Целият Исраел има дял в бъдещия свят

Статия 3, 1987 г.

В книгата Зоар, глава Ноах (в Перуш а-Сулам, т. 2), е казано следното: „Ела и виж, целият Исраел има дял в бъдещия свят. И пита: каква е причината? И отговаря: защото те пазят съюза (брит), върху който светът се крепи, както е казано: «Ако не беше Моят съюз ден и нощ, не бих установил законите на небето и земята». И затова Исраел, които пазят съюза, защото са го приели върху себе си, имат дял в бъдещия свят.“

И следва да се разбере: в началото той казва „целият Исраел има дял“. Тоест всеки, който ще се нарече с името „Исраел“, без никакви предварителни условия, има дял в бъдещия свят. А след това обяснява, че не целият Исраел, а поставя условия – само тези, които пазят съюза. И привежда доказателство от стиха, че става въпрос за пазителите на съюза, според казаното: „Ако не беше Моят съюз ден и нощ, не бих установил законите на небето и земята“. И още следва да се разбере как се подразбира от стиха „Ако не беше Моят съюз ден и нощ“, че става дума за съюза.

А в трактата Псахим (стр. 68б) е писано следното: „И така е казал раби Елазар: ако не беше Тора, не биха съществували небето и земята, както е казано: «Ако не беше Моят съюз ден и нощ, не бих установил законите на небето и земята».“ И Раши обяснява: „«Ако не беше Моят съюз ден и нощ» – тоест изучаването на Тора, за което е казано: «И размишлявай над нея ден и нощ».“ Следователно оттук произтича, че съюз се нарича Тора. А тук книгата Зоар обяснява, „че съюзът е брит мила (обрязването), когато пазят съюза“.

Ето, относно сключването на съюза, което се е случило с Авраам, където е казано „И сключи с него съюз“, нашите мъдреци обясняват: „Твореца помогна за сключването на съюза, защото сам той не можеше да сключи съюз, а Твореца му помогна“. Следва да се разбере, по пътя на работата, какво означава, че той не е можел да сключи съюза, до такава степен, че се нуждаел от помощта на Твореца.

Ето, за Авраам и Авимелех е казано: „И двамата сключиха съюз“. И моят баща и учител, блажена да е паметта му, попита: ако двама души разбират, че си струва да се обичат взаимно, защо им е нужно да сключват съюз? С какво помага това, че извършваме действие, сякаш подписваме договор? И какво ни дава то? Тогава той отговори: когато сключват съюз, смисълът е, че е възможно да се случи нещо, което да доведе до разделение между тях, затова те сключват съюз сега, защото както сега разбират, че помежду им има любов и единство, така този съюз да съществува, дори ако след това дойдат неща, които биха довели до разделение – все пак връзката, която те изграждат сега, да бъде вечна.

И според това трябва да се каже, че ако след това дойдат неща, които наистина биха ги разделили, то следва да се каже, че и единият и другият трябва да вървят над разума (лемала ми-а-даат), и всеки да каже, че не гледа към това, което вижда в разума, а върви над разума. И само по такъв начин може да се съхрани съюзът, за да няма разделение помежду им.

И от казаното следва, че независимо дали казваме, че съюзът е Тора или казваме, че съюзът е брит мила, смисълът не е, че единствено това нещо създава съюз с Твореца, така че сключеният съюз да не се разпадне – тоест сърцето му да бъде изцяло с Твореца. А както Тора, така и брит мила, и двете идват да съхранят сключения съюз – това, че сърцето на човека трябва да бъде цялото с Твореца, и да се прилепи към Него като неразрушима опора, която никога не ще се поклати. Както е казано: „Ако не беше Моят съюз ден и нощ, не бих установил законите на небето и земята“. Тъй като сътворението на небето и земята е било с намерението да се твори добро на Неговите създания. А създанията не могат да получат благото и насладата без подобие на формата, което се нарича, че всичките им действия ще бъдат с намерение да даряват, иначе ще има разделение между творенията и Твореца.

И заради това са ни дадени двата съюза, а именно брит мила и съюзът на Тора, чрез които да можем да стигнем до сключване на съюз с Твореца във вяра над разума, така че да можем да вършим всичко с намерение да отдаваме.

И това е смисълът на „Ако не беше Моят съюз“. Тоест ако Аз не бях сътворил съветите как да се достигне до равенство на формата, не би било възможно да се получи благото и насладата, в което се състои цялата цел на Творението – да твори добро на Неговите създания. А ако не бях приготвил пътищата как да се достигне до изравняване на формата, тогава нямаше да има нужда да творя небето и земята, защото те не биха могли да получат никакво благо от Творението. И цялото Творение би било безполезно, защото не би имало кой да се наслаждава на Творението. И за този съюз, когато сключил съюза на неразрушимата опора, която никога не ще се отклони, Авраам се нуждаел от помощта на Твореца, благословен е Той. И това е смисълът, че Твореца трябва да му помогне. И това е „И сключи с него съюз“ – че Твореца му помогнал, за да има той способността да върви над разума.

