Какво представлява сериозността в духовната работа

Статия № 25, 1987

Нашите мъдреци са казали (Брахот 30б): „Не може да се молят, освен със сериозност (буквално: тежест на главата)“.

А обяснението на Раши е: „Сериозността означава смирение“. И още там е казано: „Поучавали мъдреците: не се може да се молиш с униние, нито с лекомислие“. И обяснението на Раши: „Лекомислието означава противоположното на сериозността“.

И трябва да разберем – когато той казва „освен със сериозност“, се подразбира, че ако няма у него сериозност, не бива да се моли. А след това е казано: „Не се молят… нито с лекомислие“. От това следва, че ако там няма лекомислие, вече може да се моли и не е нужно да се стига дотам, че да има у него сериозност.

Но оттук излиза, че ако той няма лекомислие, значи има сериозност. И обратно – ако той няма сериозност, вече има лекомислие. Тоест няма нищо средно между сериозността и лекомислието. Поради това няма никакво противоречие между тези изрази. Но трябва да разберем как е възможно това – да няма междинно състояние между сериозността и лекомислието.

И най-вече трябва да разберем какво е молитвата, за която е казано: „Не се изправят за молитва, освен“ съгласно условията, посочени от мъдреците. Тоест каква е молитвата, в която задължително трябва да се спазват тези условия, иначе не може да се моли.

Нашите мъдреци са казали (Таанит 2): „За да обичаш Господ, твоя Бог и да Му служиш с цялото си сърце“. Коя е работата, която е в сърцето? Трябва да се каже – това е молитвата.

И трябва да разберем защо молитвата се нарича „работа в сърцето“ повече от всички останали заповеди на Тора. Нима изучаването на Тора не е толкова голяма работа, колкото молитвата?

И още е редно да попитаме защо именно молитвата се нарича „работа в сърцето“. И не може да се каже, че само молитвата се отнася до сърцето, а Тора – не. Та нали и Тора също се отнася до сърцето, както е казал раби Ибн Езра, благословена да е паметта му (посоченото в Предисловието към книгата Паним масбирот): „И знай, че Тора е дадена единствено на хората на сърцето“. И така, трябва да разберем:

а. Защо молитвата се нарича „работа“ повече от всички останали заповеди.

б. Защо молитвата се нарича именно работа на сърцето, а не работа в ума. И за молитвата, която е работа в сърцето, нашите мъдреци са ни казали: „Не се става за молитва, освен със сериозност“. От което следва, че именно чрез това молитвата му ще бъде наред. И така, трябва да разберем какво е „сериозност“.

А за да разберем казаното по-горе, трябва най-напред да повторим познатото относно целта на творението. Макар то да е ясно, струва си да го повторим, за да помним целта, понеже това е най-сигурният начин да не я пропуснем. По отношение на целта на творението следва да говорим само за две неща:

а. за Твореца, Който е Даващия;

б. за творенията, които получават изобилието.

Защото целта на творението, която е „Неговото желание да наслади Своите създания“, е да създаде творения, които ще получат това, което Той иска да им даде. Тоест те ще получат насладата, която Той иска да им даде. Защото в това е смисълът на „да наслади“. Защото не може да се каже, че някой получава нещо добро и не се наслаждава. С други думи, ако той не се наслаждава от него, защо това се нарича „добро“?

Обаче ние виждаме, че човек се наслаждава само от онова, към което страстно се стреми. И поради това Той създал в творенията желание страстно да се стремят да получават наслаждения. И това се нарича „желание да получава за собствена изгода“. А във висшите светове желанието да получава за собствена изгода се нарича „малхут“. И също това свойство се нарича „авиют“ (грубост), след като желанието да получава за себе си било отхвърлено и е забранено това кли да се използва без поправяния.

Но тук било извършено поправяне на желанието да получава – да не се използва така, както е било създадено в началото на сътворението си, тоест в първоначалния корен, когато се е родило – поради различието по форма между него и Твореца, понеже Твореца е даващ, а творенията ще бъдат получаващи.

И за да има подобие по форма, тоест за да се счита и получаващият за даващ, защото иначе, ако няма подобие по форма, това ще доведе до това, че при получаване на доброто и насладата творенията ще усещат неприятно чувство, наречено „срам“. И за да се избавят творенията от този срам, било извършено поправяне, наречено „получаване с намерение да отдава“. Тоест макар той да получава с кли, наречено „устрем“.

Иначе казано, не може да се наслаждаваш на доброто, ако не се стремиш да получиш това добро. Поправянето е само в това, че той трябва да насочи намерение си спрямо действието. С други думи, той трябва да види, че въпреки силата на желанието да получи това нещо, ако не може да насочи намерение си с цел да достави наслада на своя Творец, той се отказва от насладата, макар много да се стреми към нея.

