Какво е "този, който не се е трудил в навечерието на събота, какво ще яде в събота" в духовната работа

Тшм"т – статия 7 1989 – статия 7

Мъдреците ни (Авода Зара, 3) казват, ето думите им: "Казаха пред Него: Господарю на света, дай ни предварително и ние ще го направим (дай ни Тора сега и ние ще я изпълняваме). Каза им Твореца, благословен да е: безумци на света, който се е трудил в навечерието на събота, ще яде в събота. Който не се е трудил в навечерието на събота, откъде ще яде в събота" — дотук цитатът. И това трябва да се разбере по пътя на духовната работа:

1. Какво е "трудът в навечерието на събота",
2. Какво се нарича "събота" в духовната работа,
3. Защо е нужен "труд", за да се постигне свойството "събота".

Известно е, че "събота" се нарича целта на сътворяването на небесата и земята. Тоест целта на сътворяването на небесата и земята е била заради "съботата". Това означава, че проявлението на Неговото желание да дава наслаждение на Своите творения, когато то се разкрива пред очите на всички, се нарича събота (шабат). Тоест "почина от всичките Си дела", защото съществува огромна работа — да се разкрие пред очите на всички управлението на Твореца, Благословен, в свойството Добър и Творящ добро.

И тогава вече няма работа, която да се извършва в свойството на делничните дни. Защото смисълът на работата е "да се превърне делничното в свято". А свойството "светост" е свойство "освети", тоест да се отдели човек от всички келим (съсъди) на получаване и да извършва всичките си действия с намерение за отдаване. Както е казано: "Бъдете святи, защото свят съм Аз". Което означава, че както Твореца е отдаващ, така и творенията трябва да достигнат подобие по форма с Него.

В материалното виждаме, че човек работи само заради препитание. А препитание се нарича храната, с която се храни тялото. Тоест храната, която той дава на тялото, са материалният живот, към който се отнасят яденето, пиенето и тем подобни. А има и духовна храна, към която се отнасят уважението, знанието, властта, управлението и тем подобни.

За да си набави тази храна, човек е принуден да полага усилия, иначе няма да ги получи. Тоест храната, които човек копнее да получи срещу своята работа, е подобна на трапеза, а усилието е подобно на подготовка за трапезата. Тоест този, който не е способен да положи усилие, не получава нито материална, нито душевна храна. С други думи, на този, който иска нещо да му бъде дадено, даващият няма да му го даде, докато не бъдат изпълнени условията, които даващият изисква.

Затова в светостта, която се нарича "за да отдава" — а понеже човек е създаден с желание за получаване заради себе си, а даващият изисква да се работи за Него, което се нарича "всички твои дела да бъдат в името на Небесата". Иначе, ако даващият даде на получателя в келим на себелюбие, всичко ще отиде в ситра ахра (другата страна), която изземва изобилието от светостта. Защото свято се нарича това, което човек прави в полза на Твореца. А ако намерението е заради себе си, което се нарича "различие по форма", то е противоположно на светостта.

Наистина, тъй като това е против природата — както в свойството моха (ум), така и в свойството либа (сърце) — това се нарича "усилие". И то е подготовка за трапезата. Тоест фактът, че човек трябва да насочва намерението си в полза на Твореца, а не за собствена изгода, за да постигне това кли (съсъд), наричано "за да отдава", е огромна работа и усилие. И това се нарича "подготовка за трапезата", докато "трапезата" се нарича свойство "шабат".

И от казаното излиза, че работата се нарича "време на делник". Тоест трябва да се работи, за да се изхвърли делничното, което се намира в сърцето на човека и да се внесе там светостта. "Светост" се нарича двекут (сливане) с Твореца. А "делничното" се нарича отделяне от Твореца. Защото цялата работа е в това: да се придаде на желанието за получаване намерение за отдаване. И тогава човек се слива с Твореца, както бе казано: "Бъдете святи, защото свят съм Аз — Твореца". И с това той придобива келим, които са способни да получат това, което Твореца иска да даде — доброто и наслаждението, които се наричат "трапеза", както бе казано. И това е съботната трапеза. И в това е смисълът на казаното: "този, който не се е трудил в навечерието на събота, какво ще яде в събота".

Моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, дава пример за работата за Твореца. Да се работи не за да се постигне собствена изгода, а всичко да бъде в името на Небесата, защото иначе цялото изобилие отива в клипот (нечистите сили). За това е писано в книгата "При Хахам" (ч. 2, с. 89), ето думите му: "Велик Цар, добър и творящ добро, понеже не се нуждае от никаква работа, която да Му се извършва, а целият Му стремеж е само в това да наслади жителите на царството Си, издал указ до всички граждани на страната и определил място в чертога Си за тази цел.

И било изрично уговорено, че е забранено да се работи извън определеното място и че възнаграждението ги очаква на мястото на тяхната работа, където Царят им бил приготвил богати трапези. Когато започнала работата, някои си мислели, че Царят е поставил надзиратели, които да следят хода на работата им, за да се знае кой работи за Него и кой не. Но Царят се скрил и нямало никакъв надзор. Те обаче не знаели за удивителния Му замисъл: Той бил прибавил особен вид неприятна пудра към деликатесите и сладкишите, а в дома на работата, напротив, бил прибавил лечебна пудра.

И в това се проявило самото управление. Защото обичащите Го спазвали заповедта на Царя с прецизност и в точност извършвали работата на мястото, предназначено само за нея. И така попивали в телата си лечебната пудра. А когато дошло време за трапезата, опитали лакомства с такива вкусове, каквито никога преди не били усещали. И за това възхвалявали Царя.

А низките, които изобщо не разбират от величието на Царя, заради което е достойно да Го обичат, понеже видели, че няма надзор, не спазили заповедта на Царя както подобава, а когато дошло време за трапезата, опитвайки лакомствата, напълнили небцата си с горчив вкус заради споменатата по-горе пудра, и оскърбявали и опозорявали Царя".

От казаното следва, че е невъзможно да се почувстват благото и наслаждението, които се съдържат в Тора и заповедите, поради съкращаването и закона, които са били установени. Защото никаква светлина не може да бъде усетена в получаващите келим (съсъди). В тях няма нищо освен мрак и смърт поради разликата във формата между светлината и такова кли. Затова, когато човек иска да усети вкус в Тора и заповедите чрез получаващите келим, той не усеща никакъв вкус. Единственото, което може да се усети чрез получаващите келим, е вкусът на материалните наслаждения, тъй като именно при получаването на материални наслаждения човек усеща сладост.

И смисълът да е направено изначално по този начин, е за да може да съществува творението, за да има от какво да се наслаждава, още преди човек да придобие отдаващи келим, които се наричат "келим за единение с Твореца". Тоест човек да не се отдалечава от Твореца по време на получаване на наслажденията. И за да има човек откъде да черпи жизнени сили и наслаждение, ние учим, че вследствие на разбиването на келим свети едно много тънко сияние – малко светене на светостта, което прониква в клипот и от което се хранят всички материални наслаждения.

Затова човек може да получи наслаждение и приповдигнато настроение от материалните наслаждения. Но истинското наслаждение, което е основната цел на желанието на Твореца да наслади творението, не може да бъде усетено, защото е покрито от праха на скриването и забулването, от мрака и горчивината. Поради това в Тора и заповедите не се усеща никакъв вкус. Тоест „горчивата пудра“ е свойството на забулването и скриването, които се намират там вследствие на поправянето чрез съкращаването.

А лечебната пудра Той е сложил в усилието в Тора и заповедите, тоест именно в усилието в Тора и заповедите се намира лечебният еликсир. Защо именно в усилието, а не просто когато се занимават с Тора и заповедите — защо не е достатъчно това за получаването на лечебния еликсир, който ще излекува човек от горчивия еликсир, който се усеща на трапезата?

И за да се разбере това, трябва най-напред да се узнае какъв е този еликсир, изцеляващ горчивата пудра, която Твореца е сложил на трапезата. И какво е усилието в Тора и заповедите, посредством което единствено може да се намери мястото, където се постига лечебният еликсир.

