Разликата между милостинята и подаръка

Статия 24, 1986

Казано е в Мишлей (Притчи, 15:27): „И мразещият подаръци ще живее…“. Оттук излиза, че е забранено да се приемат подаръци, защото това води до обратното на живота. Ако е така, как тогава хората по света си разменят подаръци един с друг? Освен това възниква въпрос и за казаното от Твореца на Моше: „Един прекрасен подарък имам в съкровищницата Си и името му е Шабат (събота), и Аз искам да го дам на Исраел, иди и им го съобщи“ (Бейца, лист 16).

Виждаме, че по обичайния ред в света човек може да поиска от другия милостиня. Но никога не сме виждали някой да иска от другия подарък. Например, понякога преди Песах (Пасха) човек трябва да си приготви маца, вино и други неща за празника. Тогава той отива при отговорника за милостинята или при някой богат човек и го моли да му помогне в набавянето на продуктите за Песах, разказвайки му за тежкото положение, в което се намира, и получава това, което иска.

Но никога не сме виждали човек да влезе при ближния си и да поиска от него подарък. Например, жена му го моли, тъй като сега е преди Песах, да ѝ купи пръстен с диамант, струващ поне двеста долара. И той разказва на приятеля си, че положението му сега е тежко и няма възможност да купи пръстена, който тя иска, и затова иска приятелят му да му даде пари като подарък, за да купи пръстен на жена си за празника Песах.

Също така не сме чували в някой град да съществува служба от отговорници за подаръци. Тоест в града да е назначен отговорник за милостиня, а наред с него и отговорник за подаръци. А обичайният ред в света е, че подаръците се дават, а не се измолват. Тоест, ако някой обича другия, в него се пробужда желание да му достави удоволствие и това е причината да му даде подарък. И не е възможно да се говори тук, че се молят за подаръци или че в града има специално място, където се раздават подаръци.

Трябва обаче да разберем коя е истинската причина, поради която не се молят за подаръци, а за милостиня се моли. И във всеки град има уредба да се помага на всички онези, които се нуждаят от помощ, така че да имат от какво да живеят и да могат да съществуват в света. Днес във всяка държава е установено да има учреждение, което се грижи за нуждаещите се.

Причината е много проста: има разлика между необходимото и излишното. Необходимо е това, което човек е длъжен да получи, за да може да съществува в света, иначе, тоест ако не получи нужната помощ, той няма право на съществуване в света. За това са казали мъдреците (Санедрин, 37): „Всеки, който поддържа жив един човек от Исраел, сякаш е поддържал цял свят“, като намерението тук е за необходимото, без което човек не може да съществува. И за това човек не може да отстъпи и да не моли за помощ, защото „всичко, което има човек, ще даде за живота си“.

Затова човек не се срамува да моли за милостиня, тъй като в по-голяма или по-малка степен става въпрос за спасяване на живота. И вторият, тоест даващият, също разбира, че си струва да му даде това, което иска. И колкото въпросът е по-близо до спасяването на живота, толкова получаващият иска по-открито, с пълни уста, и също толкова даващият се интересува от положението на получаващия. А колкото е по-далечен от спасяването на живота, толкова и даващият се отнася по-хладно към положението на получаващия. Но всичко върви по релсите на необходимото.

А с излишното не е така. Този, който моли за излишно, се срамува да моли. И даващият също не слуша този, който моли за излишно. Затова трябва да правим разлика между милостинята и подаръка. Защото при милостинята отговорът идва по искането на получаващия. Тоест, ако получаващият милостинята моли, тогава му се дава. Излиза, че милостинята идва чрез пробуждането на нисшия, тъй като той усеща своя недостиг. Това означава, че когато той вижда, че не може да съществува в света без помощта на даващия, тогава получаващият не се срамува, а отива и се унижава пред даващия. И това е, защото няма друг избор.

