За помощта, идваща свише
Статия 8, 1986
Нашите мъдреци казват (Сука, 52): „Раби Шимон бен Лакиш казва: „Злото начало на човека го надвива всеки ден и се стреми да го умъртви, както е казано: „Грешникът дебне праведника и се стреми да го умъртви“. И ако Твореца не му помагаше, той не би могъл да го надвие, както е казано: „Твореца няма да го остави в ръката му и няма да го осъди, когато бъде съден“.“
А в книгата „Зоар“ (глава „Ваишлах“, лист 3, а в коментара „Сулам“ – точки 10 и 11) е казано: „Раби Хизкия казва: „Ако е така, защо тогава е казано: „И Яаков остана сам“? Къде са били всички онези станове от ангели, които, както казваш, го обкръжавали и вървели заедно с него?“
Раби Йеуда казва: „Понеже се изложил на опасност, като останал сам през нощта, макар ясно да виждал опасността. А тъй като те дошли да го пазят само от опасност, която не се вижда с просто око, те го напуснали. И тогава той казал: „Недостоен съм за всички милости и за цялата истина, които си сторил на Своя слуга“. Това са онези станове от свети ангели, които го обкръжавали, а сега се отделили от него, понеже той се изложил на очевидна опасност.“
Раби Ицхак казва: „Затова ангелите го напуснали, за да го оставят сам с покровителя на Есав, който дошъл при него с позволение свише.“ Дотук са думите му.
И относно смисъла на казаното възниква въпросът: кога ангелите се отделили от него? В мига, когато той се изложил на опасност, те се отделили. Тоест най-напред той се изложил на опасност, а след това ангелите се отделили от него. За това е казано: „И Яаков остана сам.“ Излиза, че когато видели опасността, те се отделили. И следва да разберем как едното произтича от другото.
Трябва също да разберем защо при опасност, която ясно се вижда, ангелите не идват да го пазят. Сякаш те нямат сили да го предпазят от истинска опасност, видима с очите. А кога имат силата да го пазят? Именно когато опасността не се вижда с очите. Но ако тя не се вижда, кой знае, че съществува опасност, от която трябва да бъде пазен? С други думи, за кого трябва да е видима опасността – за човека или за ангелите? И ако ангелите виждат, че това е опасност, видима с очите, тогава ли си отиват, дори човекът да не знае за нея?
За да изясним това от гледна точка на духовната работа, най-напред трябва да разберем каква опасност съществува в нея. След това ще изясним какво означава опасност, видима с очите.
Известно е, че редът на духовната работа започва от дясната линия. „Дясно“ означава онова, което не се нуждае от поправяне, а онова, което се нуждае от поправяне, се нарича „ляво“. Това съответства на обяснението на нашите мъдреци: откъде знаем, че тфилин се поставят на лявата ръка? Защото е казано: „И това ще бъде знак на ръката ти“ – ядха, което се тълкува като яд кеа – слаба ръка. Затова нашите мъдреци казват: „Лявата отблъсква, а дясната приближава.“
Ето защо, когато наставляват човека как да върви по пътищата на духовната работа, най-напред започват от дясната линия. Защото в дясната линия няма никаква опасност за духовния живот и човек винаги може да прибавя още.
Дясната линия се нарича „милост“. Това означава, че човек цени Тора и заповедите и казва, че Твореца му е оказал милост, като му е дал мисъл и желание да изпълнява Тора и заповедите.
Дори намерението му да е най-просто, тоест да не умее да насочва правилно мислите си по време на изпълнението на заповедите и заниманията с Тора, за него е достатъчно просто да знае, че изпълнява заповедите на Твореца, които Той ни е предал чрез нашия учител Моше, мир нему. Това е достатъчно, за да го задължи да изпълнява Тора и заповедите – всеки според своите възможности.
Съгласно това, при всяко действие – когато се занимава с Тора или изпълнява заповедите – човек благодари и възхвалява Твореца за милостта, която Той му е оказал, като му е дал мисъл и желание да изпълнява Тора и заповедите.