И причината, поради която се отказва, трябва да бъде единствено тази, че той желае сливане с Твореца, наречено „подобие по форма“, в тайната на казаното от нашите мъдреци: „Както Той е милосърден, така и ти бъди милосърден“. И от гореспоменатото поправяне произтича за нас състояние на съкращение и скриване. Тоест преди низшите да придобият това намерение, така че да могат да се откажат от най-големите наслаждения, ако не могат да се настроят с намерение да отдават, в света цари тъмнина.

Тоест Твореца е скрит от творенията, така че те не Го усещат. И трябва да се вярва над знанието, че Той има връзка с творенията, че ги е създал с намерение да им даде добро и наслада. За разлика от онова, което се разкрива пред очите ни – докато човек не може да насочи намерение с цел да отдава, той е под властта на тъмнината и нищо духовно не свети, и тогава не се разкрива целта на творението, която е да наслади Своите създания, защото тогава виждат само страдания и болки в света, а не виждат управлението на Добрия и Носещ добро. И единственото, което ни остава, е да вярваме, че целта на творението – да наслади Своите създания – е неоспорима истина. А това, че не виждаме, е заради поправянето, извършено за нас, наречено „съкращение и скриване на Лика“.

И това е, както се казва (в статията „Предисловие към науката кабала“, точка 10): „И ето, ти намираш как тази душа, която е светлината на живота, облечена в тяло, се простира като съществуващо от съществуващото, и преминавайки през четирите свята АБЕА, тя все повече се отдалечава от светлината на лика Му, благословено е името Му, докато стига до предназначеното за нея кли, наречено „тяло“. И макар светлината в нея да е намаляла толкова много, че вече не личи коренът, от който произхожда“.

И това ни води до това, че имаме работа във вярата, понеже вече не личи в нашата душа, че тя идва от Твореца, а е необходима особена работа, за да вярваме в Твореца, че Той управлява всички творения. Според това излиза, че цялата тежест, която усещаме в работата за отдаване, не се дължи на това, че ни е тежко да работим без отплата поради природата ни, наречена „желание да получава“, а тук става дума за нещо съвсем друго. Защото според правилото, което моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, ни е казал, в нашата природа е заложен принципът, че всеки низш желае да се отмени пред висшия, който е най-важен за него. И обикновеният човек изпитва наслада, когато служи на важна личност, както тълкуват нашите мъдреци (Кидушин 7): „Що се отнася до важния човек – даде тя, а той каза: „Ето, тази е посветена“ – тъй като получаването му с цел да достави наслада на даряващата го се счита за истинска отдаване и подарък за нея.“^.

И причината е, че по природа има наслада в това, че човек дарява и отдава на важна личност. И според това възниква въпросът: защо ни е толкова тежко да изпълняваме Тора и заповедите с намерение да отдаваме. И отговорът е, както бе казано по-горе: понеже заради поправянето на хляба на срама е било извършено поправяне, наречено „съкращение“, „скриване“ и „тъмнина“ – че докато творенията се намират под властта на получаването за себе си, те толкова много са се отдалечили от своя корен, че не личи източникът, от който произхождат, както бе казано по-горе.

И ни е дадена работа във вярата над знанието, тоест въпреки че не виждаме и не усещаме нищо духовно, ние трябва да извършваме всичко над знанието, и това предизвиква тежестта в работата ни за отдаване. И от казаното излиза, че когато искаме да вървим в работата по пътя на истината, ние трябва да молим Светия, благословен е Той, да ни даде сила на вярата.

И както е казано (в молитвата на раби Елимелех „Молитва преди молитвата“): „И установи Своята вяра в нашите сърца завинаги, без прекъсване“. Тоест когато Светия, благословен е Той, ни даде сила на вярата, така че да усетим, че служим на Царя на царете, нашето тяло без съмнение ще се отмени „като свещ пред факла“.

Но понеже ние по природа сме родени така, че имаме разум и знание, които са нашият водач, нашият наставник по пътя и те ни казват кое е добро и кое е лошо за нас, затова за всичко, което не разбират със своето знание, ни казват, че това не е добро за нас.

И така, когато ни е дадена работата на вярата над знанието, идва нашето знание и ни кара да разберем, че не си струва да вървим по този път. А идва с довода: „Нима даром ни е дал Светия, благословен е Той, разум? Без съмнение всичко, което Е създал, е създадено за наше добро“. Тоест за да се радваме от това. И ни посочва доказателство от написаното: „Според разума си се хвали човек“.

