповедите. Затова ло лишма се нарича „вътре в знанието (разума)", т.е. разумът разбира необходимостта от това.

Ако обаче вземе малко време от това, което е отделил за Тора и работа на основата на ло лишма – да кажем например, че взима половин час на ден и започва да мисли дали си струва да работи „заради небесата", тоест не за собствена изгода – тогава тялото започва да му задава въпроса на Фараона, който казал: „Кой е Твореца, та да послушам гласа Му?"

И може да се запитаме: защо преди да е започнал да мисли за работа в лишма, му е била достатъчна вярата в Твореца и тялото не му е задавало тези въпроси? Докато сега, когато мисли единствено да върви по пътя на отдаването, тялото вече започва да задава подобни въпроси.

Отговорът е, че в обичайния ход на нещата виждаме: когато човек работи при работодател, трябва да се провери кой е работодателят и каква заплата дава. При все че иска да се запознае с работодателя, това няма значение – тоест дори никога да не види работодателя, но е уверен в заплащането, човек се съгласява да работи. Нещо повече – дори да му кажат, че никога няма да види работодателя, и това не играе роля, защото главно е възнаграждението. Именно то определя дали работата си заслужава.

Друго е, ако на човек кажат: „Тук има важен човек, при когото трябва да се работи, но той не плаща нищо за работата." Тогава вече трябва да провери за кого работи. С други думи, иска да знае дали наистина е важен човек, за когото си струва да се работи без каквото и да е възнаграждение. Ако обаче има хора, които го почитат и вижда, че ще получи почит – тоест хората, познаващи този важен човек, ще го уважават заради работата му, понеже служи на важен човек – той също може да работи, дори сам никога да не го види и да не може да провери дали казаното от тях е вярно, тоест сам да съзре величието и значимостта му.

И това също е така, защото тази почит не е свързана с това, че важният човек го уважава, а той получава наслаждение от това, че хората го уважават, понеже служи на важен човек. Излиза, че тук му е достатъчно, че вижда хората, които го уважават. Поради което няма особена нужда да вижда работодателя, а му е достатъчно, че познава хората, които му дават възнаграждение чрез почитта си. С други думи, достатъчно му е, че вижда хората, които му дават възнаграждение, наречено „почит".

Друго е, ако се намира на място, където няма хора, които да уважават този важен човек. С други думи, той вижда, че хората, които уважават важния човек – съдейки по услугите, които му оказват – се отнасят към него като към не особено важен човек. И само шепа хора наистина го ценят, но тези хора са незначителни в сравнение с множеството хора, които малко го ценят. Тогава човек стои пред дилемата: струва ли си да слуша онези хора, които нямат никаква тежест сред уважаваните хора?

С други думи, хората, заемащи положение в обществото, казват, че заслужава да се уважава този важен човек заради величието му, но с мярка – не просто така да го ценят над знанието, т.е. повече, отколкото разумът изисква. И човек вижда, че тези хора, заемащи положение, са мнозинството – и по брой, и по значимост. И ако ги послуша, тоест ако служи на важния човек в степента, в която те го ценят, тогава тези хора ще го уважават.

Или пък да се вслуша малко в онези хора, които нямат особено положение. И нещо повече – дори е срамно да каже на улицата, че се е свързал с тези нищожни хора, които казват, че той наистина е важен човек и наистина си струва да му се служи с цялото сърце и душа. И тъй като правилото е, че мнозинството налага възгледите си на отделния човек, когато човек започне да работи с цел да отдава, без да получава нищо в замяна, всеки път се пробужда мнението на мнозинството: „Може би наистина не си струва да работиш и да му служиш с цялото сърце и душа?" Затова всеки път се пробужда въпросът на Фараона: „Кой е Твореца, та да послушам гласа Му?"

И от казаното следва, че причината, поради която се пробужда въпросът „Кой?" – е въпросът „Какво?", който е въпросът на грешника. Както е казано: „Грешникът, какво казва? Какво е тази работа за вас?" Това означава, че когато човек иска да върви против мнозинството, което казва: „Достатъчно ни е, че работим в ло лишма, защото понятието лишма е за хора, които могат да вървят над знанието. А ние, общността на Исраел, достатъчно ни е, че можем да изпълняваме Тора и заповедите с намерение за собствена изгода. Но да правим всичко с намерение заради Твореца – това не е работа за нас."

А той наистина иска да работи заради отдаване, без да получава нищо. Тогава тялото пита: „Кой е Твореца?" – с други думи, сигурен ли си, че Той е толкова важен, че си струва да работиш за Него? Иначе казано, принципът да се работи заради почит, тоест когато работи, за да го уважават, тук не действа, понеже цялото общество не го уважава заради това, че работи за отдаване. Напротив, всички го унижават и казват за него, че е глупав праведник.