Затова при изпълнението на всяка заповед човек благодари и възхвалява Твореца, че го е удостоил да има връзка с Тора и заповедите, независимо от степента, в която се намира. Колкото време тялото му позволява да учи, той учи, и доколкото е способен, полага усилия да изпълнява заповедите.
И човек се радва, че може да изпълнява волята на Твореца – нещо, което не е дадено на останалите хора като него. Тоест Твореца не им е дал разум и желание да изпълняват Неговите заповеди.
И когато човек върви по този път, това все още не се нарича дясна линия. Защото виждаме, че когато има само една линия и човек не вижда друга, не може да се каже, че тя се смята за дясна. За „дясна“ може да се говори само когато съществува още една линия. Тогава може да се каже, че едната е дясна, а другата – лява.
Затова, когато наставляват човека как да върви по пътищата на Твореца, му казват: „Знай, че Твореца не желае от теб нищо друго, освен да изпълняваш Тора и заповедите в най-проста форма. Това ти е достатъчно и не бива да изграждаш възвишени намерения, подобни на намеренията на великите праведници.“
Работата е там, че Твореца изисква от човека да изпълнява Тора и заповедите според своите разбирания и качества – всеки съобразно способностите, с които се е родил. Защото не може да се изисква от човека да се занимава с Тора и заповедите така, както го прави някой надарен или силен човек. Всеки трябва да работи според качествата, с които се е родил.
Както казва светият Ари: „Няма ден, подобен на друг, няма миг, подобен на друг, и няма човек, подобен на друг. И хелбена (галбанум) ще поправи онова, което левона (тамян) не поправя, защото всеки трябва да поправи онова, което се отнася до неговия дял.“ Тоест всеки човек трябва да поправи себе си и качествата, с които се е родил. От него не се изисква нищо повече от онзи разум и онази сила, с които е роден.
Излиза, че едната линия е тази, при която му казват: „Не бива да търсиш недостатъци в духовната си работа. Ако изпълняваш Тора и заповедите в най-проста форма, това е изключително важно, защото изпълняваш заповедите на Царя.“
Човек трябва да си дава сметка за това и да цени духовната си работа дори в най-простата ѝ форма. Например, ако се моли, произнася някой стих или казва благословия – било то благословия над заповед, или благословия над наслаждение – той трябва да мисли към кого се обръща. И, разбира се, в степента, в която си представя пред Кого стои, ще получи съвсем различно усещане при произнасянето на благословиите и по време на молитвата.
И дори да не разбира смисъла на думите, това все пак е много важно. Защото главното тук не е какво казва, а с Кого разговаря.
Затова, когато изпълнява някоя заповед, например облича цицит (дреха с ресни), човек вижда, че в света има много юдеи, на които не е дадена възможността да облекат цицит. А той е удостоен да изпълни заповедта на Твореца. Колко много трябва да благодари на Твореца за това!
Ето защо, според простото си разбиране и според степента на вярата си във величието на Твореца, човек осъзнава, че е получил много, като му е дадена възможност да изпълнява волята на Твореца. Затова той произнася благословията: „Благословен си Ти, Творецо“, тоест благославя Твореца и Му благодари за това, че го е удостоил и му е дал нещо, което не е дал на останалите хора.
Също така, когато произнася благословия над наслаждение, човек благодари на Твореца, че го е удостоил с вярата, че Твореца е създал наслажденията, за да могат хората да им се наслаждават. Докато останалите хора нямат такова разбиране, което да им позволи да вярват, че Твореца им е дал всичко необходимо, за да се наслаждават.
Също така в една от осемнадесетте сутрешни благословии човек казва: „Благословен си Ти, Творецо, Който не си ме създал от народите“, тоест въздава велика благодарност на Твореца, че го е направил Исраел.