Изведнъж човекът идва и казва на тялото: „Вярно е, че досега ти беше моят наставник по пътя. И никога не съм правил нищо против знанието, тоест против това, което ти ми заповядваше да правя. Но отсега нататък, знай, че каквото и да ми кажеш да направя, аз няма да те послушам. А [ще постъпвам] само според това, което съм чул от книгите и мъдреци. Приемам върху себе си бремето на небесното царство над знанието и желая да служа на Твореца, както подобава пред велик Цар, и отсега нататък не желая да се грижа за нищо в твоя полза, а всичките ми мисли ще бъдат само за Твоята полза, Творецо“.

И от казаното излиза, че на човека не липсва нищо, за да има възможност да достигне до истината, освен свойството вяра над знанието. И на това тялото се противи с всичка сила и се съпротивлява, и оттук произтича, че не напредваме в работата на Твореца. И това се нарича „сериозност“ (буквално: „тежест на главата“), където „глава“ означава свойството знание у човека. А ако човек върви според това, което му казва знанието, това се нарича „лекомислие“ (буквално: „лекота на знанието“), тоест за знанието е леко да понесе човекът да извършва действия според това, което знанието го задължава.

За разлика от това, ако човек иска да върви над знанието, това се нарича „тежест на главата“. Тоест на знанието, наречено „глава“, му е тежко да понесе, когато човек иска да върви против знанието и това е за него бреме и товар. И това се нарича „сериозност“.

И по този начин може да се обясни написаното: „Не се става за молитва, освен със сериозност“. Тоест нашите мъдреци ни съветват за какво трябва да моли човекът. Казват ни: „освен със сериозност“. Иначе казано, преди да се моли, човек трябва да види какво му липсва, защото за тази липса се моли, та Светия, благословен е Той, да напълни неговата липса.

Затова си струва най-напред да изпита себе си – дали може да поеме върху себе си да върви с вяра над знанието, която се нарича „сериозност“. И едва тогава да пристъпи към молитва, та Светия, благословен е Той, да установи вярата в сърцето му. Защото ако има вяра над знанието, той вече има всичко, както бе казано по-горе, че малкият се отменя пред големия.

И това е, което обяснил Раши – че сериозността е смирение. А какво е смирение? Това е, когато човек смирява себе си пред големия и слуша мнението на големия. Тоест ако малко дете каже на възрастен човек нещо и възрастният види, че това, което му казва детето, отговаря на логиката, разбира се, възрастният ще го послуша. Но това не означава, че възрастният смирява себе си пред малкия.

Но какво се нарича „смирение“? Ако човек дойде и попита големия за съвет „какво да прави“ и големият казва „направи така и така“, а човекът вижда, че това е напълно срещу разума. И ако попита някого, дали си струва да послуша това, което му е казал големият, той със сигурност ще му каже: та това противоречи на логиката, не бива да го слушаш. И въпреки това този човек смирява себе си, тоест смирява своето мнение, а също и мнението на света, които са против мнението на големия, и го слуша. Това се нарича „смирение“ — когато той се вслушва в големия над знанието.

И това е много трудно да се направи, и това се нарича „тежко е да се извърши делото“. И също това се нарича „тежък в устата и тежък в езика съм аз“, казано за Моше рабейну, мир нему. Тъй като Моше се нарича „раая мееймна“ (верен пастир), защото свойството на Моше се нарича „вяра“. А във вярата няма „уста и език“, защото „уста и език“ означава, че обяснява нещата с разум и знание. А свойството на Моше е свойство вяра по-високо от знанието.

И от това можем да разберем защо Раши обяснява, че „лекомислието“ е замяна на „смирението [тежестта на главата]“. Защо той не обяснява пряко, а говори с израза „замяна на смирението“? Това е, защото иска да ни обясни още по-ясно какво е „смирението“ — че това е въпрос на вяра над знанието. Затова ни говори за лекомислието, което е противоположното на свойството вяра над знанието.

Тоест за да ни обясни, че между тях няма междинно свойство. А има вяра над знанието, наречена „смирение [тежест на главата]“, или „вътре в знанието“, наречена „лекомислие [лекота на главата]“, защото това, което е облечено в разум и знание, е лесно за главата да го приеме, така че човек да изпълнява тези действия, изградени върху основа, която външният разум разбира.

Докато ако на човека казват да върши действия, които са против разума и знанието, това е смирение [тежест на главата]. Тоест това е тежест на бремето, която разумът трябва да понесе. Затова, когато на човека му казват да приеме върху себе си бремето на небесното царство „като вол под ярем и като магаре под товар“, той се противи.

