Барух Шалом а-Леви Ашлаг (РАБАШ)

Съдии и стражници

Статия 34, 1986 г.

Писанието казва: „Съдии и стражници постави за себе си при всичките си порти, които Твореца, Бог твой, ти е дал." За да разберем горното съгласно правилото, че Тора е вечна и важи за всички поколения, трябва да изтълкуваме този стих и в нашето поколение. Затова всяка дума изисква самостоятелно обяснение:

1. Какво означава „съдии"?
2. Какво означава „стражници"?
3. „Постави за себе си" е в единствено число. Тоест всеки отделен човек трябва да постави съдии и стражници. Възможно ли е всеки да направи това?
4. „При всичките си порти." Трябва да разберем какво означава „порта" в нашето поколение. И също — за какво намеква „при всичките си порти"? Излиза, че щом се отвори порта, веднага трябва да се постараем да поставим там съдии и стражници.
5. Най-вече — за какво загатва казаното: „които Твореца, Бог твой, ти е дал"? Какво ни подсказва? Нима, Боже пази, съществува някой друг, който дава на народа на Исраел, освен Твореца?

За да разберем горното, трябва първо да припомним казаното в предишните статии:

1. Целта на Творението от страна на Твореца.
2. Целта на работата ни в изпълнението на Тора и заповедите (мицвот). Тоест до каква степен трябва да достигнем посредством изпълнението на Тора и заповедите.

Известно е, че целта на Творението е да дарява добро на Своите творения. Тоест творенията да получат от Него, Благословен да е, благото и наслаждението, спрямо възможностите Му, без никакви ограничения. Но поради желанието Му действията Му да бъдат съвършени, тоест да няма „хляб на срама" (нахама де-кисуфа), е било извършено съкращаване (цимцум) и скриване. Това означава, че няма никакво разкриване на светлина в келим (съсъди), които са с намерение да получават. Едва след като кли, наречено „желание за получаване", е получило поправяне с намерение за отдаване, тогава в съответствие със степента, в която може да насочва намерение си за отдаване, в тази степен се разкрива изобилието. А преди това те виждат обратното на разкриването — усещат единствено скриване и изчезване.

От това следва, че тук, тоест след извършването на съкращаването, започва работата на низшите. Целта трябва да бъде всички наши мисли и действия да бъдат насочени единствено към едно намерение — за отдаване.

Възниква обаче въпросът: как е възможно подобно нещо? Тоест след като човек по рождение е „като диво магаре се ражда човек", откъде може да получи силите, за да излезе от природата, с която е бил сътворен?

За тази цел ни е дадена работата по изпълнение на Тора и заповедите. Тоест човек трябва да насочва намерението си, докато изпълнява Тора и заповедите, така че това да му донесе силата да се съгласи да обърне всичките си страсти и копнежи единствено към едно — как и с какво може да достави наслада на своя Създател.

Преди да навлезе в работата за отдаване, човек е мислил, че изпълнението на Тора и заповедите ще му донесе успех и благословение, за да наслаждава тялото си, тоест че като отплата за спазването на Тора и заповедите тялото ще получи и този свят, и бъдещия свят. Това е била основата му, върху която е изградил фундамент за себе си и този фундамент е бил причината, задължаваща го да спазва Тора и заповедите във всичките им подробности и тънкости. И е имал силата да преодолява мързела на тялото и да полага усилия, за да постигне наградата.

Подобно на хората, които работят в материалния свят, за да изкарват прехраната си — и на тази материална работа тялото се съпротивлява, понеже предпочита покоя. Но когато вижда, че материалното възнаграждение е за благото на тялото му, у него се появява сила за преодоляване. По същия начин, когато наградата за работата е за нуждите на тялото, човек има сила да преодолее всички пречки по пътя си. Защото наградата, на която се надява, е единствено за собствените му нужди и срещу това тялото не се противопоставя.