Така виждаме, че трябва да благодарим на Твореца и за най-малкия дял, който имаме в светостта, и да го ценим като нещо велико. И макар да не сме способни да оценим истинската му стойност, трябва да вярваме в нея.
Чух от моя баща и учител, благословена да е паметта му, че веднъж каза: колкото и високо да оценяваме важността на Тора и заповедите лишма – заради Нея – в действителност „ло лишма“ – не заради Нея – в което работим, е неизмеримо по-важна, отколкото сме способни да го оценим.
Тоест не е по силите ни да оценим наслаждението, което Твореца получава от това, че желаем да изпълним Неговата воля. И тъй като всяко действие, извършено долу в този свят, предизвиква пробуждане горе, във висшите светове, както се казва в книгата „Зоар“: „Чрез действие долу се пробужда действие горе“, човек трябва да вярва, че това е така.
Защото той все още не се е удостоил да влезе в царския чертог и да постигне светлините, които се обновяват благодарение на действията на нисшите. Затова засега от него се изисква единствено да вярва в това.
Тоест когато човек влиза в синагогата и произнася там дори един стих за Твореца, стойността на това действие пред Твореца е неизмерима. Защото човек е извършил самото действие и към него няма какво повече да се добави. Това показва, че в действието е заложено съвършенство и че то е важно пред Твореца така, сякаш е било извършено с всички намерения на съвършените праведници.
С други думи, казват му, че има праведници, които прибавят към действието само намерения. Но към самото действие няма какво да бъде добавено, както бе казано по-горе. А за действието е казано: „Не прибавяй и не отнемай.“
Но му казват: „Работата с намерения не е за теб. Тя се отнася само за избраните.“ И естествено, ако в това се състои неговото съвършенство, той влага цялата си енергия и сила, за да запази всичко, което е получил чрез възпитанието.
Така той знае, че всичко, което трябва да прави, е само да поддържа количеството. А що се отнася до качеството, тоест как да усъвършенства намеренията или причините, които го задължават да изпълнява Тора и заповедите, той се придържа към онова, което са му предали чрез възпитанието: че като награда за труда си в спазването на Тора и заповедите ще получи блага както в този свят, така и в бъдещия свят.
Това се нарича една линия, а не дясна линия, защото тук все още не съществува свойството лява линия. Както бе казано по-горе, тази линия може да бъде наречена дясна само когато има и лява, защото няма дясна без лява.
По този път няма никаква опасност духовният му живот в светостта да изчезне. Защото през цялото време той напредва, понеже пресмята напредъка си според действията. И всеки ден към тях се прибавят нови действия. Затова той винаги напредва, тъй като вижда, че с всеки изминал ден прибавя нови действия.
Да кажем например, че когато достигне двадесетгодишна възраст, той знае, че вече има седем години, през които е изпълнявал Тора и заповедите. А когато достигне тридесетгодишна възраст, той вече притежава достояние от седемнадесет години в Тора и заповедите.
От това следва, че този път е сигурен и в него няма никаква опасност за духовния му живот, защото той има основа, според която може да преценява и измерва напредъка си. Затова този път се нарича сигурен. По него не може да се случи човек да падне от степента си и някога да изпадне в отчаяние, виждайки, че не успява в работата си. Той винаги може да бъде спокоен.
Единственото, за което понякога съжалява в работата, е че останалите хора в неговото обкръжение не работят за Твореца като него. Само за това съжалява. Но що се отнася до самия него, той вижда, че има на какво да се радва, защото, слава на Твореца, притежава достояние в Тора и заповедите.
Но когато му казват, че съществува и друг път, наречен лява линия, това означава, че по този път човек вижда следното: макар да се занимава с Тора и заповедите, той все пак трябва да поправя себе си в процеса на работата. Поправянето не е насочено към действието, а към намерението, с което извършва действията си. Тоест трябва да изясни каква е причината, която го задължава да изпълнява Тора и заповедите.
