Забраната да поздравяваш ближния с мир, преди да си благословил Твореца
Статия №17, 1989 г.
В книгата „Зоар“, глава „Тецаве“ (стр. 20, а в коментара „Сулам“ – стр. 51), е казано: „Не се уповавайте на човек, чието дихание е в ноздрите му, защото каква стойност има той?“ Пророкът сякаш призовава човек да се отдалечава от другите и другите хора да се пазят от него. Но тогава хората никога няма да се сближат един с друг. И отговаря: за онзи, който стои при входа на своя ближен, за да го поздрави с мир, преди да е благословил Твореца, е казано: „Пазете се от него“.
Трябва да разберем какъв е смисълът на забраната човек да поздравява своя ближен с мир, преди да е благословил Твореца. Излиза, сякаш човек оказва на своя ближен по-голяма почит, отколкото на Твореца, и сякаш Твореца се нуждае от почит, а ако човек не Го е почел преди своя ближен, с това ще накърни почитта към Твореца.
Това е подобно на човек, който влиза в кокошарник и вижда, че един петел гледа друг петел, без да обръща внимание на човека – стопанина. Може ли да се каже, че петелът е накърнил почитта към стопанина? Още повече че творенията спрямо Твореца, разбира се, са неизмеримо далеч от величието на Твореца, така че човек да може, не дай Бог, да накърни почитта към Него.
Трябва също да разберем казаното: „Онзи, който стои при входа на своя ближен“. Какво означава именно „при входа на своя ближен“? За какво намекват тези думи? Излиза, сякаш ако не стои при входа на своя ближен, може да го поздрави с мир.
Това трябва да се обясни от гледна точка на духовната работа, където за всичко се говори в рамките на един човек. Тоест и „ближният“, и „поздравяването с мир“ се намират в самия човек.
Известно е, че работата на човека се състои в това да достигне сливане с Твореца, наречено „подобие по форма“. Изучаваме, че желанието на Твореца е да наслади Своите творения. Затова Той е създал в творенията желание за получаване под формата на стремеж да получават благо и наслаждение. Това се нарича цел на творението.
Но за да няма срам, е извършено поправяне, наречено цимцум – съкращение и скриване. Вследствие на това светостта, както и благото и наслаждението, които се намират в нея, не се усещат.
И макар всеки ден да казваме: „Цялата земя е изпълнена с Неговата слава“, все пак скриването действа и трябва да вярваме, че докато човек не поправи действията си така, че да бъдат заради отдаване, не може да усети това. Всичко зависи от работата на човека за придобиване на отдаващи келим. В същата степен съкращението се оттегля и човек започва да усеща величието на Твореца. В това се състои работата му за достигане на подобие по форма, наречено сливане с Твореца.
За да се удостои с отдаващи келим, съществува цял ред на работа. Както обяснява моят баща и учител Баал Сулам, в човека има три души:
-
Свята душа, която не се нуждае от поправяне.
-
Душа от трите нечисти клипот, в която няма място за поправяне. Тя ще бъде поправена едва в гмар тикун – окончателното поправяне.
-
Душа от клипат Нога, която е наполовина добро и наполовина зло. Цялата работа на човека е именно в тази душа. Ако човек изпълнява заповед, тази душа се присъединява към светостта. А ако, не дай Бог, извърши прегрешение, тя се присъединява към душата на трите нечисти клипот. Затова посредством тази душа човек може да избира между доброто и злото. Цялата работа се извършва единствено в нея.
Следователно, когато човек започне истински да работи в Тора и заповедите, за да достигне сливане с Твореца, пред него има два пътя. Наградата за неговата работа може да бъде заради собствената му изгода, а не заради Твореца. Това се нарича подхранване на клипа, защото тя ще получи наградата за неговата работа.
Но ако чрез своята работа човек иска да подхранва светостта, тоест наградата за работата му да бъде заради Твореца, тогава неговата работа подхранва святата душа. Това се нарича присъединяване на душата от клипат Нога към святата душа.
Трябва обаче да знаем, че е невъзможно наведнъж да се достигне до степента, на която „всички твои действия са заради небесата“. Мъдреците са казали: „Злото начало на човека се надига срещу него всеки ден и ако Твореца не му помагаше, той не би могъл да го надвие“. Виждаме, че мъдреците искат да ни разкрият две неща:
-
Злото не се преодолява наведнъж, а всеки ден е необходимо работата да започва отново, както е казано: „Злото начало на човека се надига срещу него всеки ден“.
-
Човек не може да го надвие без помощта на Твореца.
Тези две неща се наричат светлина и кли. Човек сам разкрива в себе си недостига, че злото властва над него – и това е кли. Тоест той усеща колко е далеч от работата заради небесата и от любовта към Твореца с цялото си сърце. Тялото му не може да разбере как е възможно да работи не заради себе си, тъй като това е напълно противоположно на разума и здравия смисъл. Как може изобщо да съществува подобно нещо?