Тоест макар тялото да се наслаждава от покоя, когато му се каже: „Откажи се от удоволствието на покоя и ще получиш удоволствие по такъв начин, че удоволствието, което ще придобиеш чрез работата, е по-голямо от покоя, или пък удоволствието, което ще получиш, отказвайки се от покоя, е по-необходимо от удоволствието, което изпитваш в почивка, защото чрез тези удоволствия ще можеш да съществуваш в света, иначе нямаш право на съществуване" — за всички тези неща тялото притежава силата да се надмогне и да се откаже от малки удоволствия, за да получи по-голяма награда от работата си. Тоест наградата му заплаща за всички отстъпки, които изисква от тялото, за да му бъде по-добре, отколкото му е сега, преди да се е отказало от удоволствията.

Но когато на тялото се каже да работи с намерение за отдаване, тоест чрез изпълнението на Тора и заповедите да се удостои да достави наслада на Твореца — казват на човека: „Откажи се от себелюбието си." А каква ще бъде наградата? Че Твореца ще получи наслада от работата по изпълнението на Тора и заповедите. Тогава тялото веднага идва и пита с довода „кой" и „какво": „Какво ще спечеля от това, че Твореца ще се наслади на работата ми? Как изобщо е възможно да се работи без заплащане?" Това е доводът „кой" — нежеланието да се работи. Тялото казва: „Готов съм да работя като всички, но не при такива условия — да се откажа от себелюбието си и да правя всичко, за да се наслаждава Твореца, а каква ще бъде моята полза от тази работа?"

И когато човек преодолее всички доводи на тялото и смята, че вече притежава силата да надвие природата на тялото, тоест усеща, че може да съсредоточи всичките си мисли единствено в намерение за отдаване — изведнъж тялото идва при него с нови възражения: „Вярно е, че искаш да работиш в името на Небето, а не по пътя на мнозинството, които работят с намерение да получават награда. Но това би било добре, ако след определено време на вложени усилия беше получил сили свише, за да можеш да вървиш по пътя на отдаването. Ти обаче виждаш, че си положил огромни усилия и не си мръднал ни на косъм. Значи сам виждаш, че не си способен да вървиш по този път. Затова е жалко за усилията ти — напразно се мъчиш. Махни се от този път, бягай от бойното поле."

И ако човек преодолее всички тези доводи на тялото, то идва и му разкрива нови неща, на които човек вече няма какво да отговори. С това иска да го откъсне изцяло от работата му. Тялото му казва: „Известно е, че когато човек започне да изучава някаква наука, всеки път напредва. Ако е надарен — напредва по-бързо, а ако е по-малко надарен — напредва по-бавно. И когато вижда, че не напредва никак в науката, му казват: «Тази наука не е за теб. Трябва да отидеш да учиш някакъв занаят, защото нямаш способности за науки.» Виждаме, че това е прието в света и е напълно разумно."

„А тук — възразява тялото — ти виждаш спрямо усилията, които си вложил в работата за отдаването, че не само не си направил нито крачка напред, а дори напротив." Тоест преди да е започнал работата за отдаването, човекът не е бил толкова потопен в себелюбието. Сега обаче, след като е положил усилия да преодолее себелюбието, е получил още по-голямо желание и усеща, че е още по-дълбоко потопен в себелюбието.

Излиза, че в тази работа се вижда, че отстъпваш назад, а не напредваш. И човек вижда това ясно — със знание и реално усещане. Тоест преди да е започнал да преодолява себелюбието, е мислил, че е нещо незначително да се откаже от себелюбието, за да се удостои с духовното. Защото мисълта му винаги е била: „Как мога да намеря път, по който да тръгна и чрез който да постигна поне малко духовно?" Но никога не е мислил, че трябва да се тревожи как да излезе от себелюбието, тъй като е бил убеден, че не си струва дори да мисли за това. Всичките му тревоги са били единствено да намери верния път, който води човека в покоите на Царя и да се удостои с целта, заради която е бил сътворен.

А сега е стигнал до състояние, за което никога не е и подозирал — че себелюбието ще стане препъни камък по пътя към истината. Винаги е мислил, че е готов да пожертва себе си, за да достигне истината. А сега вижда, че е паднал десет нива назад, тоест не е готов да отстъпи ни най-малко от себелюбието си в името на светостта (кдуша).