А подаръкът идва изцяло от страна на даващия. Това означава, че ако даващият се пробуди и поиска да направи нещо, за да разкрие любовта си към обичания, тогава му изпраща подарък. Според това излиза, че подаръкът идва от страна на пробуждането на висшия отдаващ, а милостинята идва от страна на пробуждането на получаващия. И получаващият милостинята трябва да отиде при даващия и да му даде да разбере нуждата от милостинята, която иска от него. И в мярката, в която получаващият може да даде на даващия да разбере важността и необходимостта на помощта, в същата мярка той може да я получи от даващия.

И основната причина, както учим, е в това, че когато използваме нещо, което не присъства в корена, ние изпитваме неприятно усещане, както е казано в Талмуд Есер аСфирот (част 1, „Вътрешно съзерцание“, точка 19): „Известно е, че природата на всеки клон е еднаква с тази на корена му. Затова всички неща, които се случват в корена, са приети и от клона, и той ги обича и ги желае. А всички неща, които не са приети в корена, и клонът се отдалечава от тях, не може да ги понесе и ги мрази“.

Изхождайки от това, откриваме, че получаването не е прието в нашия корен. Затова, когато човек трябва да бъде получаващ, той изпитва срам, който е неприятно усещане, защото това не е прието в нашия корен. И поради това, когато човек се нуждае от помощта на ближния си, ако става дума за нещо необходимо, тогава се казва, че няма друг избор, защото няма нещо, което да стои пред спасяването на живота. Но в спасяването на живота има много разграничения. Затова за всяко нещо, което е необходимо, понасят срама и молят за помощ. А необходимото не е еднакво при всеки, а всеки човек има своя мярка. Това означава, че онова, което за един човек се счита за излишно, за друг може да бъде необходимо.

Затова е трудно да се определи границата кое се нарича „излишно“ и кое — „необходимо“. Защото, макар да може да се каже за някое нещо, което човек иска, че щом може да се живее без него, то е излишно, а ако не може да се живее без него, се нарича необходимо, и това не може да се измери на сто процента.

Например, както са казали мъдреците (Ктубот, лист 67б): „Веднъж при раби Нехемия дошъл един човек. Той го попитал: с какво се храниш? Отговорил му: с тлъсто месо и старо вино. Казал му: искаш ли да се храниш с мен с леща? Започнал да се храни с леща и умрял“. От този случай виждаме, че въпреки че тлъсто месо и старо вино без съмнение са излишно по мнението на всички, при този човек това е било необходимото, до такава степен, че по тази причина той е умрял.

И още виждаме там в думите на мъдреците, и ето техните думи: „Учили нашите мъдреци: »Достатъчно за нуждата му, от каквото има нужда« (Дварим, 15). »Достатъчно за нуждата му« — заповядано ти е да го издържаш, но не ти е заповядано да го обогатяваш. »От каквото има нужда« — дори кон да язди и роб да тича пред него. Разказвали за стария Хилел, че за един бедняк от добро семейство взел кон да язди и роб да тича пред него. Веднъж не намерил роб, който да тича пред него и сам тичал пред него три мили“.

Оттук можем да видим, че според тълкуването на мъдреците на стиха „от каквото има нужда“, дори кон да язди и роб да тича пред него — всичко влиза в категорията на недостига, а не на излишното. Защото тук става дума за бедняк, както привежда Гмара, че Хилел взел беден от добро семейство. И това, което се дава на бедняка, със сигурност се нарича „милостиня“, тоест необходимо. И когато това е дори кон да язди и роб да тича пред него, явно това също се нарича „необходимо“. Ако е така, не можем да определим граница, че дотук се нарича „необходимо“, а оттам нататък — „излишно“.

Излиза според това, че бедният може да поиска да му се даде като милостиня нещо, което за други се нарича „излишно“. Тоест казахме, че бедният моли за милостиня и няма толкова срам, защото при него милостинята е необходимо нещо. Но няма как да разграничим милостинята от подаръка, който се нарича „излишно“, освен че това зависи от характера на човека. И всеки човек има своя мярка, за да определи какво се нарича „необходимо“ и какво при него се нарича „излишно“, тъй като това е нещо, без което може да се живее, и беднякът няма сили и смелост да поиска от ближния си — затова това влиза в категорията на подаръка, който идва при него само от страна на пробуждането на даващия.