Човек може да разбере приемането на ярема на небесната Малхут само ако Твореца отговаря на всички желания на сърцето му. Тоест човек може да разбере, че Твореца го удовлетворява, служи му и му дава всичко необходимо.
Но обратното – човек да удовлетворява Твореца и постоянно да мисли как да Му достави наслаждение, за да се наслаждава Твореца на неговите действия, както е казано: „Нека Твореца се радва на делата Си“, тоест делата на Твореца – творенията – да Му доставят радост – тогава човек пита: „Какво ще спечеля от това, че доставям радост на Твореца?“ Защото тялото на човека разбира само онова, от което има лична изгода.
Когато човек започне да усеща, че не е способен да работи заради Твореца, тази потребност се нарича кли – потребност някой да му помогне, за да придобие желание да работи заради Твореца. А помощта, която получава свише, се нарича „помощта на Твореца“ и „светлина“.
Тези две неща се разкриват едно след друго, а не едновременно. Затова е казано: „Злото начало на човека се надига срещу него всеки ден“. Светлината и кли не се завършват за един ден, а както е казано: „Монета след монета се събира в голяма сума“, докато кли придобие пълната мяра на потребността и стане способно да получи цялата светлина в съвършенство.
За това е казано в книгата „Зоар“ („Предисловие към книгата „Зоар“, стр. 141, а в коментара „Сулам“ – п. 140): „Ден на ден предава реч и нощ на нощ разкрива знание“. Защото до окончателното поправяне, тоест преди да сме поправили получаващите келим така, че да бъдат заради отдаване на Твореца, а не заради лична изгода, Малхут се нарича „дървото на познанието за добро и зло“. Малхут представлява управлението на света в съответствие с действията на хората. В резултат на това управление ние ставаме способни да поправим получаващите келим заради отдаване и да се удостоим с благото и наслаждението, приготвени за нас.
Управлението на доброто и злото многократно предизвиква в нас подеми и падения. И знай, че всеки подем се смята за отделен ден, а всички нощи – паденията, страданията и наказанията, които отдалечават човека от сливането с Твореца – се превръщат в много дни, които следват един след друг. А след това, когато нощите и тъмнината се превърнат в заслуги и благодеяния, разделението приключва и всичките шест хиляди години се съединяват в един велик ден.
В това е смисълът на думите: „Ден на ден предава реч“. Защото речта, която е разделяла дните, се превръща във велика възхвала и ги възхвалява, тъй като се е превърнала в заслуга. Затова всичко става един ден на Твореца. Защото едва когато всички дни се съединят, стават способни да получат великото знание.
От казаното следва, че само посредством паденията и подемите, наречени „дни и нощи“, когато те се натрупат до пълната мяра, стават способни да получат великото знание. Необходимо е да се изгради голямо кли, тоест голяма потребност.
Тази потребност възниква чрез силата на паденията, когато човек вижда, че все повече се нуждае от помощта на Твореца, за да излезе от любовта към себе си. А чрез подемите той всеки път получава помощ, наречена „светлината, връщаща към Източника“.
Това се нарича, че Твореца му помага. Посредством тези две неща човек придобива кли, способно да получи благото и наслаждението, замислени от Твореца. Това се нарича, че е получил поправяне и подготовка за достигане на целта на творението – да наслади Своите творения.
Но най-трудното в работата е, че нейният ред се състои от две противоположности, които си противоречат. Трудно е да се разбере как и двете могат да бъдат истина.
Например моят баща и учител Баал Сулам пише за духовната работа: „Да отнася работата към Твореца и да вярва, че Твореца приема работата, без значение как изглежда самата тя“.
Това означава, че важното не е дали човек работи с пълно знание и разбиране, а дали отнася работата към Твореца. Тоест той работи с намерение за отдаване и Твореца приема неговата работа над желанието. Дори работата да бъде в най-проста форма, без каквото и да било разбиране, а само с намерение заради отдаване, човек трябва да вярва, че Твореца ще го чуе. Дори ако намерението му все още не е точно заради отдаване, той все пак възнамерява да говори с Твореца и тогава е длъжен да вярва, че Твореца чува молитвата му.
От друга страна, в книгата „Устата на мъдреца“ (част 2, стр. 65) е казано, че човек трябва да се стреми към постигане на Твореца, тоест към сливане с Него с пълно осъзнаване на състоянието на Твореца.
Това означава, че човек трябва да върви в дясната линия, която е съвършенство, да се моли на Твореца и да Му благодари дори ако не намира в себе си никакъв стремеж към духовното. Но как тогава може да благодари на Твореца и да казва, че Твореца чува онова, което той Му казва? Това означава да отнася работата към Твореца, да вярва, че Той приема работата му, без значение как изглежда тя.