Затова той трябва самостоятелно да утвърди в себе си величието на Твореца. И тук при човека започват възходи и падения, когато тези двамата – тоест Кой? и Какво? – идват заедно и му задават въпросите си. И не винаги успява да ги преодолее.

Излиза, че основната причина, поради която човек сега започва да задава въпроси – и на пръв поглед изглежда, сякаш той задава въпрос, понеже е готов да извършва свята работа и у него няма никаква нищожност в самия него, а просто му е трудно да върви с вяра над знанието и затова задава въпроса „Кой?" – но в действителност тези въпроси произтичат от нищожността на човека, понеже е потопен в себелюбие и не може да преодолее себелюбието си.

А в природата на човека е, че му е трудно да каже, че не е наред и че няма собствено мнение, а се влече след сърцето си, както са казали нашите мъдреци, че грешникът е в ръцете на сърцето си, както е писано: „И рече Аман в сърцето си."

И затова по-удобно му е да каже, че ако познаваше Твореца, несъмнено щеше да Му служи. Но тъй като разумът не разбира цялата същност на вярата над знанието, той възразява: „Кой е Твореца, та да послушам гласа Му?" Но в действителност желанието му за получаване е онова, което настоява и единствено иска да разбере дали е вярно, и иска отговор на въпроса: „Кой е Твореца, та да послушам гласа Му?" Тоест когато на тялото се каже, че трябва да работи заради Твореца, а не за собствена изгода, именно това е причината да задава въпроса: „Кой е Твореца?"

Докато когато е работил с намерение ло лишма, не е имал нужда да задава въпроса „Кой е Твореца?", защото работата в ло лишма е вътре в знанието и затова приемането на вярата при него също е вътре в знанието. Тоест свойствата моха и либа (разумът и сърцето) – и двете се изграждат над знанието и за двете е нужна помощта на Твореца, за да се удостои със свойството моха и либа.

Излиза, че закон се нарича свойство, намиращо се над знанието. И се има предвид свойството на вярата, защото благодарение на вярата над знанието човек придобива свойството Исраел. Докато преди да се е удостоил със свойството на вярата над знанието, той се смята единствено за свойство на „светото неживо", наречено свойството „прах". С други думи, духовността, която постига – той все още усеща в нея вкус на прах, а това се нарича „Шхина в праха". И това е през цялото време, докато не приеме вярата над знанието. И както беше казано по-горе, трябва да моли Твореца да му даде сили, за да може да върви над знанието и да не бъде поробен от знанието си.

А свойството на Тора се нарича „правосъдие" и е именно вътре в знанието. Тоест той трябва да разбере свойството на Тора, наречена „имена на Твореца". Обаче е невъзможно да се постигне свойството на Тора, наречено „вътре в знанието", преди да се е удостоил със свойството Исраел, както е казано (трактат Хагига, 13а): „Раби Ами казал: Не се предават думите на Тора на идолопоклонници, както е казано: «Не е сторил такова на никой народ и правосъдието те не познават.»"

Оттук виждаме две неща:

а. Тора се нарича правосъдие, както е казано: „И правосъдието те не познават."

б. Забранено е да се обучават идолопоклонници на правосъдие, тоест на Тора.

И въпросът е: защо, ако идолопоклонникът иска да учи Тора, е забранено да се учи заедно с него? Разумът подсказва обратното – чрез учението му ще се освети името на Твореца, тоест дори идолопоклонникът признава значимостта на Тора. В такъв случай, в какво се състои забраната?

И следва да обясним това по пътя на духовната работа, което означава, че в един човек присъстват свойството на идолопоклонника и свойството Исраел. Тоест преди да се е удостоил със свойството закон, наречено „вяра над знанието", той все още не се нарича Исраел, при когото ще има възможност да постигне свойството на Тора от гледна точка на „имената на Твореца", което се нарича „вътре в знанието".

А в духовната работа има правило: както е казал моят баща и учител, да е светла паметта му – където е написано „забранено" по отношение на работата, това означава, че е невъзможно. И в това е смисълът, че Тора е дадена именно на Исраел, защото свойството Исраел е свойството Яшар-Ел (право към Твореца), което означава, че всичките му действия са единствено заради небесата. А това се нарича сливане (двекут) и уподобяване на формата. И когато човек се е удостоил със свойството на този закон, тогава идва времето, когато може да се удостои със свойството на правосъдието, наречено Тора. И в това е смисълът на казаното, че Тора е дадена единствено на Исраел.

