Какво означават ден и нощ в духовната работа

Статия 34, 1988

В Писанието е казано: „И нарече Твореца светлината ден, а тъмнината нарече нощ“. И трябва да разберем какво ни учи това в духовната работа. Какво ни дава знанието, че Той е нарекъл светлината „ден“, а тъмнината – „нощ“? Излиза, че Твореца е дал имена на светлината и тъмнината с цел някакво поправяне. В такъв случай какво разбираме от това, че им е дал имена и какво трябва да добави това към работата ни за постигане на сливане с Твореца?

След това в Писанието е казано: „И беше вечер, и беше утро – ден един“. Това също трябва да се разбере. След като е казано, че тъмнината се нарича „нощ“, а светлината – „ден“, как и двете заедно са станали един ден? Та нали нощта не е ден. Как тогава и двете заедно образуват един ден? С други думи, как впоследствие са станали един ден, сякаш няма разлика между деня и нощта?

По отношение на деня и нощта виждаме, че Писанието казва: „Ден на ден предава реч, а нощ на нощ разкрива знание“ (Псалми, 19). Подобно на това е написано в Пасхалната Агада, в химна „Аз ров нисим“ („Тогава множество чудеса“): „Приближи деня, който не е нито ден, нито нощ. Всевишният възвести, че Твой е денят и Твоя е нощта… Освети като дневна светлина тъмнината на нощта“. Затова трябва да разберем какво представляват денят и нощта и какво представляват светлината и тъмнината.

За да разберем всичко това, трябва да повторим онова, за което сме говорили многократно – че винаги трябва да помним каква е целта на Творението и какво е поправянето на Творението. Така човек ще знае какво се изисква от него, тоест до какво състояние трябва да стигне, за да може да каже, че е достигнал „наследството и покоя“. Известно е, че целта на Творението е да наслади творенията. Както са казали нашите мъдреци, Твореца е казал за целта на Творението, че това е подобно на цар, който има кула, пълна с всякакви блага, но няма гости. Затова Той е създал човека, за да му даде благото и наслаждението.

Оттук следва: кога се смята, че човек е достигнал съвършенство? Именно когато стигне до състояние, в което получава от Твореца благо и наслаждение. Това означава, че е достигнал съвършенство. Но докато още не е стигнал до състояние, в което благото и наслаждението не прекъсват, се смята, че все още не е достигнал съвършенство. Това е целта на Творението.

Поправянето на Творението се състои в следното. Природата на творението е такава, че клонът желае да се уподоби на своя корен. А тъй като Твореца е отдаващ, а творението – получаващо, между тях няма подобие по форма. Виждаме, че и в материалния свят между човека и неговия ближен действа същото правило. Когато човек получава нещо от своя ближен, той се срамува. Както са казали нашите мъдреци за стиха: „Когато низостта се издига сред човешките синове“ – когато човек се нуждае от другите, лицето му променя цвета си: ту почервенява, ту пребледнява.

Затова е било извършено поправяне – във висшите светове е станало съкращаване, така че висшата светлина да не достига до келим, намиращи се в получаване заради себе си. Светлината свети само в келим, които са поправени чрез екран, издигащ отразена светлина. Това означава, че човек получава от Висшия, защото Висшият изпитва наслаждение, когато отдава на нисшия.

С други думи, големият стремеж на човека да получи благо и наслаждение все още не го задължава да получава. Причината е, че човек изпитва наслаждение от подобието по форма с Висшия, наричано сливане. Във всичко, което може, той се старае поне да не се отделя от Висшия поради различие по форма. Затова той не получава. Макар да се стреми към благото и наслаждението, същевременно изпитва по-голямо наслаждение от това, че ще бъде слят с Твореца. Поради това не получава.

Тук човек взема предвид две неща:

1. Той не желае да бъде отделен от Твореца. Дори когато смята, че все още не се е удостоил със сливане, той поне не желае да бъде по-отделен от Твореца, отколкото е в настоящото си състояние. Защото с всяко получаване заради себе си човек се отдалечава от Твореца. Затова не желае да получава за себе си.
2. Действието, което извършва, като се отдалечава от получаването, го довежда до сливане с Твореца. Макар все още да не усеща тези свойства, той казва, че вярва с вяра в мъдреците, които са казали, че това е така. Затова се уповава на тях и се пази от получаването заради себе си.