И когато тялото идва при него с подобни доводи, той се озовава „прегърбен под бремето си". Изпада в отчаяние и мързел и иска да избяга от бойното поле, понеже сега вижда, че всички доводи на тялото са истински.

Истината обаче е, както сме казвали многократно. Както е казал моят баща и учител, да бъде паметта му благословена, че съществува напредване към истината. Тоест преди да е започнал работата за отдаването, човек е бил далеч от истината — тоест от усещането за степента на злото в себе си. Но след като е вложил усилия в преодоляването на себелюбието, той се приближава към истината — тоест всеки път вижда все повече колко е потопен в злото от главата до петите.

Все пак трябва да разберем защо е нужно всичко това. Тоест защо преди да е започнал работата за отдаването, усещането за злото не е било толкова силно, а когато влага сили за преодоляване, злото става по-осезаемо? И защо не се е разкрило наведнъж всичко, което трябва да се разкрие по-нататък, а се разкрива на етапи, едно след друго, малко по малко?

А причината е в това, че редът на преодоляването е постепенен — стъпка по стъпка, подобно на онзи, който се упражнява да вдига тежести. Той започва, да речем, с вдигане на петдесет килограма, а след това постепенно добавя, защото чрез упражнения всеки път може да увеличава. По същия начин е и в работата за Твореца — затова в началото не му дават силен вкус към себелюбието, защото със сигурност няма да може да го преодолее. А всеки път му добавят вкус към себелюбието съобразно работата му. Тоест в съответствие с това, което виждат, че е способен да преодолее, му добавят вкус на наслада в себелюбието, за да има възможност да преодолява. И с това ще разберем казаното от мъдреците (Сука, 52): „Всеки, който е по-голям от другаря си, злото начало в него е по-голямо".

И възниква въпросът защо е така. Според казаното по-горе това е просто. Тоест такъв е редът и в материалното — преминава се от лекото към тежкото. Затова, преди човек да е започнал работата по преодоляване, не му дават голяма сила в себелюбието, която няма да може да преодолее, защото все още не е започнал работата по преодоляване. Ето защо не усеща силен вкус в себелюбието.

Но когато започне да преодолява, тогава му дават по-голяма наслада и по-голяма значимост на себелюбието, за да има какво да преодолява. И когато преодолее определена степен на себелюбието, му дават още по-голяма степен на значимост в себелюбието. По този начин постепенно приучва себе си да преодолява наслажденията, за да може да каже, че всичко, което получава, е единствено с намерение заради отдаване.

Оказва се, че себелюбието му става все по-трудно за преодоляване, защото всеки път на желанието му за получаване се придава по-голяма значимост, за да има всеки път поле за работа по преодоляване. Но трябва да разберем защо е необходимо свише да се дава по-голяма значимост и по-голяма наслада, така че да му бъде трудно да преодолява. Що се отнася до преодоляването на материалното, би било по-добре, ако не се даваше толкова голяма важност, а значимостта, която е усещал в себелюбието в началото на работата си, да му беше достатъчна, за да преодолее материалното и веднага да навлезе в духовната работа. И защо му е тази напразна работа — да преодолява себелюбието в материални неща? Макар всеки път преодоляването да е все по-голямо, за какво му е да работи със себелюбието, що се отнася до материалното?

Но това е голямо поправяне. Тъй като е известно, че цялото множество от наслаждения, усещани в материалните удоволствия, е само нехиру дакик (тънка светлинка) в сравнение с наслажденията в духовното. Ето защо се оказва, че дори след като човек вече е преминал изпитанието на преодоляване на материалните наслаждения, които е способен да получи единствено с намерение заради отдаване, това изпитание е достатъчно само за малки наслаждения, които е в състояние да преодолее и да не ги получава, освен при условие, че може да насочи намерението си заради отдаване. Но не и за големите наслаждения. И е невъзможно да се дадат на човека духовни наслаждения, които той със сигурност ще вземе с намерение заради получаване.

