Какво означава, че праведниците се разпознават чрез грешниците, в духовната работа

Статия 15, 1989

В книгата „Зоар“ е казано („Шмот“, стр. 117, а в коментара „Сулам“, п. 370): „Възлюбеният ми е мой и аз съм Негова, Той пасе сред розите. Какво представляват розите? Те имат бодли. Така и Твореца управлява Своя свят чрез праведници и грешници. Както розите не могат да се запазят без бодлите, така и без грешниците не могат да бъдат разпознати праведниците“ – дотук неговите думи.

Оттук следва, че грешниците са необходими, само за да могат да бъдат разпознати праведниците. Но кому е необходимо това разпознаване? Не може да се каже, че е необходимо на Твореца, защото Той знае всички тайни. Не може да се каже и че е необходимо на света, защото е написано: „И ходи смирено с твоя Бог“, тоест човек трябва да скрива делата си от хората.

Следователно тук става дума за самия човек. Но защо му е необходимо да разпознава праведниците чрез грешниците? Какво му дава това разпознаване? Тоест какво се постига чрез познаването на разликата между грешниците и праведниците? Излиза, че не е достатъчно човек да извършва действията на праведниците, а трябва да разпознава праведниците именно чрез грешниците, сякаш иначе не може да бъде праведник.

Известно е, че в духовната работа всичко се разглежда в един човек. Тоест както грешниците, така и праведниците се намират в едно тяло. Възниква въпросът: с каква цел са необходими грешниците и праведниците в едно тяло, за което книгата „Зоар“ казва, че Твореца управлява Своя свят чрез праведници и грешници?

Тъй като всеки човек е малък свят, несъмнено би било по-добре, ако Твореца управляваше Своя свят само чрез праведници. За какво тогава са необходими грешниците? Отговорът е: за да могат да бъдат разпознати праведниците. Затова трябва да разберем каква е ползата от разпознаването на праведниците чрез грешниците, тоест какво придобиваме чрез това разпознаване.

Известно е, че съществуват действието при изпълнението на заповедите и намерението при изпълнението на заповедите. Тоест какво желае човек да получи за своята работа, когато полага усилия в спазването на Тора и заповедите. Учим, че в това отношение има два вида възнаграждение:

1. ло лишма (не заради Нея);
2. лишма (заради Нея).

Ло лишма означава, че за своята работа човек очаква да получи възнаграждение както в този свят, така и в бъдещия. Както се казва в книгата „Зоар“, тази работа не се смята за главната. В „Зоар“ е казано („Предговор към книгата Зоар“, стр. 185, а в коментара „Сулам“, п. 190): „Трепетът, който е ло лишма, не е основният трепет“.

А в п. 191 е казано: „Основният трепет е човек да се бои от своя Господар, защото Той е велик и властва над всичко, и всичко се смята за нищо пред Него. И нека човек насочи желанието си към онова място, което се нарича трепет“.

Оттук следва, че по време на извършването на действието има два вида намерение както при изучаването на Тора, така и при изпълнението на заповедите. Работата на общата маса е с намерение да се получи възнаграждение, а работата на отделния човек е заради Небесата. Неговото възнаграждение е самата възможност да служи на Царя.

Тоест цялото наслаждение, което му дава гориво, за да може да работи с намерение заради отдаване, се състои в усещането, че доставя наслаждение на Царя. Той въздава хвала и благодарност на Царя за това, че му е дал мисъл и желание да работи за Него, без да се стреми да получи друго възнаграждение за своята работа.

Защото онези, които работят, за да получат награда, казват, че не е необходимо да усещат величието на Царя, а трябва да гледат важността и величието на наградата, която ще получат, ако спазват Тора и заповедите. При тях Твореца може да остане на същото ниво на величие и важност, както в началото на работата им.

