Важността на молитвата на многото

Статия 7, 1986

В книгата „Зоар“, глава „Ваишлах“ (стр. 13, а в „Сулам“ — т. 45), е казано: „Ела и виж какво е казал раби Шимон. Молитвата на многото се въздига пред Твореца и Твореца се увенчава с тази молитва, защото тя се въздига по няколко пътя. Един моли за милост (хасадим), друг — за мъжество (гвурот), а трети — за милосърдие (рахамим). Така тя включва в себе си няколко свойства: дясното, лявото и средното… И понеже включва в себе си няколко свойства, става венец и се полага върху главата на Праведника, оживяващ световете, тоест върху Есод, който предава всички спасения на Нуква, а от нея — на цялото общество… Ела и виж: Яаков включвал в себе си и трите линии… Затова неговата молитва била желана пред Твореца, понеже била в пълно съвършенство и включвала и трите линии, подобно на молитвата на многото. И затова е казано: «И много се уплаши Яаков, и му стана тясно» — защото Твореца му причинил това, за да се моли, тъй като желаел молитвата му“.

Тук виждаме, че „Зоар“ обяснява молитвата на многото като молитва на един човек, понеже казва, че Яаков включвал в себе си и трите линии. А навсякъде, където се говори за молитвата на многото, простият смисъл е, че мнозина се молят, както са казали нашите мъдреци (Брахот, 8а): „Раби Йоханан е казал от името на раби Шимон бен Йохай: «Защо е написано: „А аз — молитвата ми към Теб, Творецо, във време на благоволение“? Кога настъпва време на благоволение? Когато обществото се моли»“.

Оттук излиза, че според простия смисъл много хора се молят заедно. Трябва също да разберем казаното в „Зоар“, че молитвата „става венец и се полага върху главата на Праведника, оживяващ световете“. Какъв е смисълът на това, че тя става венец върху главата му? Нали „венец“ означава царска корона. Какво означава молитвата да става венец върху главата му? Какво ни разкрива това за важността и величието на молитвата? Излиза, че „Зоар“ иска да ни разкрие важността на молитвата и затова ни казва: „Знайте, че от молитвата се създава венец за Царя“.

Казва се, че Праведникът се нарича „Есод“ и че той предава всички спасения на Нуква, а от нея — на цялото общество. Трябва да разберем защо венецът се полага именно върху Есод. Нали е известно, че се молим на Безкрайния, благословен да е Той. В такъв случай какво означава, че молитвата на многото става венец именно върху Есод? И защо е казано, че Есод предава на Нуква, а от Нуква — на цялото общество?

Молитвата на многото, както обяснява моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, е когато човек се моли за многото. Това се нарича „молитва на многото“. Затова молитвата на многото се нарича „време на благоволение“. Когато човек се моли за себе си, срещу него има обвинители, които проверяват дали молитвата му наистина заслужава да бъде приета. Но когато се моли за многото, не може да се каже, че трябва „да се разглежда делото му“, за да се провери дали заслужава да бъде отговорено на молитвата му, понеже той не моли нищо за себе си, а за цялото общество.

Затова те са казали, че молитвата на многото се нарича „време на благоволение“, когато молитвата се приема. А според обясненото на няколко места в коментара „Сулам“, излиза, че под „молитва на многото“ се има предвид Малхут, която се нарича „Събранието на Исраел“, или святата Шхина̀, която се нарича „многото“, тъй като включва всички души. И понеже Шхина̀ се намира в изгнание, ние се молим за изгнанието на Шхина̀, което понякога се нарича „Шхина̀ в праха“. Защото всички тези названия ни разкриват същността на целта на творението, произтичаща от желанието да наслади Своите творения.

Както е известно, за да се разкрие съвършенството на Неговите действия, е станало Първото съкращаване. Това означава, че на мястото, където има само кли, наречено „получаване заради получаване“, висшето благо е скрито. И само на мястото, където може да се изгради намерение заради отдаване, идва благото. А понеже човек по природа е роден единствено с желание да получава, там, където вижда, че получаващото му желание — тоест свойството себелюбие — не може да получава, той трябва да прави всичко заради Шхина̀, тоест заради Малхут. Защото само чрез това славата на Твореца ще се разкрие в Малхут. Нали само когато Твореца може да се разкрие пред нисшите, се разкрива славата на Името на Твореца. Както бе казано по-горе, мястото, където се разкрива Шохен — Обитаващият, се нарича „Шхина̀“. И тогава това се нарича: „Да се възвеличи и освети великото Му име“. Защото Името на Твореца — „Добър и Творящ добро“, което се разкрива в света като свойството на целта на творението, наречена „да наслади Своите творения“ — се постига от всички благодарение на това, че вече има кли, способно да получава с намерение заради отдаване, което се нарича „сливане с Твореца“.