Но кой може да определи дали това, което човек иска от ближния си, влиза в категорията на милостинята или на подаръка? Това знае само Твореца, Който знае мярката на човека, за да се каже, че дотук се нарича „необходимо“, а оттам нататък — „излишно“.

А сега ще говорим за тези понятия в духовната работа. Трябва да разграничаваме във времето на молитвата, когато човек моли Твореца да му помогне в работата. Ако той моли Твореца за милостиня, тоест за необходимото, без което казва на Твореца, че няма вкус в живота. Тоест усеща, че е гол и лишен от всичко, както от Тора, така и от заповеди. И той усеща в себе си, че няма никаква искра на истина и всички негови действия са изградени върху лицемерие и лъжа. Тоест цялата основа, върху която изгражда сградата на своята святост, е изградена върху основата на себелюбието.

И той усеща, че всеки ден върви назад, вместо да напредва. И вижда обратното, тоест когато започнал да навлиза в светата работа, усещал по-голяма важност на Тора и работа, и това било причината да приеме върху себе си Тора и работа — заради това, че си струва да се отдалечи от суетата на този свят и да се прилепи към Тора и заповеди, които ще му донесат щастие и вкус в живота, и въодушевлението му било в голяма мяра.

А сега той не разбира откъде е взел тези сили. Тоест сега, ако дойдеше някой и му кажеше: „Остави всичко, отдалечи се от суетата на този свят и започни да вършиш светата работа“, със сигурност не би могъл да послуша гласа му в състоянието, в което се намира сега, нито от старана на разума, нито от страна на усещането.

И със сигурност той трябва да си каже, че тогава у него е имало вяра и увереност, а сега е далече от всички тези неща. Докато тогава излиза, че цялото това време, в което се е занимавал с работата, е било за да се приближи до истината, която е сливането с Твореца, и се е стремил към това. А сега се намира в състояние десет степени назад. Тоест сега му липсва въодушевлението към Тора и важността на Тора.

И още повече молитвата — няма стремеж към молитва, защото тялото му казва: „Какво ще ти даде това, че се молиш? Нима сам не виждаш, че колкото повече искаш да полагаш усилия в работата, толкова по-надолу отиваш? Ако е така, защо ми е тази работа?“. Тогава как човек може да полага усилия там, където вижда, че е невъзможно да напредне нито крачка, нито стъпка напред?

И тъй като почивката носи на човека наслаждение, и човекът не е способен да се откаже от почивката, освен в случаите, когато знае, че ще спечели по-голямо наслаждение или нещо по-нужно. Излиза, че тогава има причина да се откаже от почивката, но не просто така, без никаква отплата. И тогава, когато вижда, че чрез усилието, което е положил, не е спечелил нищо от това, което е възнамерявал да спечели, и поради това сега е изгубил силата за работа и е останал в пълно изтощение на силите.

И той гледа себе си и казва: ако някой беше дошъл при него да му каже: „Знай, че след известно време, месеци или години, ще достигнеш до състояние на отчаяние, тоест няма да имаш никакъв напредък, а напротив, всяка година ще бъдеш в състояние на по-голямо унижение от това, което усещаш сега, че се намираш в унижение, поради което искаш да навлезеш в работа на истината, за да достигнеш истинската цел, заради която си бил създаден. Затова ти казвам, че жалко за твоето усилие, защото познавам много хора, които са мислили както ти мислиш, че щом положиш малко усилие, веднага ще видиш плодове, тоест някакъв напредък в работата на истината“.

И тогава човекът би му отговорил, че той принадлежи към „разузнавачите", които оклеветили земята Исраел, точно както се обяснява в книгата Зоар (Шалах, 22, в коментара „Сулам", т. 63): „И се завърнаха от земята Исраел..." „И се завърнаха" – означава, че се върнали към лошото, отклонили се от истинския път, казвайки: „Какво получихме до днес? Не видяхме нищо добро в света: трудихме се над Тора, а домът ни е празен? Нима някой е способен да се удостои с бъдещия свят? По-добре би било, ако не се трудехме толкова много. Нали учихме и работехме за това да познаем част от този свят, както ти ни съветваше. Познахме от Тора, че Висшият свят е добър, но кой е в състояние да се удостои с него?"

