Барух Шалом аЛеви Ашлаг (Рабаш)

Необходимостта от любов към другарите

Статия 14, 1988

Любовта към другарите притежава много чудодейни свойства:

1. Помага да се излезе от любовта към себе си и да се обикне ближния.

И раби Акива казва: „Обичай ближния си като себе си – това е великото правило на Торá”. Чрез любовта към другарите човек стига до любовта към Твореца.

Но трябва да се знае, че любовта към ближния и работата за благото на ближния не са целта на творението, както го разбират обикновените хора. Защото светът не е сътворен, за да правят хората добро един на друг. Той е сътворен, за да може всеки да получи наслада за себе си. Работата за благото на ближния е необходима само за поправянето на творението, а не като самоцел. Това поправяне е необходимо, за да няма срам от получаването. То се състои в придобиването на свойството на отдаване, тъй като само в този случай творенията ще могат да получат цялото приготвено за тях добро и наслада. И тогава това получаване ще бъде съвършено – без недостатък, предизвикан от срам.

За това е написано в Книгата Зоар: „Милосърдието им е грях. Всичко добро, което правят, правят за себе си“. Тоест цялата им доброта и милосърдие са с користна цел, за себе си. Това означава, че те правят добро от собствено разбиране, а не за да изпълнят заповедта „обичай ближния си като себе си“, дадена от Твореца, сътворил този свят, за да достави наслада на творенията. И Той е дал заповедите само за да пречисти с тяхна помощ творенията и по този начин да им помогне да постигнат сливане с Него. По този начин Твореца помага на творенията да получават от Него добро и наслада, без да се отделят от Него.

2. Обединявайки се в една група, другарите придобиват сила, която им дава възможност да придадат важност на целта на духовната работа, състояща се в постигането на „лишма“ (безкористно намерение заради Твореца).

Масите се възпитават според казаното от Рамбам: „Жените, децата и обикновените хора се учат да работят от страх и заради награда, докато не се умножи тяхната мъдрост и едва тогава постепенно им се разкрива тайната“.

И тъй като, за да им се разкрие тайната за необходимостта да работят с намерение заради Твореца, а не заради себе си, трябва да се изчака, докато „мъдростта им се умножи“, се получава, че мнозинството остава с намерение заради себе си, а не заради Твореца.

Законът на природата е такъв, че единиците по естествен начин подчиняват своето мнение на мнението на мнозинството. Затова, за да не попаднат под влиянието на мнозинството, другарите, желаещи да вървят по пътя, водещ към „лишма“, трябва да се обединят помежду си, така че всеки да се отдаде на другия с намерението чрез любовта към ближния да стигне до любовта към Твореца. Това е тяхната цел, както е казано: „И обичай Твореца с цялото си сърце и с цялата си душа“. Защото по този начин, като станат макар и малък, но единен колектив, те вече сами по себе си са общество и не отменят своето мнение пред общото мнозинство. И вследствие на това вече са способни да извършват работа по придобиването на любов към другарите, с намерението да стигнат до любов към Твореца.

Заповедта „обичай ближния си като себе си“ се отнася за целия народ на Исраел. Но мнозинството все още не разбира, че тя е само средство за постигане на любов към Твореца, че намерението „лишма“ е основното в заповедта. Ето защо връзката с това мнозинство естествено отслабва стремежа на вървящия по духовния път, в съответствие с правилото „когато се събират, хората се заразяват един друг със своето мнение“. Следователно този, който все още не е достигнал, а само се стреми да достигне безкористно намерение в работата за Твореца, трябва с внимание да избира своите връзки. Той трябва да се стреми да се обедини само с онези, които вече разбират, че цялото намерение трябва да бъде „заради Твореца“, а не заради собствена изгода и че любовта към ближния е само средство за постигане на любов към Твореца. Само в тяхна служба той трябва да се постави.

В това се състои ползата от другарската любов в рамките на специална група, в която всички имат една цел – да постигнат любов към Твореца.

Но има хора, които, макар и да се занимават със спазването на заповедите и изучаването на Тората, се обединяват просто така – не за да стигнат до намерение за отдаване на Твореца, а поради причина, която е била заложена в тях при възпитанието – за да получат нещо за себе си. Такова намерение се нарича „ло лишма“. Обединяването с такива хора неизбежно заразява с мнението, че не си струва да се стремим към „лишма“, тъй като „лишма“ е по-трудно от „ло лишма“, защото „лишма“ е срещу природата на човека. Затова трябва да се пазим да не се съединяваме с онези хора, чиято мъдрост все още не се е умножила, които все още не знаят, че най-важното в духовната работа е намерението заради Твореца, а не заради себе си.