Ако човек отнася работата към Твореца и казва: „Аз се обръщам към Твореца и вярвам, че Той може да ми помогне, като отговори на моите потребности“, тогава той се радва и се чувства по-високо от останалите хора. Защото другите нямат никаква връзка с духовното, а той вярва, че Твореца все пак му дава усещане за недостиг на духовното в различни форми.
За него е важно, че има интерес да мисли за духовното, независимо дали го притежава, или не. Дори ако сега се намира в състояние на падение и вижда, че няма никакво желание да се издигне на духовна степен и да излезе от падението, той благодари на Твореца поне за това, че мисли за духовното, докато другите хора нямат никакви мисли за него.
Ако може да благодари на Твореца, чрез това получава радост и „от ло лишма се стига до лишма“. Благодарение на това човек се издига над своето състояние и може да достигне дотам, че дори да забрави падението, в което се е намирал, преди да направи тази равносметка и да започне да благодари на Твореца. Струва му се, сякаш винаги е бил в това състояние.
Това се извършва съгласно правилото: „Благословеният се прилепва към Благословения“. Защото благодарността към Твореца поражда в човека чувство на съвършенство и според мярата на радостта, която пробужда, той може да се издигне на духовна степен.
Разбира се, трябва да кажем, че това е истинският път. Човек няма сили да оцени важността на светостта, а всяко докосване до нея е безкрайно по-важно от всички материални неща.
Що се отнася до материалните наслаждения, човек знае, че трябва да благодари на Твореца, защото Той му ги е дал, за да може, получавайки ги, да изпитва наслаждение и въодушевление. Светостта обаче е дадена от Него за поправяне, както изучаваме, във вид на изчезване и скриване.
Но човек трябва да вярва, че може да благодари само за онова, чиято важност разкрива и вижда. Нещо, което не вижда, той не цени, дори то да е много важно. Особено онзи, който иска да започне работата на Твореца, трябва да вярва с вяра в мъдреците и да казва, че дори най-малкото докосване до светостта се смята за велико нещо. Той трябва да работи върху това, за да може да извлече радост от това малко нещо.
На езика на мъдреците това се нарича: „Щастлив е онзи, който се радва на своя дял“, който се задоволява с малко. Тоест дори за нещо малко е способен да благодари, сякаш е получил нещо голямо. Затова всяко съприкосновение с духовното, дори ако е отрицателно, се смята за положително.
Макар човек да вижда и усеща, че няма желание и стремеж към духовната работа – а това е напълно отрицателно, – ако може да извлече от това разбирането, че все пак има мисъл за връзка с духовното, и благодари и възхвалява Твореца за това, че има някаква връзка с духовното, тогава той може да изпита радост.
Човек вижда, че съществуват хора, на които Твореца не е дал дори мисъл за духовната работа. Той вярва, че Твореца го е избрал, за да му даде знание, че съществува духовно, но все още не му е дал право да започне святата работа. От това състояние човек може да почувства радост, която да го изведе от низкото състояние и да го въведе в светостта.
От друга страна, човек трябва сам да увеличава ценността на работата по пътя на истината, тоест да вижда какво трябва да поправи. Както е казано, човек трябва да достигне съвършенство и да се удостои с поправянето на 620-те желания, за да постигне състоянието, в което се е намирала душата, преди да се спусне в тялото. Макар това да противоречи на дясната линия, то също е истина – защото съвършенството се състои именно в постигането на поправянията, възложени на човека.
От казаното ще разберем въпроса за забраната човек да поздравява своя ближен с мир, преди да е благословил Твореца.
Трябва да знаем, че в духовната работа всеки човек е цял свят. Затова „ближният“ означава тялото, тоест в него има нефеш от клипа орла. „Да поздрави с мир“ означава да го приведе в състояние на съвършенство, преди да е благословил Твореца.
Но главната му работа трябва да бъде да благослови Твореца, тоест да извършва всичко заради Твореца, а не заради собствената си изгода. Собствената изгода принадлежи към нефеш от трите нечисти клипот. Затова човек първо трябва да се старае да изгради намерение всичко да бъде заради Твореца, а след това може да поздрави своя ближен с мир. Тоест тогава той пробужда своя ближен – тялото – също да приеме задължението да работи заради Твореца.
Излиза, че човек благославя Твореца, преди да поздрави своя ближен с мир. Тоест желае почитта към Твореца да се разкрие, както е казано: „Когато Твореца благоволи към пътищата на човека, Той примирява с него дори враговете му“. А не трябва да бъде обратното.
Затова съществува забрана човек да стои при входа на своя ближен, за да го поздрави с мир, преди да е благословил Твореца.