Това вече се нарича „опасен път“ поради две причини:
- Вярно е, че без възнаграждение не може да се работи. Всеки човек, който извършва някаква работа, независимо дали е голяма или малка, се нуждае от гориво, което да му даде сили за нея. Но когато му казват, че възнаграждението се състои в това да се удостои да доставя наслаждение на Твореца (тоест цялото му желание да бъде единствено да отдава на Твореца), тялото невинаги разбира това като достатъчна причина, която да му даде сили за работа.
Защото това противоречи на природата на човека, тъй като материята на човека е желанието за получаване заради самия себе си.
Затова, когато е работил в една линия и основата на възнаграждението му е била в това, че ще получи отплата за своята работа в този и в бъдещия свят, тялото е могло да разбере, че си струва да работи заради себе си, тоест за да се наслаждава и да получи възнаграждение.
Но когато му казват, че трябва да работи с намерение, тоест при всяко отделно действие да се насочва към това, че го извършва, за да достави наслаждение на своя Създател, той остава без сили за работа. Тогава тялото му иска обяснение: „Как е възможно аз да работя и да се откажа от много неща, от които тялото би могло да се наслаждава, за да получи наслаждение Твореца?“
Това е път, в който съществува опасност целият му духовен живот да изчезне, включително онова, което е придобил през времето, когато се е занимавал в една линия.
- А втората причина за опасността е, че дори всеки път да надделява и да желае да работи заради отдаване, човек вижда, че по отношение на намерението не успява да надделее, а винаги вижда обратното. Когато е работил в една линия, той е виждал, че напредва, както бе казано по-горе: ако са изминали десет години работа, той има достояние от десет години в Тора и заповедите, а ако са изминали двадесет години, през които се е занимавал с Тора и заповедите, той вече има достояние от двадесет години. Но тук, в лявата линия, е обратното: ако са изминали три години, а той все още не е успял да изгради в действията си намерение заради отдаване, той става още по-съкрушен и сломен. Вече три години извършва работа по пътя на отдаването, но няма към какво да погледне, тоест няма никакво достояние, въпреки че е вложил три години в работата. А още повече, ако е вложил пет години и така нататък. Затова, колкото повече време е вложил в работата, толкова по-лош е станал, както сам вижда.
Но в действителност, както казва моят баща и учител, благословена да е паметта му, от една страна може да се каже, че човек наистина се приближава все повече към истината, тоест към осъзнаването на злото. Защото, преди да започне тази работа, той е мислел, че не е чак толкова неспособен да надделее над своето зло. И това е, както казват нашите мъдреци (Сука, 52): „На грешниците злото начало им изглежда като тънък косъм, а на праведниците – като висока планина.“
Но от друга страна, човек трябва да вижда истината такава, каквато е, тоест че злото му не е помръднало нито на йота. Оттук произтича опасността той да изпадне, страшно е да се каже, в отчаяние. Защото казва, че ло лишма (не заради Нея) няма стойност, понеже главното в работата е да достави наслаждение на Твореца, а той вижда, че няма да успее да надделее в това. Оказва се, че поради това, че върви в лявата линия, той може, страшно е да се помисли, да бъде напълно отблъснат от духовния живот. Защото вече е навредил на състоянието ло лишма. Излиза, че търпи двойна загуба и няма никаква връзка с живота в светостта.
Затова човек бива насочван само към работа в една линия, както бе казано по-горе. Но ако се пробужда сам и има собствен подтик, който го тласка да започне да търси истината, независимо дали са го наставлявали винаги да върви по този път, или тогава все още е бил в началото на своята работа, не са му разкривали лявата линия, която означава, че трябва да поправи себе си така, че всичките му действия да бъдат заради Небесата.