Според това излиза, че понеже по природа творенията могат единствено да получават заради получаване и не могат да работят заради отдаване, без да преодолеят своята природа, Малхут остава в праха. Тоест те не могат да видят нейните достойнства — не могат да видят какво тя може да получи от Твореца, защото всичко е скрито поради съкращаването, както бе казано по-горе.

Но ние трябва да си направим душевна равносметка, тоест да вярваме в казаното от нашите мъдреци, че всички удоволствия, съдържащи се в материалните наслаждения, са само тънко светене в сравнение с наслажденията, които се намират в духовното. Както е написано в коментара „Сулам“ („Предисловие към книгата Зоар“, стр. 173): „И ето, това е също тайната на разбиването на келим, станало преди сътворяването на света. Защото вследствие на разбиването на келим на светостта и падането им в световете БЕА на разделението, заедно с тях в клипот паднали и искрите на светостта. И поради тях наслажденията и всевъзможните видове любов попаднали под властта на клипот, които ги предават на човека, за да ги получава и да им се наслаждава“.

Според това излиза, че главните наслаждения се намират в светостта. Но ние виждаме обратното. В материалното всеки вижда, че има на какво да се наслаждава, докато при занимаването с Тора и заповедите не може да се каже на човек да се занимава с Тора и заповедите, без да му се обещае възнаграждение за труда му. Защото, когато изпълнява заповедите, той не усеща в това никакъв вкус. Но когато му обещаят възнаграждение и той вярва в него, тогава може да се занимава с Тора и заповедите, тъй като ще получи отплата за труда си.

А когато се занимава с материални неща, като ядене, пиене, пари, почести и т.н., човек не пита: „Защо трябва да се занимавам с тези материални неща?“. Защото там, където човек усеща удоволствие, той не пита: „Каква е целта на това, че получавам това удоволствие?“. Единственото, за което може да мисли, докато получава удоволствието, е как да го увеличи по количество и качество. И никога, не дай Бог, няма да размишлява относно получаването на наслаждението: „Защо трябва да получавам наслаждение?“.

Понякога се случва човек да получава наслаждение от нещо, за което не му се налага да плати и макар да получава голямо наслаждение, все пак у него възниква въпросът каква е целта на това наслаждение. Например наслаждение, което не струва пари, е наслаждението от почивката — нали това наслаждение не трябва да се купува, а човек го получава безплатно.

Но често се случва човек да се пита: „Какво ще спечеля от това, че се наслаждавам на почивката?“. А когато човек изпитва истинско наслаждение и удоволствие, тогава у него никога не възниква мисълта: „Каква е целта на това наслаждение?“. И ако все пак у него възникне мисълта: „Каква е целта на наслаждението, което изпитвам сега?“ — това е знак, че наслаждението, което изпитва, не е истинско. Защото в разума му все още остава място да мисли за целта. А това е знак, че в наслаждението има недостиг. И там, където има недостиг, у него може да възникне мисъл за друга цел, различна от наслаждението, което изпитва сега.

От всичко казано по-горе следва, че главният вкус на живота и наслаждението се намира в Тора и заповедите, където висшата светлина се намира като влог — пикадон, както е казано в коментара „Сулам“ („Предисловие към книгата Зоар“, стр. 242, „Видения на Сулам“, т. 1): „А когато се удостоят… «да чуят гласа на словото Му», 613-те заповеди стават 613 залога — пкудин. И това произлиза от думата «влог» — пикадон. Защото има 613 заповеди и във всяка заповед е вложена светлината на определена степен, съответстваща на определен орган от 613-те органа — еварим, и сухожилия — гидим, на душата и тялото. Излиза, че чрез изпълнението на заповедта човек привлича към съответстващия ѝ орган — както в душата, така и в тялото — степента на светлината, отнасяща се към този орган и сухожилие. И това е свойството паним — лицевата страна на заповедите“.

Излиза, че чрез изпълнението на Тора и заповедите се разкрива целта на творението, състояща се в това да наслади Своите творения. Но там, в коментара „Сулам“, Баал Сулам казва, че това става именно след като човек се удостои да изпълнява Тора и заповедите в свойството „да чуят гласа на словото Му“. А когато изпълняват Тора и заповедите в свойството „изпълняващи словото Му“, преди още да са се удостоили „да чуят“, тези заповеди се наричат „613 съвета“ — ейтин. И това е свойството ахор — обратната страна, което означава, че висшата светлина, отнасяща се към съответната заповед, все още не свети в тях, а те служат като съвети как да се достигне до светлината на паним, отнасяща се към тази заповед.