Известно е, че главното усилие се полага тогава, когато се работи против разума. Тоест когато човек не знае за какво трябва да работи и трябва да работи против разума. Това е много трудно. И това се нарича "усилие в Тора и заповедите". Обаче трябва да се разбере защо човек трябва да работи в Тора и заповедите против разума, след като това е много трудно и не всеки човек е способен да го прави. И защо не може да се работи в Тора и заповедите в разума, така че това да бъде достъпно за всекиго.

Въпросът е там, че трябва да се знае какво е "над разума", което се нарича "усилие", което трябва да се полага в занятията с Тора и заповедите. Работата е там, че понеже човек е създаден с желание за получаване за себе си и понеже върху това желание за получаване е направено поправяне, за да няма различие по форма в момента на получаването на изобилието, дори нещо повече - в момента на получаването на изобилието да има сливане, наречено "подобие по форма" — затова са направени съкращаване и скриване.

Това значи, че щом човек поиска да получи благото и наслаждението в получаващите келим (съсъди), той не вижда никаква светлина, а само мрак, наречен "пространство, свободно от светлина". А човек трябва да си набави отдаващи келим, които съответстват на свойството "както Той е милосърден, така и ти бъди милосърден".

А как се придобиват тези келим? Посредством усилието в Тора и заповедите. Тоест когато се занимават с Тора и заповедите, за да придобият отдаващи келим. В смисъл, че човек не иска никаква компенсация за своите занимания с Тора и заповедите, а компенсацията и възнаграждението му ще бъде това, че ще придобие сила да прави всичко за Твореца, а не за себе си.

Тоест ако човек изпълнява Тора и заповедите с цел да получи компенсация, да получи благо и наслаждение за собствена изгода, това се нарича "изпълнява Тора и заповедите в разума". Тоест против това тялото не възразява. Защото в степента, в която той вярва, че ще получи от това наслаждение за собствена изгода — това се нарича "в разума".

И за тази степен говори Рамбам: "Когато обучават малките деца, жените и народите на света, не ги обучават на нищо друго освен да работят със страхопочитание и с цел за получаване на възнаграждение. А когато нарасне разумът им и придобият допълнителна мъдрост, разкриват им тази тайна малко по малко" (Рамбам, "Хилхот тшува", с. 60, ст. 2).

Виждаме от думите на Рамбам, че има две степени в спазването на Тора и заповедите:

1. За собствена изгода. Тоест за да получи възнаграждение, а не за да работи над разума. Защото в мярата, в която вярва във възнаграждението и наказанието и понеже всичко това е за собствена изгода, такава работа се нарича "работа на народите на света", която е вътре в разума. И от гледна точка на духовната работа това не се нарича усилие. (Макар че от обществена гледна точка и това се нарича усилие).
2. Усилието в Тора и заповедите. Тоест занимаващият се с Тора и заповедите, не за да получи за това някакво възнаграждение, а цялата му работа е заради Твореца. И това е против разума. Защото разумът задължава човек да работи за собствена изгода. Затова, когато той казва, че изпълнява Тора и заповедите, за да получи чрез това сили да работи само заради Твореца, а не заради себе си, тялото започва да се съпротивлява с всички сили и крещи: какво, полудя ли? Искаш да отмениш себе си пред Твореца? Я кажи, ти какво ще получиш от това?

Тази степен се нарича „голямо усилие“, тъй като той трябва да воюва със собственото си тяло, докато справедливостта и здравият разум са на страната на тялото, защото това е неговата природа. Излиза, че това се нарича усилие, защото е над разума, както бе казано по-горе, понеже тялото не е съгласно да работи заради Твореца.