Въпреки че любовта към ближния е заповядана на целия народ на Исраел, трябва внимателно да избираме с кого да се обединяваме. Това е необходимо, защото човекът, преди да бъде удостоен да излезе от любовта към себе си, винаги усеща колко е тежко, защото „тялото“ се съпротивлява на това. Но ако той се намира в обкръжението на група хора, обединени от едно мнение, концентрирани върху целта, а не върху работата, тогава важността на тази цел не отслабва в него.

Ако пък човекът не е постоянно в съюз със своите другари, му е много трудно да се задържи в стремежа към отдаване. И само с милостта на небесата може да не отслабне в него придобитото по-рано разбиране, че си струва да полага усилия и да върви по пътя на работата за отдаване.

В края на краищата той може внезапно да се зарази с мисълта, че си струва да върви по пътя на мнозинството и не си струва да се отличава от общата маса, макар че в онези времена, когато е бил свързан с другарите си, е мислил по друг начин. Веднага щом човек загуби връзка с малката си група, той веднага попада под влиянието на общата маса и приема тяхното мнение, че е достатъчно да изучава Торa и да спазва стриктно заповедите в нашия свят с простото намерение да изпълнява това, което ни е заповядал Твореца чрез Моше и мъдреците, живели след него. Че това ни е достатъчно и за това ще имаме награда. Те казват: „Ние вярваме на мъдреците, които са казали: „Достоен за доверие е господарят на твоята работа, той ще ти плати за твоите дела“. Защо тогава изведнъж трябва да мислим за нещо друго, освен това? Както се казва: „Ако изпълняваме всичко както трябва – това вече е достатъчно“. Както е казал Раби Ханания бен Акашия – „Твореца е искал да удостои Израел, затова им е умножил Тора и заповедите“. Тоест Тора и заповедите са ни дадени, за да се умножи нашата награда.

Всичко това е така, защото сега човекът е придобил „разум“ в сравнение с онова време, когато е бил част от малка група и е разбирал по-просто, че е необходимо да се работи за небесата, а не за себе си. Че е необходимо да се излезе от любовта към себе си и да се удостои със сливане с Твореца. И макар да е виждал, че е трудно да излезе от любовта към себе си, той разбирал, че това е истинският път, че човек трябва да достигне до работата с намерение заради Твореца. Когато обаче се отделил от групата, веднага се поддал на мнението на повечето хора в света. Защото мнозинството все още не е достигнало онова състояние, за което е говорил Рамбам: „Когато мъдростта им се умножи, ще им бъде разкрита тайната“, че е необходимо да се работи в „лишма“. Възниква въпросът, откъде е дошло това при човека – да попадне на такова място, да влезе в такава група, чийто път е да стигне до „лишма“? Трябва да се вярва, че така му е било отредено от небесата.

Но тогава защо впоследствие той се отдалечава от групата? За това говори Й. Ашлаг – когато човек стъпи на пътя на истината, то, разбира се, това намерение му се дава чрез пробуждане отгоре. Но след това по някаква причина човек започва да се отнася небрежно към работата и се връща към обичайния път на масите. Защо тогава не му дават още веднъж пробуждане отгоре?

Той е обяснил това с примера за човек, който плува в реката и е изгубил сили по средата на плуването. А до него плува още един човек и го подтиква, за да продължи да плува. Той го подтиква отново и отново, за да го спаси. Но ако види, че той не участва в собственото си спасение и вече не се опитва да плува, го оставя. А ако след всеки тласък той отново започне сам да плува, продължава да го подтиква, докато опасността не изчезне.

Така е и в работата – човек получава пробуждане отгоре, което го подтиква към място, където работят съзнателно, за да стигнат до намерението за отдаване на Твореца. Така човекът се пробужда няколко пъти, но ако не полага собствени усилия в същата посока, започва да се оправдава и неизбежно се отклонява от пътя. В този случай човекът се чувства праведен, тъй като оправдава напускането си от групата.

Ето защо на човека е възложено да се влее в групата. И тъй като всички членове на групата са единни, тя представлява общество. И макар че в сравнение с външното мнозинство това е малко общество, то все пак не се отменя пред това мнозинство, тъй като общото не се отменя пред общото.

3. Има особено предимство в сливането на другарите. При сливането мненията и мислите преминават от един към друг, затова всеки включва в себе си силите на другия. И по този начин всеки притежава силата на цялата група. Тоест всеки човек, макар и да е единица, притежава всички сили на групата.