Относно молитвата

Статия 10, 1986 г.

Нашите мъдреци са казали в трактата Таанит (стр. 2) следното: „«Да обичаш Твореца, твоя Всесилен, и да Му служиш» — това е молитва. Казваш ти: това е молитва или е само работа? Талмудът казва: «с цялото си сърце». Каква е работата в сърцето? Това е молитвата.“

Трябва да разберем защо молитвата се нарича работа. Нима е работа да се молиш на Твореца да напълни нашите желания и молби? И ако мъдреците са казали така, значи искат да ни намекнат, че понятието молитва има особено значение — че тя е работа, а не просто молитва. Какъв е тогава въпросът, за който мъдреците ни намекват?

Несъмнено не може да се каже, че човек се моли и иска да му дадат нещо, ако той няма потребност от това. Само когато човек чувства, че му липсва нещо, тогава той отива да поиска това напълване, отнасящо се до недостига (хисарон), от онзи, който може да му го даде. Защото човек иска само от онзи, който има това, от което се нуждае и за когото знае също, че има желание да дава добро на ближния.

И според това, когато човек идва да се моли и да иска от Твореца да напълни неговия недостиг, разбира се, неговата молитва трябва да е ясна. Тоест той трябва ясно да познава своя недостиг. С други думи, когато идва да моли Твореца, той трябва да си представи, че сега разговаря с Царя. И Царят може веднага да го облагодетелства така, че той да стане най-щастливия човек на света, защото в дома на Царя няма недостиг от нищо. Затова човек най-напред трябва добре да размисли преди молитвата, за да знае от какво наистина се нуждае, защото ако Царят му даде напълването на хисарона му, вече нищо няма да му липсва и ще бъде най-съвършеният човек на света.

Според това, което учим — че целта на творението е да дари добро на Своите създания — се оказва, че от страна на Твореца няма никакви пречки да дава на творенията добро и наслаждение. Тоест причината, поради която Твореца е създал в творенията недостиг, наречен „желание за получаване“, е била именно за да напълни този недостиг. И както обяснихме, недостигът се нарича мъки и страдание, ако не може да бъде напълнен.

И затова цялата липса, която е била създадена, е била с намерение чрез нея да се почувства наслаждение, защото и липсата също е включена в намерението да се дари добро. Оттук следва правилото, че именно стремежът към нещо дава наслаждението от напълването му. Известно е, че дори и да дадат на човека трапеза, „подобна на трапезата на цар Шломо в своето време“, ако той няма стремеж към тази трапеза, не може да ѝ се наслади.

Затова, когато човек чувства недостиг и няма напълване за него, той несъмнено отива да моли Твореца да му даде желаното, защото като цяло човек моли Твореца само за наслаждение и удоволствие. И както учим, от страна на Твореца не може да се говори за това, че човек трябва да се моли Твореца да му даде добро и наслаждение, защото такова е желанието на Твореца — да дари добро на Своите създания. Затова не подобава да се моли някого за нещо, ако желанието на даващия е да дава.

Според това се оказва, че преди човек да отиде да моли Твореца да му даде желаното, той трябва най-напред да изследва от какво се нуждае. Именно за това трябва да моли Твореца. Изглежда, сякаш Твореца не дава на човека, без първо той сам да поиска. Това означава, че молбата не е включена в целта на творението, която е „да дари добро на Своите създания“, а е нещо, което се ражда след това от страна на творението и поради това творението трябва да моли Твореца да му даде. Но за изобилие и наслаждение не подобава да се моли Твореца да има желание да дава, защото това е и Неговото желание, както бе казано по-горе — че Неговото желание е да дава наслаждение и удоволствие на низшите.

Но трябва да знаем, че след като се е появило понятието цимцум (съкращение), наречено „поправяне на творението“, известно е, че то е заради това, дарът на Твореца да не предизвиква неприятност, наречена „хляб на срама“ (нахама де-кисуфа). И тъй като това поправяне отнасяме към низшия, наречен Малхут де-Ейн Соф, която е наречена кли (съд), получило висшата светлина и след като това кли е получило изобилието, в него се е пробудил голям стремеж към подобие на формата. Затова то е извършило цимцум.

И както се казва в Талмуд Есер Сфирот (стр. 9, „Вътрешно съзерцание“) следното: „Защото висшата светлина не престава да свети на сътворените нито за миг. И целият въпрос за цимцум и исталкут (отдалечаване) на светлината, споменати тук, се отнасят само до впечатлението и получаването на кли, тоест до средната точка. Това означава, че макар висшата светлина да не престава да свети, кли все пак не получава нищо от нейното сияние, защото е намалило само себе си.“

Както бе казано по-горе, това да не се получава с намерение да се получава не се отнася до целта на творението, а се счита за поправяне на творението. И това е действие от страна на низшия, който желае подобие на формата. И оттук следва, че низшите не могат да получат добро и наслаждение, макар висшият да иска да дава, защото те се нуждаят от келим (мн.ч. от кли) на отдаване и това се отнася до получаващия, а не до даващия, както казахме, че низшият, наречен Малхут де-Ейн Соф, е извършил цимцум. Ето защо това кли се отнася до низшия, тоест низшият иска да получава само при условие, че може да насочи намерението си в името на отдаването.

И затова, когато човек отива да се моли на Твореца да му даде това, от което се нуждае, трябва да кажем, че му липсва именно нещо, което не идва от страна на целта на творението. А какво му липсва? Именно това, което идва от страна на низшия. Тоест Малхут, която е наречена „низш“, защото получава изобилието от висшия, е създала ново кли, състоящо се в това, да получава изобилие само в това кли, наречено „кли на отдаване“. Затова единствено за това кли той трябва да се моли на Твореца да му го даде, защото само това му липсва.