Затова той е длъжен първо да премине работата с материалните наслаждения. И там всеки път му дават да вкуси все по-силен вкус в сравнение с началото на работата. Защото преди да е започнал работата, е можел да вкуси наслада такава, каквато се дава обичайно в материалните удоволствия. Не така е обаче с онзи, който навлиза в работата за отдаването, тоест който иска да се удостои с духовното — тогава му добавят вкус на наслада в материалното повече от обичайното, и то преднамерено, за да свикне да преодолява наслаждения, по-големи от онези в материалните удоволствия. Защото това е подготовка, за да бъде закален в работата по преодоляване на големите наслаждения, които се намират в духовното.

И от казаното виждаме, че на онези, които искат да вършат святата работа, им се дава добавка. Тоест добавят им повече вкус в себелюбието. Което не се среща у онези хора, които нямат интерес да вървят по пътя на отдаването. И това е, както е казано по-горе, и както са казали мъдреците: „Всеки, който е по-голям от другаря си, злото начало в него е по-голямо от неговото". И причината е, за да свикнат с работата по преодоляване, тъй като за многобройните наслаждения, които се намират в духовните удоволствия, както е казано по-горе, няма да му бъде достатъчно онова, с което е свикнал да преодолява в материалните наслаждения, такива, каквито се намират в тях по постоянен начин. А всеки път добавят повече вкус и значимост, за да свикнат с все по-голямо преодоляване.

И от казаното ще разберем онова, за което сме попитали относно написаното: „Съдии и надзиратели постави за себе си във всичките си порти" — как се прилага в наше време поставянето на съдии и надзиратели. Наистина, когато човек иска да навлезе в работата на Твореца, тогава трябва да се разграничат два аспекта:

1. Понятието в потенциал. Тоест преди всичко да си състави план — какво трябва да прави и какво не трябва да прави. Тоест — разграничаването между добро и зло. И това, което се прави в потенциал, се нарича „съдия", който казва какво трябва да се направи.
2. След това трябва да се приведе в действие онова, което е било в потенциал. И действието вече се нарича „надзирател".

И тъй като работата не е работа за един ден, а всеки ден трябва да се полагат усилия, затова текстът използва множествено число — „съдии и надзиратели".

А казаното „постави за себе си" в единствено число идва да ни каже, че тази работа се отнася за всеки отделен човек.

А казаното „във всичките си порти" трябва да се тълкува буквално, тоест „порта" означава място за вход. Което означава, че винаги, когато човек иска да навлезе в работата на Твореца, той трябва да подреди реда на работата си в две направления: в потенциал и в действие, които са свойствата на съдиите и надзирателите.

Що се отнася до казаното „във всичките си порти", следва да се тълкува в съответствие с онова, което виждаме — че тук при нас, в този свят, съществуват два вида живот:

1. Материален живот.
2. Духовен живот.

От това следва, че имаме две порти:

1. Порта, подобна на портата на затвора. И това е както е написано (в молитвата „Ходу", която казваме в навечерието на Шабат по време на следобедната молитва Минха): „Обитаващи в мрак и смъртна сянка, пленници на нищета и желязо". И Мецудат Давид обяснява: хората, седящи на тъмно място, са оковани с мъчителни връзки и с железни вериги.
2. Порта, подобна на портата на Царя. Както е написано: „И Мордехай седеше при портата на Царя".

И при всяка порта има стражи, стоящи на поста си. Но действията на всеки от стражите са противоположни. Тоест стражите на затвора следят никой от затворниците да не излезе от затвора. Докато стражите, стоящи при портата на Царя, следят никой да не влезе през портата на Царя.

А смисълът е, че онези хора, потопени в себелюбието, които нямат никакво разбиране и усещане за нещо отвъд материалните удоволствия, се наричат „намиращи се в затвора". И стражите не ги пускат да излязат. С каква сила ги пазят, та не ги пускат да излязат? Защото в момента, в който стражът види, че някой иска да излезе от себелюбието и да навлезе в работата на отдаването, им добавят повече наслада в себелюбието. И с това ги оковават с железни вериги, за да не поискат да излязат оттам.