Човек се старае да извършва действия, които да му дадат тази сила – да придобие желание да действа така, че от тези действия да израсне сила, позволяваща му да придаде на всяко действие намерение заради отдаване. Тогава той вече е способен да получава благото и наслаждението, защото всичките му действия са заради Небесата.

От казаното можем да разберем какво е светлина и какво е тъмнина. Светлина се нарича състоянието, когато на човека му свети да върви по пътищата на Твореца. „Пътищата на Твореца“ означава, че той желае да върви по пътя, по който върви Твореца, а Неговият път е да отдава. Когато човек получава светлина и жизненост от това, че сега се занимава с работа за отдаване и не се грижи за собствената си изгода, това се нарича светлина.

Това състояние се нарича време на възход. С други думи, човек се е издигнал на друга степен: вместо да служи на низък човек с ниско положение, сега служи на Твореца. Това се нарича издигане на друга степен – той служи на Царя, докато преди е служил на обикновен човек.

От само себе си се разбира, че противоположността на светлината е тъмнината. Това е състоянието, когато човек не усеща вкус в работата за отдаване, защото отново е започнал да се грижи единствено за собствената си изгода. В работата за отдаване той не намира никакъв вкус и отново няма стремежи. Достатъчно му е да постигне само напълване на желанията, които тялото му изисква. Това се нарича падение, защото желае да служи на своето тяло, а не на Твореца. И това се нарича тъмнина.

Трябва да се знае, че „ден“ обозначава едно цяло, състоящо се от светлина и ден, както и от тъмнина и нощ. Както е казано: „И беше вечер, и беше утро – ден един“. Трябва да разберем как може да се каже, че вечерта и утрото са едно. Не казваме, че вечерта и утрото заедно се наричат една нощ, а че се наричат „ден един“. Какво ни подсказва това в духовната работа? Защо именно и двете заедно се наричат „ден един“, сякаш не може да има съвършен ден без тъмнина?

Отговорът е, че когато човек казва: „И нарече Твореца светлината ден, а тъмнината нарече нощ“, той вярва, че както светлината, така и тъмнината са му дадени от Твореца. Но защо Той му е дал тъмнината? Относно светлината, която Той му е дал, човек може да повярва, че Твореца желае да го приближи, както са казали мъдреците: „На идващия да се пречисти му помагат“. Затова човек може да повярва, че възходите му идват от Твореца. Но за какво са му нужни паденията?

Когато човек вярва и по отношение на тъмнината, както е казано: „А тъмнината нарече нощ“, тогава тъмнината е свойството „нощ“, която също е част от деня. С други думи, както не може да има ден без нощ, така не може да има светлина без тъмнина. Защото тъмнината е кли, а светлината е напълването на това кли, съгласно правилото, че няма светлина без кли.

Човек не може да оцени спасението от Твореца, без да е почувствал страданията и болките от състоянията, в които се намира. Това е подобно на отношенията между човека и неговия ближен: според степента, в която другарят му е помогнал в бедата, човек изпитва радост от получената помощ. Не е едно и също дали другарят му е помогнал да придобие нещо допълнително, без което може да живее, или му е помогнал, като го е спасил от смърт.

Помощта, идваща свише, са светлините на светостта. Книгата „Зоар“ казва: „На идващия да се пречисти му помагат“. „Зоар“ пита: „С какво му помагат?“ – и отговаря: „Със свята душа“. Ако човек не умее да оцени душата, която е получил свише, защото смята, че тя не е толкова важна, страданията, които понася в състоянията на падение, му дават усещане, позволяващо му да оцени важността на помощта свише. Иначе той ще я изгуби и всичко ще отиде при клипот.

Излиза, че тъмнината му помага, като му дава способността да разбере как да оцени важността на светостта, за да не я изгуби поради липса на такова разбиране. На езика на мъдреците това се нарича: „Кой е глупец? Онзи, който губи това, което му дават“. Защото няма разум да разбере важността на приближаването, когато Твореца го приближава.

Тази тъмнина се нарича кли, тоест „място“, в което изобилието може да се разкрие и да се задържи. За това е казано: „Кой ще се изкачи на планината на Твореца и кой ще устои?“ Дори когато човек се издига, ако не умее да съхрани усещането за важността на приближаването, Ситра Ахра го взема под своя власт. Тогава светлината неизбежно трябва да си отиде и човек не може да устои, а според своята степен трябва отново да се спусне.