А в работата над разума следва да се различават три разграничения:

1. Когато той не усеща никакъв недостиг в своята работа, за да има нужда да върви над разума.

2. Когато той усеща своя недостиг, но се намира в състояние на некева (женско начало), тоест „изтощила се е силата му като на жена“, тоест няма сили да се преодолее, за да върви над разума.

3. Той се смята за захар (мъжко начало). Тоест има сила да преодолява себе си, за да върви над разума.

а. Например, когато човек иска да стане призори и когато го будят да стане, понякога се случва, че човекът чува, но нищо не взема присърце, и продължава да спи. И тогава няма кой да усети неговия недостиг, защото той веднага заспива и разбира се, няма време да помисли за своя недостиг. И поради това той още не влиза в определението за човек, така че да може да се различава между захар и некева. Защото адам (човек) е от израза „иш адама“ (мъж на земята), тоест той обработва земята, за да даде тя зърно и плодове, за да поддържа живота на хората.

И това може да се каже само за онзи, който усеща своя недостиг – той започва да работи, тоест да поправя своя недостиг. Докато онзи, който не усеща своя недостиг, за него няма какво да се говори. Тоест дори да му кажат за неговия недостиг, той не чува. По причина, че има множество оправдания за всяко нещо. И, естествено, няма у него място за молитва Твореца да му помогне, така че да има способност да излезе от пречките, които му се повяват.

б. Когато го будят, той започва да мисли: „Вярно е, казах на другаря си да ме събуди, но по времето, когато казах на другаря си, че искам да стана призори, беше защото имах малко желание да стана и да уча, и страстно желаех насладата, която ще получа от Тора. И да кажем, дори да не мислех, че ще имам голяма наслада от изучаването на Тора, все пак нямах страдания от това, че трябва да стана от леглото и да се откажа от насладата на отдиха. Защото когато говорих с другаря си, за да ме събуди, мислех само за насладата, която бих могъл да извлека от изучаването на Тора. И затова му казах.

Докато сега, когато лежа в леглото под одеялото и ако навън има дъжд и вятър, безспорно сега изпитвам наслада от отдиха. А трябва да ставам. Откъде да знам, че ще получа по-голяма наслада от изучаването на Тора? И поради това за мен е по-изгодно да бъда в състояние «седи и не прави нищо». Защото съмнителното не може да измести достоверно известното. Защото от отдиха имам безспорна наслада, а изучаването на Тора не ми свети като наслада.“

Но след това му идват мисли: нали сме учили, че трябва да вървим над разума. Тоест да не се гледа колко наслада ще имам и това да бъде моето мерило, а трябва да се работи в името на Небесата. Щом е така, защо правя сметка за себе си, тоест колко ще спечеля от това? А трябва да правя сметка, дали с това действие, което върша, изпълнявам заповедта на Твореца и Твореца се наслаждава на това, че се вслушвам в гласа Му. И защо имам чужди мисли на себелюбие? Но какво мога да сторя сега, когато не мога да преодолея мислите си. Оказва се, че той все пак се нарича работник на Твореца и иска да преодолее чуждите мисли, тоест тези мисли, които са чужди на пътя на Тора. И това се нарича, че той е в състояние на некева, тоест „изтощила се е силата му като на жена“, липсва му сила за преодоляване.

в. Това е състояние на захар, тоест той има сила за преодоляване. Тоест когато го будят и ако му идват мисли: „Защо ти е да ставаш от отдиха, от който се наслаждаваш и със сигурност мислиш, че когато станеш от леглото и отидеш да учиш, ще имаш повече наслада, отколкото сега – откъде знаеш, че ще бъде така?“ И тутакси му дава съвет да провери дали това е истината. Тогава му казва: „Какъв вкус имаш сега в ученето, какъвто мислиш да получиш после?“ И веднага му идват такива вкусове, че „светът помръква пред него“. Тоест идват му картини на скриване, тоест скриват от него жизнеността, която е в Тора. И тялото го пита: „Кажи истината, към такива състояния ли се стремиш?“

И ако е истински мъж, наричан воин, той отговаря на своето тяло: всичко, което казваш, е вярно, тоест според твоето мнение си право, но основата ми, върху която изграждам заниманията с Тора и мицвот, е върху основата на „над разума“. Смисълът е, че разумът изисква – желанието да се получи удоволствие и наслада да е решаващо, дали си струва да се работи или не. А над разума обясниха, че той работи с намерение да отдава. Тоест желанието за получаване не трябва да се съгласява с това, а желанието да се отдава е решаващото. Тоест ако той вярва, че от това ще има удовлетворение за Твореца, от действието, което иска да извърши сега, веднага е готов да го извърши без никакво отлагане. И въпреки че тялото твърди обратното, все пак той има сила да го преодолее. И това се нарича захар.