Но тук има място за размисъл. Ако низшият трябва да създаде това кли, защото то се отнася до низшия, както казахме по-горе, че Малхут е сторила това, тогава защо самият човек не създава това кли, а трябва да моли Твореца да му даде това кли? Нещо повече — ние говорим за това кли, че низшият трябва да го създаде. Казваме му, че именно за това трябва да моли Твореца. Но ако това се отнася до работата на човека, защо той трябва да моли Твореца?

Въпросът се изяснява по-добре в думите на нашите мъдреци, които са казали (Брахот 33б): „И каза рабѝ Ханина: «Всичко е в ръцете на Небесата, освен трепета пред Небесата, както е казано: «И сега, Исраел, какво иска Твореца, Всесилен твой от теб, ако не трепет? »“

Раши тълкува „Всичко е в ръцете на Небесата“ така: „Но «праведник или грешник» не идва от Небесата. Това Той е предал в ръцете на човека и е поставил пред него два пътя и той трябва сам да избере трепета пред Небесата.“

А въпросът за трепета е изяснен в Сулам („Предисловие към книгата Зоар“, точка 203) от следното: „Наистина, и първият трепет, и вторият трепет не са, не дай Боже, заради собствената му полза, а само от страх да не намали доставянето на наслаждение на своя Създател.“ И според горепосоченото следва, че трепетът е това, че човек трябва да насочи всичко, което прави, така че то да бъде в името на доставяне на наслаждение на Твореца.

И ние попитахме: ако е така и щом отдаването е нещо, което човек сам трябва да извърши, защо казахме, че това е нещо, за което той трябва да моли Твореца? Нали [мъдреците] са казали: „Всичко е в ръцете на Небесата, освен трепета пред Небесата.“ Но трябва да знаем, че човек не е способен да върви срещу природата, с която е роден. И тъй като Твореца е създал човека с природа на желание за получаване, както бе казано по-горе, защото без стремеж към наслаждение няма никаква възможност да се наслаждаваш на удоволствията.

И учихме, че същината на творението, считано за „съществуващо от несъществуващо“ (йеш ми-аин), е желанието за получаване. И затова, когато човек иска да направи нещо в името на отдаването, се счита, че сега той върви срещу природата. Затова не е във възможностите му да промени своята природа. И според това, ако не е във възможностите на човека да промени природата, защо мъдреците са казали: „Всичко е в ръцете на Небесата, освен трепета пред Небесата“ — което означава, че все пак има сила в ръцете на човека да я промени?

И можем да обясним, че тук има две неща:

1. Желание, при което само в потенциал той иска да отдава.
2. И че също така има способността да реализира своята мисъл на практика.

Затова трябва да тълкуваме, че това, което се изисква от човека, е да избере да върви по пътищата на отдаването и той ще знае, че именно това е кли, което да получи целта на творението — тоест да получи доброто и наслаждението — и че ако няма тези келим, ще остане в тъмнина, без светлина. И след като знае това с пълна яснота и започне да насочва намерението си да извършва действия на отдаване, тогава той вижда, че не е способен да върви срещу природата.

И тук идва времето на молитвата, но не преди това. Защото няма място да се иска спешна помощ — той иска келим на отдаване, които са келим, именно в които той може да получи живот, а без тях се счита за мъртъв, както са казали нашите мъдреци: „Грешниците приживе се наричат мъртви.“ Защото по природа човек не моли за помощ, освен когато сам не е способен да постигне желаното от него. Защото преди това има въпрос за срама, както са казали мъдреците за стиха „Когато се възвиси «ке-рум» унизеният сред синовете на човека“: „Когато човек се нуждае от другите хора, лицето му се променя като «крум». Какво е «крум»? Има една птица в пристанищните градове, чието име е «крум». И когато слънцето грее върху нея, тя прелива в няколко цвята“ (Брахот, стр. 6).

И е известно, че природата на материалните неща, която ни е дадена, е такава, че чрез нея научаваме духовни неща. Затова преди човек да узнае, че не е способен сам да постигне келим на отдаване, той не моли Твореца да му ги даде. Оказва се, че няма истинско желание Твореца да отговори на молитвата му.

И ето защо човек трябва сам да работи, за да постигне келим на отдаване. И след многото труд, който е вложил в това, без все още да ги е постигнал, започва истинската молитва от дълбините на сърцето. И тогава той може да получи помощ свише, както са казали нашите мъдреци: „На дошлия да се очисти му помагат.“

Но тъй като тази молитва е срещу природата, защото човекът е създаден с желание за получаване, което е свойство на егоистичната любов, как може той да се моли на Твореца да му даде сила на отдаване, когато всичките му органи са против това желание? Затова тази работа се нарича „молитва“, тоест трябва да бъде положено голямо усилие, за да може човек да се моли на Твореца да му даде сила на отдаване и да отмени у човека силата на получаване.

Затова мъдреците са казали: „«И ще служите — това е молитвата, работата в сърцето.“ И с това ще разберем защо те наричат молитвата „работа в сърцето“. Защото човек трябва много да работи над себе си, за да отмени себелюбието и да приеме върху себе си работата по постигане на келим на отдаване. Оказва се, че за желанието да има келим на отдаване той трябва да работи над себе си, за да поиска да се моли да му се даде сила на отдаване.