В това има няколко поправяния:

1. Клипот не могат да получат онова, което човек е притежавал. Няма какво да получат от него, защото в него вече няма святост, която Ситра Ахра би могла да отнеме.
2. След като човек изпадне в падение, започне да се съвзема и види до какво състояние е стигнал, той осъзнава, че след като е вложил толкова труд, за да се удостои поне с нещо в светостта, изведнъж е останал гол и лишен от всичко. Тоест намира се в състояние на низост, което не подобава на човек, вложил труд и усилия, за да бъде в свойството „вие се наричате човек“.

Той вижда, че е много по-зле от обикновения човек. Желанието му за получаване заради себе си се е развило до степен, за която никога не е предполагал. Болката и страданието от това пораждат в него потребност да цени и уважава времето, когато го приближават малко свише. Сега той умее да пази и да цени това състояние и се предпазва от всичко, което би могло да внесе примес в него. Тогава той вече знае, че трябва да се страхува да не се намеси чужда сила.

Оттук следва, че паденията се наричат поправяния, защото дават възможност човек по-дълго да се задържи в състоянието, в което се удостоява с известно приближаване от страна на Твореца. Така трябва да се обясни стихът: „И нарече Твореца светлината ден, а тъмнината нарече нощ“. Ако човек казва, че както светлината, така и тъмнината идват от Твореца, тогава от двете – от светлината и тъмнината – се образува „ден един“. Както не може да има цял ден без вечер и утро, така светлината и тъмнината изпълняват една обща функция и заедно се наричат „ден“.

Оттук трябва да разберем думите: „Благословен е Той, нашият Бог, Който ни е създал за Своята слава“. Как можем да казваме: „Благословен е Той, нашият Бог, Който ни е създал за Своята слава“, когато сме затънали в себелюбие и тялото ни би било по-доволно, ако можехме да благодарим за това, че Той ни е създал за наша слава? В такъв случай изглежда, че не казваме истината, когато Го благославяме за това, че ни е създал за Своята слава. Тогава това би било пълна лъжа. Но според казаното по-горе вярваме, че „на идващия да се пречисти му помагат“. Излиза, че Твореца дава на човека силата да почувства важността на това.

Когато човек усеща, че служи на Царя и това за него е равностойно на огромно богатство, чието величие няма думи да изрази, тогава, изпълнен с наслаждение и вълнение, той казва: „Благословен е нашият Бог“ – за това, че ни е дал да почувстваме важността да служим на Царя и че ни е извел от себелюбието, в което сме били затънали. Дори не ни е хрумвало, че някога ще имаме възможност да излезем от него.

Изведнъж виждаме, че Той ни е дал това усещане, защото намираме вкус във възможността да служим на Царя. Тогава казваме: „Благословен е Той, нашият Бог, Който ни е създал за Своята слава“. Тоест благославяме Го за този дар, който ни е дал, защото това е най-важното нещо в света и не може да бъде постигнато със собствени сили – то е дар от Твореца. Затова Го благославяме. Но преди човек да се е удостоил да почувства вкуса на това, че „Той ни е създал за Своята слава“, как може да произнася тези думи?

Трябва да се каже, че това е подобно на всички благословии и благодарности, които произнасяме за бъдещето. Както са казали мъдреците за стиха: „Тогава Моше ще запее“. Книгата „Зоар“ пита защо не е казано „запя“ – в сегашно време, а е написано „ще запее“ – в бъдеще време. Отговорът е, че праведниците пеят за онова, което ще се случи в бъдеще. Те вярват, че ще се удостоят със съвършенство и затова още преди да са го достигнали, вече пеят. Въз основа на това и ние казваме: „Благословен е Той, нашият Бог, Който ни е създал за Своята слава“.

В коментара „Сулам“ („Предговор към книгата Зоар“, т. 140) Баал Сулам обяснява стиха „Ден на ден предава реч, а нощ на нощ разкрива знание“ по следния начин: „До Окончателното поправяне, тоест докато не подготвим получаващите си келим да получават, само за да доставят наслаждение на своя Създател, а не заради себе си, Малхут се нарича Дървото на познанието на доброто и злото.