Но след като човек завърши тези три разграничения в работата:

а. Когато той още не усеща своя недостиг, за да знае да моли Твореца да му помогне,

б. Когато той вече усеща своя недостиг, но няма сила за преодоляване, което се нарича състояние на некева,

в. Когато е в състояние на захар и на воин, тоест може да преодолее своя недостиг,

той стига до състояние на Шабат, тоест до състояние на отдих от своята работа, което се нарича: „Шест дни работи, а на седмия ден ще почиваш“.

И с това може да се обясни „Това са родословията на Ноах, мъж праведен“. Ноах е състояние на нейха (покой), както е казано в книгата Зоар. И затова е наречен праведник, защото в него има нейха. Защото книгата Зоар казва: „Бе-атар де-ит тирха таман ит ситра ахра“. Тоест в мястото, където има труд, там присъства ситра ахра. Тогава, естествено, при онзи, който е праведник, не може да има труд. И както казваше моят баща и учител, блажена да е паметта му, в мястото, където свети светостта, човек се отменя като свещ пред факла, и не може да се каже там, че за тялото има труд, защото светостта е източникът на благото и насладата.

А когато човекът е в хватката на ситра ахра, която се облича в човека в себелюбие, наричано „получаващ с намерение да получава“ и върху това състояние е имало цимцум и скриване, там светостта не може да се разкрие, а само скриването пребивава на това място – тоест там не свети благото и насладата, а обратното.

А това, което казваме: „Защото те са нашия живот и дълголетието наше, и в тях ще размишляваме денем и нощем“, или когато казваме: „По-желани от злато и от много чисто злато, и по-сладки от мед и от капките на пчелните пити“ – това е, когато човекът притежава подходящи за това келим, наричани келим на отдаване, които ни дават подобие по форма, и тогава получаването на насладите става в състояние на получаване с намерение за отдаване. Иначе – тоест ако светлината и изобилието светеха в келим на получаване, получаващите биха се отдалечавали все повече от Твореца. А целта е да бъдем слети с Твореца, както е казано: „А вие, слетите с Господа, вашия Бог, живи сте всички вие днес.“

От казаното следва, че който е праведник, там няма място за ситра ахра, а има място на покой за духа. И това е смисълът на шабат, както е казано: „Защото в него е преустановил и си е починал“ – тъй като поради светостта на шабат сега няма място за работа.

Обаче нашите мъдреци са казали (Авода Зара): „Казал им Твореца: „Глупци на света, който се е потрудил в навечерието на шабат, ще яде в шабат; който не се е потрудил в навечерието на шабат, откъде ще яде в шабат?““

Това означава, че онзи, който се е потрудил – тоест който е имал работа и полагал усилие против ситра ахра, която му е пречела да върви по пътя на лишма, сиреч по време на работата е чувствал, че не може да надвие злото в себе си, поради това, че още не е удостоен да влезе в светостта, но вярва, че в мига, в който влезе в светостта, ситра ахра със сигурност ще се анулира като свещ пред факел и тогава няма да има никакъв досег със ситра ахра. Излиза, че той знае, че му липсва едно нещо – Твореца да му помогне и да му даде да постигне малко святост. И тогава всичко от само себе си ще дойде на мястото си в мир.

Поради това, по време на труд и работа той се моли от дълбините на сърцето си Твореца да му помогне и тогава усеща, че без помощта на Твореца няма да постигне нищо. И това негово усещане, че Твореца може да му помогне, създава у човека кли за получаване на помощт от Твореца, защото липсата се нарича кли за получаване на напълване. Поради това вярата, с която той вярва в Твореца, както е казано: „Защото Ти чуваш молитвата на всяка уста“ – тъкмо тя изгражда кли за получаване на помощта.

И с това ще разберем смисъла на „онзи, който не се е потрудил в навечерието на шабат“, сиреч който не е работил със самия себе си, да работи с намерение да отдава и да види, че сам, без помощта на Твореца, не може да победи – и от само себе си няма у него място за молитва, която е кли за получаване на помощта на Твореца. А правилото е, че няма светлина без кли, следователно имаме нужда от подготовка, за да има той какво да яде в шабат, защото „шестте делнични дни“ са подготовка за получаване на светлината на шабат. А шабат се нарича изобилието, което се привлича, за да напълни празните келим, очакващи помощта на Твореца.