И от казаното ще разберем защо мишната казва: „Не се изправят за молитва, освен със смирение [тежест на главата]“. Това означава, че ако няма смирение, не бива да се моли. А Гмара казва: „Не може да се молят … с лекомислие“.

И ние попитахме, че оттук излиза, че ако няма лекомислие, дори ако няма смирение, той вече може да се моли. Излиза, че тук няма междинна станция. И според казаното по-горе, наистина няма междинна станция, а или има вяра по-горе от знанието, наречена „смирение“, или има вяра вътре в знанието, наречена „лекомислие“, поради това, че за главата е лесно да разбере и да се съгласи, ако разумът го заставя да мисли, че е необходимо да върши тези действия.

Но по средата няма нищо. Затова няма съмнение, че този, който иска да се моли на Твореца, със сигурност има вяра, иначе не би отишъл да се моли. Обаче:

а. Или се моли на основата на вярата вътре в знанието, наречена „лекомислие“, както обяснява Раши, че няма смирение.

б. Или се моли със смирение [тежест на главата], когато има смирение. Тоест смирява своето мнение и не гледа на него, сякаш то нищо не струва, а цялата му основа е изградена върху вяра по-високо от знанието.

И сега ще можем да разберем въпроса, който зададохме – защо молитвата се нарича „работа“. И не само това, но тя се нарича „работа в сърцето“. Известно е, че работа се нарича, ако човек трябва да направи нещо, от извършването на което тялото не се наслаждава. Това се нарича „работа“. И затова човек не е способен да работи без възнаграждение. Докато ако човек се наслаждава от работата, това не се счита за усилие.

Тоест едно и също действие, което човек извършва, за този, който не се наслаждава от извършването му, се нарича „усилие“. А за другия, който действително се наслаждава от извършваното от него действие, за него това не се счита за усилие и работа. И съответно той не трябва да получава за него никакво възнаграждение, по причина че човек не е способен да върши действие без наслаждение. И затова, когато той все пак върши действие, без да се наслаждава от него, защо в такъв случай го върши?

Отговорът е, че очаква, че от усилието, което полага сега, ще се наслади после, тоест че ще получи възнаграждение за работата си и ще се наслади. Излиза, че когато човек върши някакво действие и няма наслаждение, тогава откъде получава сила за работа? Трябва да кажем, че той очаква компенсацията. И от това получава гориво за работата.

Например, да кажем, когато Любавическият адмо̀р пристига на летището и има някакъв куфар, и го дава на носача, носачът, разбира се, работи и взема куфара, за да го отнесе до таксито. И след това ще поиска компенсация за работата си. И това е, защото не познава важността на ребе. Докато ако ребе даде куфара на някой от своите хасиди, и ребе поиска да му плати за работата му, хасидът, разбира се, няма да поиска да получи. И причината е, че той вече е получил наслаждение по време на самата работа. Защото за огромно богатство се счита от него това, че е служил на ребе.

И както обяснихме, въпросът за молитвата трябва да бъде в смирение [тежест на главата]. Тоест когато човек чувства в самия себе си, че няма вяра над знанието. Тоест че знанието не го заставя да работи с намерение да отдава. И човекът разбира, че главната цел трябва да бъде „да се удостои със сливане с Твореца“. И тъй като знанието се противи на това, и той трябва да върви против знанието, това е много голяма работа.

Тъй като той моли Твореца да му даде нещо, на което всички негови органи се противят. Излиза, че във всяка молитва, която той възнася към Твореца, има особена работа. Затова молитвата се нарича „работа в сърцето“. Тоест че той иска да върви против разума и мозъка, които му казват точно обратното.

И затова това не се нарича „работа на мозъка“. Защото работа на мозъка се нарича, когато човек полага усилие да разбере нещо със своя разум и знание. Докато тук той не желае да разбере със знанието, че трябва да служи на Твореца в свойство „знание“, а иска да служи на Твореца именно във вяра над знанието. И затова молитвата се нарича „работа в сърцето“.

И според това следва да се обясни „не се изправят за молитва“, защото молитвата е недостиг (хисарон), когато на човека му липсва нещо, и той не може със собствените си сили да постигне желаното. Той моли другите да му помогнат. И затова, когато човек отива да се моли на Твореца, за да му помогне, той трябва първо да види какво наистина му липсва. Тоест ако му дадат желаното, той вече е завършен човек и не му липсва нищо.

И това може да се каже именно за свойството вяра, защото когато човек се удостои с постоянна вяра над знанието, той вече се е удостоил с всичко. Затова казаха: „Не се изправят за молитва, освен за недостиг на смирение [тежест на главата]“. Тоест Твореца да му даде светлината на вярата.