Но ако намерението им е да доставят наслаждение на Твореца и искат да прибавят в работата, те трябва да прибавят и във величието на Твореца. Защото според степента, в която усещат Неговото величие, в същата степен могат да се отменят пред Него и да извършват всичките си действия само заради Небесата. За това е казано в книгата „Зоар“ относно стиха „Известен е мъжът ѝ при градските порти“, че всеки Го познава „според онова, което преценява в сърцето си“.

Оттук следва, че хората, които искат да работят заради Небесата, трябва всеки ден да се стараят да постигнат вяра във величието на Твореца, за да имат гориво за работата. Защото величието на Твореца е онова, което ги задължава да работят за Него и в това се състои цялото наслаждение, което получават от своята работа.

Затова хората, които понякога смятат, че им е достатъчна степента на вярата в Твореца, която вече притежават и се смятат за праведници, не чувстват необходимост да укрепват вярата си във величието на Твореца. Когато Твореца се отнася с тях като с праведници, тоест приближава ги малко и те получават желание, стремеж и вкус към работата, те вече смятат, че са съвършени хора и че не им липсва вяра във величието на Твореца. Според тях не е необходимо да напредват в нищо друго освен в действията, защото им е достатъчна степента на усещане на величието на Твореца, която вече притежават. Това се нарича, че „Твореца се отнася с тях като с праведници“.

Но човек трябва да напредва по пътя на Твореца и да се удостои всичките му дела да бъдат заради Небесата. А сега той се чувства в състояние на възход и не вижда какво още трябва да направи. Затова Твореца управлява Своя свят чрез грешници. Тоест Твореца му дава мисли на грешници, които му казват, че не си струва да работи за Него, а само за себе си. Поради това човек получава падение.

Тогава той смята, че падението не му е дадено, за да напредне по пътя на Твореца и да се удостои със знанието на светостта. Вместо това мисли, че се е върнал назад, защото не е способен да работи като отделен човек, а трябва да работи като общата маса. Но тъй като вече е излязъл от общата маса, се оказва, че претърпява двойна загуба, защото вече не е способен да се върне към нея.

Тогава човек се оказва в състояние между небето и земята и чувства, че положението му е по-лошо от това на останалите хора. В това състояние той може да моли Твореца от цялото си сърце и да отправи молитва, както е написано: „Помилвай ме, Творецо, защото съм изнемощял; изцели ме, Творецо, защото треперят костите ми. И Ти, Творецо, докога?“ Тоест докога ще остана в състояние, в което чувствам, че положението ми е по-лошо от това на всеки друг човек и че нямам никаква опора в духовното?

Тогава единственият съвет за него е да вярва в написаното: „Защото Ти чуваш молитвата на всяка уста“. Моят баща и учител, Баал Сулам, благословена да е паметта на праведника, обяснява, че човек трябва да вярва, че Твореца чува молитвата на всяка уста, дори на най-лошата уста в света. Дори да не може да има по-низък и по-лош човек от него, Твореца все пак го чува. Както са казали мъдреците: „На идващия да се пречисти му помагат“.

Книгата „Зоар“ обяснява, че му дават свята душа. Оттук следва, че Твореца му дава мислите на грешниците, за да има за какво да Го моли да му помогне. Иначе човек би останал в състоянието, в което се е намирал в началото на своята работа и би останал в него до края на живота си.

С това можем да обясним онова, което попитахме: какъв е смисълът на думите „без грешниците не се разпознават праведниците“? Попитахме също у кого трябва да бъдат разпознати праведниците и с каква цел е необходимо това разпознаване.

Отговорът е, че Твореца „управлява Своя свят чрез праведници и грешници“. Но и за това трябва да попитаме: защо е необходимо да управлява Своя свят чрез праведници и грешници? Нима не би било достатъчно да управлява света само чрез праведници, за да разкрие целта на Творението, която е да дава благо на Своите творения?

Разумът изисква, че ако Твореца управляваше Своя свят само чрез праведници, би било по-лесно да разкрие целта на Творението, която е да дава благо на Своите творения. За какво тогава са необходими грешниците?