И това е, както казва Рамбам (в края на „Хилхот тшува“), и ето думите му: „Мъдреците казаха: човек винаги трябва да се занимава с Тора дори в ло лишма, защото от ло лишма се стига до лишма (заради Нея). Затова, когато обучават малолетните, жените и цялата неука маса, ги учат само да работят от страх и за да получат възнаграждение. А когато разумът им се увеличи и придобият по-голяма мъдрост, разкриват им тази тайна малко по малко и ги приучават към нея постепенно, докато не Го постигнат, не Го опознаят и не започнат да Му служат от любов.“
Затова човек трябва да върви както в дясната, така и в лявата линия. Това означава, че макар вече да знае, че съществува истина, наречена лишма, пътят, по който е вървял, когато е имал само една линия, сега получава ново име и се нарича дясна линия.
Но какво ни дава това, че сега наричаме едната линия „дясна линия“? Обяснението е, че сега към дясната линия вече е добавено намерение. Тоест когато променяме името на едната линия и я наричаме дясна линия, това название вече е свързано с определено намерение, каквото не е съществувало, когато тя се е наричала една линия. То се състои в това, че човек не бива да отменя лявата линия и да върви само в дясната, защото няма дясно без ляво. Следователно, когато е вървял в една линия, той не е знаел, че съществува и друг път. А сега срещу нея има лява линия и затова едната линия вече се нарича „дясна линия“.
Това означава, че съвършенството, което човек придобива сега, не произтича от това, че работи, без да вижда никакви хисарони. Напротив, той усеща себе си в съвършенство и пребивава в радост от своята работа, подобно на състоянието си, преди да започне работата в лявата линия, но сега причината е друга. Тук, в дясната линия, съвършенството произтича от това, че вижда, че е обикновен човек и знае, че съществува път на истината, тоест че трябва да се работи заради Небесата. Но вижда, че е далеч от това, защото тялото му не му позволява напълно да се отмени пред Твореца, така че целият му стремеж в живота да бъде единствено заради отдаване. И въпреки това той вижда, че Твореца все пак му е дал сили поне малко да се докосне до светостта, докато останалите хора нямат такива сили. Затова той благодари и възхвалява Твореца. Излиза, че в това състояние човек пребивава в съвършенство.
Но сега, след като е започнал да работи в лявата линия и е осъзнал, че главното е работата заради отдаване, му е трудно да се задоволи с малко. А щом ще работи, струва си да работи така, че да достигне съвършенство. Но тялото няма гориво, за да му даде сили и да се удостои поне малко да се докосне до работата в светостта. И това се нарича, както е написано: „Навсякъде, където има недостиг в светостта, там клипот (обвивки) имат възможност да се захванат.“ Тоест клипот му дават да разбере, че заради толкова малко възнаграждение, тоест за да има малка връзка със светостта, трябва да влага толкова големи сили.
Излиза, че клипот имат силата да го отдалечат от светостта по много благовиден начин. Тоест те не му казват, че не си струва да влага сили, за да се удостои със светостта. Без съмнение, светостта, тоест възможността да служи на Царя, е велико нещо. Но ти сам виждаш, че нямаш сили за това. Затова тогава възниква опасността той напълно да отпадне от работата, тъй като тялото вече има сериозно основание да възразява срещу неговата работа, защото човек сам вижда недостатъците си в нея.
А когато е работил в една линия, той е знаел, че това е неговото съвършенство. Защото още отначало са го наставлявали, че въпросът за лишма се отнася до великите хора, които по природа са родени с големи дарби и добри качества, а също и с големи сили, позволяващи им да надделяват над своето тяло. Тоест те сами властват над себе си и са способни да осъществят онова, което желаят, без никой да може да ги спре.
А що се отнася до теб, от теб се изисква само онова, което съответства на твоите способности. Тоест трябва да правиш онова, което си способен да правиш. И с това вече си изпълнил своя дълг, защото Тора не е дадена на служещите ангели, а на цялото общество, на всеки според неговите способности.