И след всички преодолявания, когато стражите виждат, че затворниците искат да избягат от себелюбието и да навлязат в любовта към Твореца, веднага им добавят още повече вкус и значимост, в такава степен, че никога човек не е помислял, че е толкова стойностно да остане в себелюбието, колкото усеща сега — че себелюбието не е толкова проста работа, както е казано: „Всеки, който е по-голям от другаря си, злото начало в него е по-голямо от неговото". И в това е силата на стражите — да следят никой да не избяга от затвора.

Но задачата на стражите, стоящи на поста си при портата на Царя, е да не допуснат никого да влезе през портата на Царя. И каква е силата им, с която могат да надделеят над онези хора, които все пак искат да влязат в Царския дворец? Както е написано в Предговора към Талмуд Есер Сфирот (точка 133), ето какво гласи: „Това прилича на Цар, който е поискал да избере за себе си най-верните и най-обичащите го хора в страната и да ги въведе да служат вътре в двореца. Какво е направил? Издал е указ из страната, че всеки желаещ, малък или голям, може да дойде при него, за да се заеме с вътрешната работа в двореца. Но е поставил множество от слугите си като стражи при входа на двореца и им е заповядал с хитрост да заблуждават всички приближаващи се до двореца. И разбира се, всички жители на страната се устремили към Царския дворец, но били отпратени от хитростта на усърдните стражи. Мнозина от тях обаче ги превъзмогнали и успели да се доближат до входа на двореца. Но стражите при входа били най-усърдни и всеки, който се приближавал до входа, бил подлъгван и отпращан с голямо коварство, докато се върне, както е дошъл. И така идвали и се връщали. И само героите между тях, чието търпение им е помогнало, победили стражите, отворили входа и незабавно се удостоили да видят лицето на Царя, който назначил всеки на неговия пост."

Следователно стражите, стоящи при портата на Царя, разубеждават с всякакви доводи, че „това не е за теб", да се влиза в Царския дворец. На всеки от тях измислят съображения, за да разберат тези хора, че не си струва да полагат напразно усилия. И най-вече, че чрез всякакви доводи имат силата да ги отклонят и да ги върнат от похода на святата работа. И в това е значението на „във всичките ти порти" — тоест портата на затвора и портата на Царя.

А сега ще обясним края на стиха, който завършва с „които твоят Творец ти е дал". И сме попитали: какво иска да ни каже това? Нали е известно, че всичко идва от Твореца. Но както сме обяснили по-горе, за човека, който иска да се спаси от всички тези доводи на стражите, има само един съвет — вяра над знанието. Това означава, че всичко, което стражите казват, е вярно. Но Твореца е милосърден и милостив, чува молитвата на всяка уста и дава сила да се преодолеят всички препятствия.

Но има правило, че човек трябва да каже: „Ако не аз за себе си, то кой за мен?" Тоест човек не трябва да чака Твореца да му помогне да надделее, а трябва сам да надделява и да прави всичко, което е по силите му. И само да моли Твореца да му помогне, за да може да надделее, тоест да му бъде подкрепа. И ако човек се старае с всичко, което е по силите му, тогава трябва да моли Твореца усилията му да дадат плод. Но човек не бива да казва, че Твореца ще работи вместо него, а че Твореца ще му помогне в работата, за да успее да придобие доброто.

Следователно, щом човек е работещият, а Твореца само му помага, човек прави равносметка защо именно той се е удостоил да се сближи с Твореца повече от другите. Причината е, че другите хора не са били способни да вложат толкова усилия във вяра над знанието и да не обръщат внимание на доводите на тялото, докато той всеки път е надделявал в работата си и никога не е обръщал внимание на мислите на отчаянието, с които тялото е искало да го провали. Тогава се оказва, че човек има основание да си каже : „Моята сила и мощта на ръката ми ми спечелиха това богатство."

За това идва стихът, за да знае човек, „които твоят Творец ти е дал" — че това не е нищо друго освен дар от Твореца. Тоест това, че си имал силата да поставиш съдии и надзиратели във всичките си порти, е било единствено дар от Твореца.