Отговорът е: „Без грешниците не се разпознават праведниците“. Това означава, че иначе не биха могли да бъдат разпознати съвършенството и величието на праведниците, тоест до каква степен могат да достигнат. Праведниците биха останали на степента, на която са се намирали в началото на своята работа и не биха напредвали в степента на праведниците.

Затова, за да могат да бъдат разпознати достойнството и величието на праведниците, Твореца е бил длъжен да управлява Своя свят чрез праведници и грешници. По този начин Твореца изпраща на човека свойството на праведниците, тоест приближава го до работата за Твореца.

Ако човек не изпадаше в падения, той би останал в същото състояние до края на живота си и не би постигнал никакъв напредък в разума на Тора, където са скрити благото и наслаждението, заложени в целта на Творението. Тогава не би могло да се разкрие достойнството на праведниците, защото за какво би му била необходима по-висока степен?

Трябва да се знае, че достойнството на праведниците е, както са казали мъдреците в края на трактата „Укцин“: „В бъдеще Твореца ще даде в наследство на всеки праведник 310 свята, както е казано: „За да дам в наследство на онези, които Ме обичат, истинско достояние и да напълня съкровищниците им“.“

Затова, за да възникне у тях потребност да постигнат степента на праведниците и да се разкрие нейното достойнство, Твореца е трябвало да управлява Своя свят чрез праведници и грешници.

Оттук става ясен смисълът на думите, че за да бъдат разпознати праведниците, са необходими и грешници. Именно чрез това, че управлява Своя свят и посредством грешниците, Твореца дава на човека мислите и желанията на грешниците, както му дава и свойството на праведниците. Тоест Той му дава и желанието за себелюбие.

Това се извършва преднамерено, за да разбере човек, че Твореца не желае той да остане в състоянието, в което в началото е разбирал работата за Твореца според своя разум. Това е било началото на неговото навлизане в индивидуалната работа, когато сам си е представял каква е степента на праведника.

Ако Твореца не се отнасяше с него чрез свойството на грешниците, тоест не му даваше мисли и желания, противоположни на разума и сърцето, човек би смятал, че вече се намира на степента на праведник. Тогава неговата представа за степента на праведника би останала в крайна низост, защото той би смятал, че няма какво повече да добави.

Това се нарича, че „Твореца би управлявал Своя свят чрез праведници“, тоест би давал на човека само степента на праведника. Тогава човек не би чувствал никакъв недостиг, поради който да се нуждае Твореца да му даде по-висока степен в разбирането на понятието „праведник“.

Това се нарича, че праведниците не биха могли да бъдат разпознати. Както беше казано, достойнството на праведника е в това, че той трябва да достигне постигането на 310 свята, но без паденията не би имал никаква потребност от това.

Не е възможно да се даде напълване без недостиг, защото човек не би знаел как да го запази, така че клипот да не го вземат под своя власт. Тогава единствено клипот биха могли да извлекат полза от това и то би причинило вреда на светостта. Както са казали мъдреците: „Цур не е бил изграден иначе освен от разрушаването на Йерусалим“.

Затова именно когато човек има недостиг и му се дава напълване за този недостиг, той знае как да се пази, така че никаква полза от това да не достига до външните, тоест до клипот.

Оттук следва, че човек трябва да вярва с вяра в мъдреците в онова, с което те ни наставляват и да вярва на думите им. Той не бива да казва, че паденията, които постоянно получава, идват, защото не е достоен да достигне съвършенство. Всичките му падения идват свише, за да възникне в него потребност да постигне цялото свойство НаРаНХаЙ на своята душа.

Необходими са големи усилия и преодоляване, за да може човек да каже, че Твореца му изпраща паденията, за да преодолява и да работи по принуда. Това се нарича „принуждават го, докато не каже“ на Твореца: „Искам“, както обяснява моят баща и учител Баал Сулам, благословена да е паметта на праведника.