Цялата работа и укрепването, когато човек трябва да преодолява своето желание и мислите, които му пречат да върви по пътя на истината, се отнасят само до времето, когато се намира в ахораим, наречено свойството „изпълняващи словото Му“. Защото в това състояние той все още не усеща висшата светлина, облечена в Тора и заповедите. Затова прави всичко благодарение на вярата си, че е голяма чест да се удостои да се занимава с Тора и заповедите, дори да не усеща тяхната важност. Той прави всичко с вяра над знанието, че целта на човека е да достигне до сливане с Твореца. И понеже всичко, което прави, е насочено към тази цел, той изпълнява всичко и полага многобройни усилия във всичко, което е по силите му, като единственото му намерение е да достигне до съвършенство.

Но когато вижда, че след всички усилия и преодолявания, чрез които се стреми да надвие пречките пред себе си, все още се намира извън светостта — тъй като сливането означава подобие по форма, а той още не се е помръднал нито на йота от себелюбието, което е противоположно на сливането с Твореца — тогава започва да се моли на Твореца да озари очите му, за да може да издигне Шхина̀ от праха. Това означава, че когато човек иска да работи единствено заради Небесното царство (Малхут шамаим), тоест за да се разкрие небесната слава в света, той усеща в тази работа вкус на прах. И вижда, че всички са като него, тоест пренебрегват небесната слава, тъй като не са способни да оценят нейната важност. Това се нарича „молитва на многото“, тоест той се моли за многото.

Следва да различим две степени:

1. Малхут се нарича „многото“, тъй като включва в себе си всички души.
2. Молитва на многото е, когато човек се моли за многото — те да се удостоят да почувстват важността на Тора и заповедите. Тоест, както бе казано по-горе, да се удостоят с 613-те залога — пкудин, при което висшата светлина свети във всяка заповед. Излиза, че в крайна сметка тези две значения на „многото“ се обединяват в едно. Тоест ние се молим многото да се удостоят да видят величието и важността на Малхут, която също се нарича „многото“. А това ще стане, когато всички се удостоят с отдаващи келим. Тогава 613-те заповеди ще се разкрият в свойството „да чуят гласа на словото Му“ и ще се наричат „613 пкудин“.

От казаното по-горе излиза, че молитвата на многото, която не се връща празна, е молитвата за цялото общество. А обществото се нарича „Събранието на Исраел“ и също така се нарича „святата Шхина̀“. И понеже обществото включва няколко свойства, „Зоар“ казва, че молитвата на обществото се приема, защото съдържа в себе си съвършенство. Там е казано: „Твореца се увенчава с тази молитва, защото тя се въздига по няколко пътя. Един моли за милост (хасадим), друг — за мъжество (гвурот), а трети — за милосърдие (рахамим)“.

Трябва да разберем защо е необходимо молитвата да включва всичко това. Работата е там, че това следва правилото, според което всички свойства, които различаваме в духовното, са разкривания, необходими за поправянето на нисшите. Излиза, че трите линии са онова, за което казваме, че съвършенство има там, където се разкриват и трите линии. Това означава, че понеже Твореца желае да даде на нисшите благо, необходимо е те да могат да го използват така, че да няма никакъв недостатък — за разлика от случилото се в света Некудим, където е станало разбиването на келим, защото не е имало поправяне на линиите, както казва великият Ари.

С други думи, когато Висшият дава на нисшия някакво благо, Той желае висшето благо, което нисшият получава, да бъде в полза на нисшия. Но ако кли, в което трябва да влезе висшето благо, не е съвършено, тогава цялото благо ще премине към външните сили. Това е разбиването на келим, при което благото излиза от светостта навън. Затова висшето благо не се предава на нисшите. И това се нарича, че молитвата не се приема.

Това се нарича „поправяне на линиите“, което се намира в обществото. Тоест Малхут, наречена „многото“, включва в себе си цялото общество и притежава поправянето, наречено „три линии“, благодарение на което висшето благо ще остане в светостта и няма да премине към външните сили. Затова такава молитва може да бъде приета, тоест на нея може да бъде дадено висшето благо.

По този повод „Зоар“ обяснява, че „Яаков включвал… трите линии“², понеже Яаков се нарича „средна линия“, която включва в себе си дясната и лявата. „И затова неговата молитва била желана пред Твореца, понеже била в пълно съвършенство и включвала и трите линии, подобно на молитвата на многото“². Тоест, както бе казано по-горе, от страна на Твореца няма никакво задържане в предаването на висшето благо надолу, защото желанието Му е да наслади Своите творения. Но Той сякаш очаква от страна на нисшите да има получаващи келим, способни да приемат благото.

Затова, когато от страна на нисшия има готово кли — тоест молитвата е онова кли, което е способно да получава — трябва да бъде изпълнено условието висшето благо да не пропадне, тоест да не премине към външните сили — клипот. Затова се извършва поправяне на кли Малхут, която трябва да предаде благото на нисшите. И това поправяне се нарича „поправяне на линиите“.