И тогава се нарича, че той се занимава с Тора и заповедите в понятието „усилие“. Тоест посредством своите занимания с Тора и заповедите иска да се удостои със степента на отдаване, която може да се постигне именно чрез това, че изучава в понятието „усилие“, както бе казано по-горе, когато се занимава с Тора и заповедите с намерение, както са казали мъдреците: „Аз съм създал злото начало и съм създал Тора като подправка, защото светлината, която е в нея, го връща към източника.“

Това означава, че човек вижда, че в него няма любов към Твореца, а само себелюбие и че заради Небесата не е способен да направи дори и най-малкото движение, защото тялото се противопоставя на това. И колкото и да се укрепва, вижда, че не напредва. Напротив, след всяко усилие, което полага, за да преодолее своето желание, вижда, че отстъпва назад, вместо да върви напред.

И това усилие поражда в него място за молитва, Твореца да му помогне. Според това излиза, че всеки път, когато вижда, че отстъпва назад, от другата страна всеки път напредва в молитвата, защото поради това, че вижда, че е далеч от целта, има място да се моли по-искрено от дълбините на сърцето, тъй като вижда опасното място.

Това означава, че човек се страхува злото да не го надвие и да му внуши, че трябва да избяга от бойното поле. Защото тялото му внушава, че тази работа е предназначена за хора със силен характер, а не за всеки. И макар че сега човек е приел върху себе си да върви по пътя на истината, тоест да работи заради Твореца, а не заради себе си, виждайки, че не успява и дори отстъпва назад, той се страхува злото да не го надвие и да го убеди, според разума му, че тялото е право. Защото сам вижда, че няма никакво основание да се съмнява в това, което тялото му казва – че тази работа е за изключителни хора.

Затова това му дава сили да се моли на Твореца от цялото си сърце, да го спаси от тази опасност, че може би ще бъде принуден да избяга от бойното поле. Затова казва: „Владетелю на света, помогни ми сега, защото сега все още имам сили да Ти се моля. Но не мога да зная какво ще бъде после. Може дори да няма и кой да се обърне към Тебе за помощ.“

Затова той казва: „Владетелю на света, помогни ми, докато душата е още в мен, защото се страхувам, че след това мога да умра и да падна на място на разделение и отчаяние, където няма никаква вяра в Твореца – дори и в най-малката степен, която би дала възможност човек да се моли на Твореца. Защото човек, изпаднал в отчаяние, вече не моли за никаква помощ. Докато човек е уверен, че ще излезе от своето състояние, той все още е способен на действия, отнасящи се към понятието: „Всичко, което е в ръцете и силите ти да направиш – направи.“

Излиза, че усилието в това, че иска да работи в отдаване, именно то поражда в него усилие. И то е, което поражда в него молитва, Твореца да му помогне, и да повярва с вярата на мъдреците, които са казали: „На този, който идва да се пречисти, му помагат.“

Излиза, че изцеляващият еликсир се намира в усилието. Тоест този, който полага усилие над себе си в Тора и заповедите, за да достигне „лишма“, тази „лишма“, която постига, поражда в него способността след това да се наслаждава на трапезата, наречена „благо и наслаждение“. Тъй като вече има в себе си кли за отдаване, което премахва скриването и утаяването, покриващи трапезата. Това скриване отдалечава всеки, който желае да вкуси от трапезата, и казва за тази трапеза, че има горчив вкус. И по този начин може да се изтълкува казаното от мъдреците, че Твореца казва: „Глупаци на света, този, който се е трудил в навечерието на събота, той и ще яде в събота.“

Попитахме какво е „съботната трапеза“ в духовната работа? Трябва да се изтълкува казаното от мъдреците, че Твореца е попитал по време на сътворението на Адам Ришон: На какво е подобно това? На цар, който има дворец, пълен с всякакви блага, но няма гости. При това трапезата се нарича „дворец, пълен с всякакви блага“.

И това се нарича „съботната трапеза“. Смисълът е, че след завършването на работата по придобиването на келим за отдаване – а това са всички усилия, полагани през делничните дни, наречени „шестте работни дни“ – чиято същност е изграждането на подходящи келим, способни да вместят трапезата, предназначена за целия Исраел, настъпва състоянието на крайното поправяне. Това е онова, което мъдреците наричат „Исраел“. Те тълкуват, че светът е бил сътворен заради Исраел, както е написано: „В началото създаде...“ И няма „начало“, освен Исраел, както е казано: „Исраел е началото...“ Тоест това, че дворецът е изпълнен с всякакви блага, е предназначено за цялата общност.