И това е, както е казано: „Светлината в нея го връща към доброто.“ Както е казано за шабат: „И всички съдилища се премахват от нея, и няма друга власт във всички светове освен нея“ (Кегавна в нощта на шабат). И според казаното – понеже след работата със ситра ахра, когато се усеща липсата, наречена кли, тогава може да се приеме състоянието на шабат, наречено преустановяване и покой.

А сега можем да разберем онова, за което попитахме. Той казва там: „Целият Исраел има дял в бъдещия свят“, без никакви условия. А после казва, че тъкмо онези, които са пазили завета, а не целият Исраел.

И според казаното трябва да разтълкуваме думата „Исраел“, която е Яшар-Ел – тоест намерението е, че във всичко, което върши, той желае всички му дела да бъдат пряко към Твореца, а не за собствена полза. И това е в посоката, в която разтълкувахме стиха: „Да няма у тебе чужд бог, и да не се покланяш на бог чужденец.“

И мъдреците са разтълкували (Шабат 105б): „Кой е чуждият бог в тялото на човека? Трябва да се каже, че това е злото начало.“

И това трябва да се разбере, защото и доброто начало е в тялото на човека, както е казано (Зоар, Лех Леха, стр. 35, и в Сулам, т. 86): „Защото сме хора-братя“ – сиреч злото начало и доброто начало са близки едно до друго: едното е от дясната страна на човека, а другото от лявата, тоест злото начало е отляво, а доброто начало отдясно.“

И така, виждаме, че и доброто начало е в тялото на човека. Тогава какъв е смисълът на казаното, „че злото начало е в тялото на човека“? Трябва да разтълкуваме това по нашия път: злото начало се грижи и се стреми всичко, което човекът върши, да влезе вътре в тялото му – тоест всичко да бъде за негова собствена полза, което се нарича „в тялото му“. За разлика от него, доброто начало се стреми всички негови дела да бъдат извън тялото му, тоест целият му стремеж е да достигне до това, всички дела да бъдат за небесата, а не за собствена полза. И с това може да се разтълкува думата „Исраел“ като Яшар-Ел – всички негови дела да бъдат само за небесата.

Подобно на това е приведено в тълкуванието на нашите мъдреци (Йерушалми 9а): „Рабби Леви е казал: „Сърцето и окото са двама посредници на греха, както е казано (Мишлей): „Дай ми, сине мой, сърцето си, и нека очите ти пазят моите пътища“ – казал Твореца: „Ако ми дадеш сърцето си и очите си, ще зная, че си мой.““

Оттук следва, че когато казваме „Избиращият Своя народ Исраел“ – кога се казва, че човекът принадлежи на народа на Твореца? То е, когато човекът дава очите и сърцето си там, тоест всичко, което гледа и към каквото копнее сърцето, той се старае всичко да бъде за доброто и за ползата на Твореца, а не за собствена полза. Това се нарича „ти си мой“ – което означава, че принадлежиш на Мене. И тогава той се включва в Неговия народ Яшар-Ел.

И според казаното може да се изтълкува: „Целият Исраел има дял в бъдещия свят.“ А после той пояснява кой се нарича Исраел и казва, че само онзи, който пази завета, върху който съществува светът, се нарича с името Исраел. Иначе казано – онзи, който не пази завета, чрез който светът ще просъществува, не принадлежи към състоянието на Исраел, а принадлежи към народите на света.

А какъв е този завет, върху който светът съществува? Той е, както казахме по-горе – тоест когато човекът сключва завет с Твореца, че всичките му дела ще бъдат само за ползата на Твореца, което се нарича с намерение да отдава, защото тъкмо чрез това ще се осъществи съществуването на света. Тоест светът е бил сътворен, за да стори добро на Своите творения. И докато няма подобие по форма, благото и насладата не могат да се облекат в творенията.

Излиза, че цялото сътворение на света, което се е случило, за да стори добро на Своите творения, е било напразно, защото няма кой да получи благото и насладата. За разлика от това, чрез завета с Твореца творенията ще бъдат способни да получат благото и насладата. А за да се достигне до този завет, съществуват Тора и обрязване – тоест всичко, което вършим, трябва да бъде насочено към това, чрез него да се удостоим да сключим вечен завет с Твореца. И главното, трябва да вярваме, че Твореца чува молитвата на всяка уста, и чрез това ще бъдем спасени.