Но след като е започнал да върви в лявата линия, тоест е почувствал, че и той трябва да достигне до сливане с Твореца и да работи заради отдаване, от този момент нататък вече не е способен да усеща съвършенство в работата в дясната линия, защото лявата му пречи, както бе казано по-горе. Тук започва работата във вяра над знанието. С други думи, той трябва да вярва, че работата в светостта е изключително важна. Затова няма значение дали се удостоява с истинско съвършенство, или само със съвършенството, което му се полага. Тоест той все още не се е удостоил с действително великото нещо – да изпълнява святата работа на сто процента, а я изпълнява само в съвсем малка степен. Но и това се смята за него за велико богатство, чиято стойност той не е способен да оцени.
И излиза, че когато върви по тази линия, човек оценява светостта така, че нейната важност непрекъснато нараства. Това произтича от необходимостта да вярва над знанието в нейното величие, дори ако засега все още не го усеща на практика. И трябва да си каже: „Това, че трябва да вярвам над знанието във важността на Тора и заповедите, произтича от факта, че все още не съм достоен да усещам тяхната важност и величие. Както е известно, докато човек все още е потопен в себелюбие, той не е способен да усети благото и наслаждението, облечени в тях. Но когато стана достоен, действително ще видя това на практика.“
Затова излиза, че необходимостта да вярва над знанието не произтича от недостиг на светлината, облечена в Тора и заповедите. Недостигът се намира в кли на нисшия, който все още не е достоен за това. А Твореца знае кога ще стана достоен и тогава без съмнение ще ми даде да усетя вкуса на Тора и заповедите. Оттук следва, че необходимостта да вярваме над знанието не произтича от това, че нямаме възможност да усетим намиращото се в тях благо, понеже светлината се е скрила и не можем да я постигнем. Защото в такъв случай какво означават думите: „Защото те са нашият живот“, казани за Тора и заповедите?
Въпросът е там, че човек трябва да вярва над знанието дотогава, докато не поправи своето кли за получаване, както бе казано по-горе. Но когато завърши поправянето си, благото и наслаждението ще се разпространят във всичко, намиращо се в светостта, с което той се занимава.
Затова, ако върви в дясната линия и вярва над знанието в нейната важност (тоест във важността на Тора), тогава според степента на важност, която придава на Тора и заповедите, той може да цени дори най-малкото. Тоест дори при най-малкия досег със светостта, дори в ло лишма от ло лишма, той също може да изпитва радост, защото на практика изпълнява заповедта на Твореца.
Но след това трябва да премине в лявата линия, тоест да разгледа критично това действие: дали действието, което е извършил, е съвет, чрез който може да достигне до сливане с Твореца, както са казали нашите мъдреци: „Създадох злото начало и създадох Тора като подправка към него.“ Действително ли върви към тази цел? Това се нарича, че той се излага на опасност, както бе казано по-горе. А когато се намира в лявата линия, неговата работа се състои главно в молитва, тоест да зове към Твореца, за да му даде помощ свише, както са казали нашите мъдреци: „На онзи, който идва да се пречисти, му помагат.“
Оттук може да се обясни какво представляват ангелите, които обкръжавали Яаков, както бе казано по-горе в думите на книгата „Зоар“, че ангелите дошли да го пазят. Това е помощта, идваща свише, която му оказва подкрепа, за да може да продължи по пътя си. Но помощта свише започва от момента, когато човек вече е започнал работата, намира се по средата ѝ и зове за помощ. А преди да започне работата, не може да му бъде оказана помощ.
Затова, когато Яаков влязъл в работата, тоест вече се изложил на опасност и помолил Твореца да му окаже помощ, му били изпратени ангели, за да го пазят и да може да победи във войната, в която вече бил влязъл. Но когато завършил започнатата работа, получил помощ от ангелите и пожелал да започне нова работа, наречена „малки келим“, началото на тази работа било тъмнина, наречена „нощ“. Това се нарича опасност, видима с просто око, защото на мястото на тъмнината, наречено лява линия, съществува опасност. Но човек трябва сам да започне работата. А след това, когато види, че не може, започва да моли Твореца за помощ и тогава отново получава помощ свише.