Защото Малхут е управлението на света според делата на хората. И тъй като не сме способни да получим цялото благо и наслаждение по споменатата по-горе причина, сме длъжни да приемем от Малхут управление чрез добро и зло. Това управление ни подготвя в края на краищата да поправим получаващите си келим заради отдаване и да се удостоим с благото и наслаждението, които Той е замислил за нас. Затова управлението чрез добро и зло предизвиква в нас многобройни възходи и падения. Всеки възход се смята за отделен ден, а всяко падение – за отделна нощ.“

И още е казано:

„Ден на ден предава реч… Защото при Окончателното поправяне те ще се удостоят с връщане от любов. Тогава ясно ще се разкрие, че всички наказания, които сме понасяли в дните на падение, до такава степен, че сме изпадали в съмнения и сме поставяли под въпрос предишните си добри дела, са ни пречиствали и са се превърнали в непосредствена причина за цялото щастие и благо.

Ако не бяха тези ужасни наказания, никога нямаше да стигнем до това благо и наслаждение. Тогава се оказва, че тези прегрешения действително са се превърнали в заслуги. Както е казано: „Ден на ден предава реч“. Всички тези нощи – паденията, страданията и наказанията, които са прекъсвали сливането с Твореца и поради които са се образували множество отделни дни – сега, след като нощите и тъмнината между тях също са се превърнали в заслуги и добри дела, вече няма разделение помежду им. „И нощта ще свети като ден, а тъмнината – като светлина.““

От казаното ще разберем какво ни съобщава стихът: „И нарече Твореца светлината ден, а тъмнината нарече нощ“. Както виждаме, че „ден един“ се образува именно от съединяването на деня и нощта, така не може да има светлина без тъмнина. Твореца ни е дал тъмнината, за да може чрез нея да се разкрие светлината. Това означават думите: „И нарече Твореца“. Твореца е установил реда на нашата работа именно по този начин. И макар да трябва да вярваме, че би могло да бъде и по друг начин, защото Той е всемогъщ, възниква въпросът: защо ни е установил точно такъв ред?

Трябва да кажем, че нямаме никакво постижение в Твореца, за да разберем Неговите мисли. Всичко, което изучаваме, е само според принципа: „От Твоите действия Те познаваме“. Тоест едва след като разгледаме действията на Твореца, след като Той ги е извършил, започваме да говорим за тях. Но относно въпроса дали е можел да постъпи по друг начин, нашите мъдреци са казали: „Не питай какво е горе и какво е долу“.

Оттук ще обясним написаното в Пасхалната Агада: „Приближи деня, който не е нито ден, нито нощ“. Става дума за Окончателното поправяне, когато ще настъпи ден, който няма да се състои от ден и нощ, а ще бъде ден сам по себе си. Това ще стане чрез разкриването, че „Всевишният възвести, че Твой е денят и Твоя е нощта“.

При Окончателното поправяне на всички ще стане известно, че „Твой е денят и Твоя е нощта“. Ако Неговото желание е да наслади творенията, а доброто се нарича „ден“, как тогава може да се каже, че Твореца дава тъмнина, след като това е противоположно на Неговата цел? Но няма съмнение, че и тъмнината, тоест нощта, е свойство на деня, макар човек да усеща прекъсвания в сливането с Твореца, наричани тъмнина и нощ.

При Окончателното поправяне, когато се разкрие, че и тъмнината е дадена от Него, тя несъмнено също ще се окаже светлина. Доказателство за това е, че тогава прегрешенията се превръщат в заслуги. Тогава ще стане известно, че „Твой е денят и Твоя е нощта“ – и двете принадлежат на Теб, тоест и двете си Ти, защото Твореца е дал и двете като ден.

Преди завършването на работата е невъзможно да се припишат на Твореца прекъсванията в сливането, които човек изпитва и да се каже, че именно Той му ги е изпратил, защото това изглежда противоположно на целта на Творението. За това е казано: „Освети като дневна светлина тъмнината на нощта“. Тъй като тогава прегрешенията се превръщат в заслуги и по естествен начин всичко става ден.

От казаното ще разберем какво представляват денят и нощта в духовната работа. Човек трябва да познае – по-точно, да почувства – какво е тъмнината. Иначе няма да може да се наслаждава на светлината. Всяко нещо, чийто вкус човек иска да опознае, за да разбере дали си струва да го използва, трябва да бъде изучено чрез неговата противоположност. Както е казано: „Предимството на светлината се познава от тъмнината“. Подобно на това човек не може да се наслаждава на покоя, ако не знае какво е умората.

Затова човек е длъжен да премине през възходи и падения, но не трябва да се обезсърчава от паденията, а да полага усилия да не избяга от бойното поле. Макар по време на работата да трябва да осъзнава, че светлината и тъмнината са две различни състояния, в края на работата вижда, че те са като два крака, които водят човека към целта.