Сега ще изясним продължението на думите на „Зоар“, относно които попитахме какво означават. Там е казано: „И понеже тя включва в себе си няколко свойства и страни, тя става венец и се полага върху главата на Праведника, оживяващ световете, тоест върху Есод, който предава всички спасения на Нуква, а от нея — на цялото общество“².

И попитахме: нали ние се молим на Безкрайния — в такъв случай какво означава, че молитвата на мнозгото става венец именно върху Есод? Работата е там, че редът на предаването на благото, идващо в Малхут, се нарича „Есод“. Това означава, че първите девет сфирот предават всичките си свойства на Есод, а той, както е известно, се нарича „всичко“.

Според това излиза, че ние винаги говорим за отдаващия и за получаващия благото, който се нарича „Малхут“. Затова, понеже Излъчващият желае да отдава и очаква нисшите да предоставят келим, годни да получат благото, когато молитвите се въздигат нагоре и са подредени по начин, който ги прави годни да бъдат приети, те се наричат кли за получаване на благото. Излиза, че кли се е въздигнало към отдаващия. А понеже общият отдаващ е Есод, се счита, че молитвата се е въздигнала към Есод.

Оттук излиза, че всичко става според правилото: „Чрез действие долу се пробужда действие горе“. Това означава, че чрез пробуждането на нисшите, които желаят да се приближат към Твореца и да се удостоят със сливане с Него, те молят Твореца за помощ, както са казали нашите мъдреци: „На идващия да се пречисти помагат“ („Зоар“, „Ноах“, стр. 23, а в „Сулам“ — т. 63). Ако човек идва да се пречисти, помагат му със свята душа — нешама, пречистват го и го освещават, и той се нарича „свят“.

По този начин виждаме, че когато човек желае да поправи делата си, той предизвиква зивуг горе и чрез това благото се привлича надолу. Това се нарича „издигане на МаН“. Тоест нисшите предизвикват недостиг горе. Трябва да разберем как може да се каже, че нисшите предизвикват недостиг горе. Но трябва да знаем какво означава „недостиг“. Известно е, че кли се нарича „недостиг“, защото, ако има недостиг, има място, на което може да бъде дадено напълване, способно да напълни този недостиг.

А понеже от страна на Излъчващия няма никакво задържане в отдаването, тъй като желанието Му е да наслади Своите творения, скриването на светлината, което виждаме, е предизвикано от това, че нисшите нямат келим за получаване на висшето благо. Затова, когато нисшият се пробужда, за да се пречисти, но не му достигат сили и моли Твореца за помощ, този недостиг се въздига нагоре и тогава Висшият има кли, в което може да предаде благото. Това се нарича „издигане на МаН“.

Излиза, че когато молитвата — която представлява недостига, за чието напълване моли нисшият — се въздига към отдаващия, наречен Есод, който отдава на Събранието на Исраел, наречено Малхут, тя става венец върху главата му. Защото „венец“ означава корона и сочи към царската корона, тоест към важността на Царя. Когато се разкрие светлината на Твореца, благословен да е Той, всички признават важността на Твореца.

А по време на скриването на лика се казва, че Шхина̀ — тоест мястото на разкриването на Царя — се намира в изгнание и в праха. Защото хората не усещат никакъв вкус в духовното, тоест в Тора и заповедите, а им се струва, че те имат вкус на прах. Всичко това е предизвикано от обстоятелството, че нисшите нямат келим за получаване на благото. Затова славата на Твореца, благословен да е Той, е осквернена сред народите. Това означава, че преди човек да се е удостоил със свойството „юдей“, той е подобен на народите на света. Защото, както е известно, всеки човек е малък свят и включва в себе си седемдесетте народа на света и свойството Исраел.

И тогава, по време на скриването, когато висшето благо не може да се разкрие пред нисшите, защото те нямат подходящи келим, ако им бъде дадено някакво висше светене, то ще премине към клипот. Затова висшето благо трябва да бъде скрито от тях. Това се нарича: „Падна венецът от главата ни“. С други думи, важността на Твореца е подложена на оскверняване.

Но когато човек идва да се пречисти, тоест моли Твореца, благословен да е Той, да го приближи към Себе Си и да му даде отдаващо кли, чрез което да се удостои със сливане, излиза, че единственото, което желае, е висшето благо да се разкрие с намерение заради отдаване. Тоест той моли свише да му бъдат дадени сили, за да може винаги да пребивава в светостта, която е състояние на сливане. Тогава молитвата му става венец — царска корона, защото чрез нея се разкрива важността на Царя. В това е смисълът на казаното в „Зоар“, че молитвата „става венец и се полага върху главата на Праведника, оживяващ световете“², тоест върху Есод, който предава всички спасения на Нуква, а от нея — на цялото общество. Защото чрез молитвата висшето благо се предава на нисшите и тогава се разкриват благото и наслаждението. Това се нарича „венец“, „царска корона“ — важността на Царя.