И от казаното следва, че „правосъдие" се наричат първите девет сфирот, което е свойството на Тора, и то се приема вътре в знанието. И това е както са казали мъдреците ни (трактат Бава Мециа, 59б): „Станал е раби Йеошуа на крака и е казал: Не е на небесата тя. Казал е раби Ирмия, че Тора вече е дадена от планината Синай."

И от тук ще разберем въпроса за пеот (краища), които приличат на пеа на нивата, която трябва да се оставя. Както е писал Ари (ТЕС, ч. 13, стр. 1382): „Малхут на Галгалта се нарича пеа. Това е известно от тайната на стиха: «Не дожънвай до края на нивата си… за бедния и за пришълеца ги остави» – защото малхут е последната от всичко, подобно на края на нивата, оставащ след жътвата. И по същия начин, след бръсненето на косата на главата, което е подобно на жътвата на нивата, трябва също да се остави пеа – и това е свойството малхут де-сеарей (на косите). Излиза, че пеа винаги е малхут."

И от казаното виждаме в думите на Ари, че той оприличава жътвата на нивата и бръсненето на косата на главата към едно свойство. В свойството на пеа, което е намекът за малхут, на човека е забранено да получава за себе си. И както при нивата, така и при косата на главата, трябва да се оставя пеа, намекваща за малхут.

И обяснението, както е казано по-горе, е че малхут – това е вяра над знанието, за която човек няма никаква представа. И това е намекът, че човек няма никакво позволение да получава вътре в знанието си, а трябва да остави това на Твореца. С други думи, ръката на човека не достига дотам. А ръка означава постижение, от израза „ако достигне ръка".

И това се нарича свойство „закон". Докато свойството на Тора, което принадлежи на деветте първи, е свойство „правосъдие", което се отнася именно до човека – тоест той трябва да го постигне вътре в знанието, както е казано по-горе за Тора: „Не е на небесата тя." Тоест нивата, освен края на нивата, се нарича деветте първи. И това се нарича свойство Тора, което принадлежи на човека. Докато краят на нивата и пеа на главата намекват за малхут – и то принадлежи единствено на Твореца, тоест е над човешкото знание, което се нарича: „Изцяло за Твореца и ръката на човека по никакъв начин не достига дотам."

Докато Тора е обратното: тя е именно за хората, които трябва да я приемат вътре в знанието. И в това е разликата между Тора и заповед (мицва), защото причините за заповедите (мицвот) не са ни дадени, а ние ги приемаме върху себе си без никаква причина, като установен закон.

А Тора, както са казали мъдреците, се нарича с името на човека, тоест Тора принадлежи на човека. И трудността е в това, че понякога е написано: „Само към Тора на Твореца е влечението му", а понякога е написано: „И неговата Тора изучава той ден и нощ." И обясняват мъдреците, че отначало тя се нарича „Тора на Твореца", а когато я е изучил и усвоил, тя се нарича „негова Тора". Затова е казал Рава: „Нима Тора не е негова? Защото е писано: «И неговата Тора изучава той ден и нощ»" (трактат Кидушин, 32б).

Виждаме, че Тора се нарича с името на човека, тоест тя трябва да дойде вътре в знанието, както е казано по-горе. И това се нарича „правосъдие", което е противоположно на „закона", който е свойство на вярата. Но тази работа на вярата, която е свойство цдака (милостиня), а не Тора, трябва да бъде в радост, както е писано: „Служете на Твореца в радост."

Тоест това, че човек приема върху себе си Небесното царство, трябва да бъде в радост. И не бива да се гледа на природата на човека, че му е тежко да върви срещу разума, а той иска да разбере и познае какво иска. И макар че човек не е способен веднага да приеме тази работа – приемане на вяра над знанието – така че тя да му донесе радост, затова сме длъжни да започнем тази работа по принуда, въпреки че тялото не е съгласно с това. И това се нарича, че човек трябва да приеме върху себе си ярема на Небесното царство, „като вол под ярем и магаре под товар".

Но човек трябва да знае, че трябва да достигне нивото на радост в момента на приемане на Небесното царство, както казваме след „Шма, Исраел": „Възлюби Твореца." Тоест въпреки че човек започва с принуда, той все пак трябва да достигне до свойството на радостта. И тогава у него вече не се усеща свойството „като вол под ярем", който все иска да хвърли ярема, защото не може да го понася. Докато когато е в радост от това, вече не може да се каже, че той смята това за ярем.

И оттук следва обяснението за „червената крава, върху която не е слаган ярем". И тъй като „червената крава" се нарича „закон", тоест свойство малхут, „не е слаган върху нея ярем" е писано, защото яремът показва, че той все още не е в радост и не може да изпълни: „Възлюби Твореца, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа…"