А в частния случай човек се удостоява с трапезата, когато поправи своите постъпки и достигне степента „Исраел“, наречена „яшар-Ел“, което означава, че всичките му действия са насочени към Твореца, наречен Ел. Тогава той се удостоява с „трапезата“ в частен смисъл.

А в състоянието на крайното поправяне всички отделни души ще дойдат с подходящи келим, за да получат трапезата, както беше споменато. За това е казано: „Който се е трудил в навечерието на събота, ще яде в събота.“ Както беше показано в примера с изцеляващия еликсир, чрез усилията в Тора и заповедите човек намира в самите усилия лекарството, което отменя съкращаването и скриването, покриващи трапезата.

От казаното трябва да се изтълкува това, което се привежда в трактата „Шабат“ (с. 119): „Каза Кесарят на рави Йеошуа Бен Ханания: ‚Защо се разнася ароматът на съботната храна?‘ ‚Една подправка имаме — Събота е името ѝ, с нея подправяме и затова ароматът ѝ се разнася.‘ ‚Дайте ни от нея.‘ Каза му: ‚На всеки, който спазва Съботата — полезно му е, а на този, който не я спазва — няма да му помогне.‘“

И макар че простото тълкуване е „този, който спазва Съботата“, обаче в духовната работа това трябва да се изтълкува като „пазещият съботата“, тоест „пази“ както в израза „и баща му пазеше делото му“, което значи, че той седи и очаква, и казва: ‚Кога ще мога да придобия келим, подходящи за получаване на съботната трапеза, така че ароматът ѝ да се разнася‘, тъй като съботната трапеза се нарича „благо и наслаждение, облечено в 613 заповеди в понятието 613 пкудин (вложения)“.

И както е казано в тълкуванието „Сулам“ (ч. 1, с. 242, п. 1): „Във всяка заповед е вложена особена светлина. И това вече се нарича понятието съботна трапеза, която може да се приеме именно след работата и усилието, което става посредством изпълнението на 613 заповеди в понятието итин, тоест съвети, как да се достигне до понятието светлина, която връща към източника.“

Затова тълкуването на думите „този, който пази“ е, че пази 613 заповеди в понятието съвети, за да достигне понятието отдаване. Тъй като именно в келим за отдаване може да се наслаждава на съботната трапеза, защото тогава съкращаването и скриването вече са се отдръпнали от благото и наслаждението. Както в примера по-горе с изцеляващия еликсир, тоест този прах, намиращ се в изпълнението на 613 заповеди в понятието съвети, изцелява горчивия еликсир, покриващ благото и наслаждението. Затова, ако не се придобиват келим за отдаване, намиращи се в Тора и заповедите, посредством усилия — скриването над благото и наслаждението остава.

И по този начин трябва да се изтълкува казаното от мъдреците („Авот“, гл. 2, п. 21): „Надежден е стопанинът на твоя занаят, ще ти плати възнаграждение за труда ти. И знай, че възнаграждението на праведниците ще бъде в бъдещето.“ И това е странно, нима не трябва да се работи не с цел за получаване на възнаграждение? Ако е така, защо е казано: „И знай, че възнаграждението на праведниците ще бъде в бъдещето“? От казаното по-горе следва да се изтълкува така, че мъдреците ни обясняват какво е възнаграждението на праведниците в бъдещето.

А именно, за всяко усилие, което се прилага, за да се получи възнаграждение, ни се обяснява какво е тяхното възнаграждение в бъдещето. Тоест че ще се удостоят да работят само в понятието „всички твои деяния ще бъдат в името на небесата“, а това са келим за отдаване. И заради това те прилагат всичките си усилия, за да достигнат „в бъдещето“ други келим, различни от тези, които имат сега, тоест от келим за получаване. А в бъдещето ще се удостоят с келим за отдаване. И в това е смисълът на казаното „И знай, че възнаграждението на праведниците ще бъде в бъдещето“.