Това означава, че сега, след известно време работа за Твореца, той казва, че ако такива мисли са били дошли при него в началото на пътя му, тоест тогава, когато тъкмо е приел върху себе си задължението да излезе от своето привично състояние, наричано „заучени заповеди на хора", и да се намира сред истинските работещи за Твореца, то той тогава би отговорил на тези мисли, че те приличат на онези „разузнавачи", и са дошли при него, за да не му дадат да влезе в Светата Земя, наричана „работа за Твореца", и затова не би слушал гласовете им. Но сега той усеща тези оплаквания на „разузнавачите" като свои собствени и чувства, че всичко това сега за него е истина.

И от гореказаното възниква въпросът – какво е тогава истината? Нима в началото на своята работа за Твореца той се е намирал на по-висока степен, отколкото се намира сега, въпреки че вече много години се е трудил и е полагал усилия? Какво може тогава да се каже за такова състояние, че цялата му работа е била напразно? И не просто напразно, защото „напразно" означава, че нищо не е спечелил и се намира в същото състояние, в което е бил преди да започне своята работа за Твореца с намерение да отдава.

Но всъщност не е така, защото сега той е паднал още по-ниско в сравнение със своето предишно състояние. Тоест не му достига онзи стремеж и усещане за важността на Тора и заповедите, а също и онази увереност и енергия, които е имал по-рано. Затова човекът сега поглежда себе си и вижда, че нищо не го интересува, и от пръв поглед може да реши, че е паднал по-ниско в сравнение със своето състояние в началото на работата за Твореца.

Но всъщност не е така, изхождайки от правилото „не съществува светлина без съсъд", тоест Твореца не запълва недостига на низшия, ако у него няма истински недостиг. А „недостиг" не се нарича непременно това, че му липсва нещо, тоест че го няма.

И това е, както съм писал в притчата (в 6-та статия, 1986 г.), за избори в държава, където имало двама кандидати за президент. И имало няколко активисти, работещи в изборите, всеки от които искал да бъде избран онзи президент, когото той желае. И в крайна сметка избрали един от тях.

Сега правим равносметка относно недостига: кой е този, който усеща, че не е президент, тъй като в края на краищата тук има само един президент. И всички граждани на държавата имат недостиг – трябва да се каже, че те не са президенти. Но все пак има разлика по отношение на недостига, по степента на болката, която усещат от това, че не са президенти. Защото за обикновените граждани, макар да не са президенти, трябва да се каже, че не усещат никакъв недостиг от това.

А онези, които са се занимавали с това кого да направят президент и е станал президент друг, а не онзи, когото те са подкрепяли, изпитват болка от този недостиг, че не е станал президент човекът, за когото са работили. Но истински страдания има именно онзи човек, който е смятал, че ще го направят президент, и е вложил сили да спечели изборите, гражданите да го изберат, а в крайна сметка са избрали неговия съперник. Той усеща истинските страдания. И за него може да се каже, че е имал истински недостиг да бъде президент, поради това, че е вложил сили за това, и според силите, които е вложил, в същата мярка се усещат страданията.

И от казаното излиза, че тук, в работата за Твореца, въпреки че в началото на своята работа човек е имал енергия, увереност и голямо усещане за важността на Тора и молитвата, поради това, че тогава е имал святата прелест и е чувствал, че работата за Твореца е важно дело, това още не се нарича „недостиг", който Твореца да запълни, и който се нарича „сливане с Твореца". Защото във вид „недостиг и болка от това, че няма сливане с Твореца" още не е бил усещан у него, защото още не е вложил сили за това, тъй като тогава тъкмо е започвал  работата.

Не е така, когато над него е минало много време, в което е вложил сили и не вижда напълване на своя недостиг – тогава у него започват да се зараждат страдания и болка от това, че е вложил сили, но не вижда никакъв напредък в своята работа. И тогава започват мислите да идват една след друга. Понякога в искри на отчаяние, понякога се укрепва, а след това отново вижда, че пада от състоянието си, и така се случва постоянно. Докато у него не се натрупа истински недостиг, постигнат чрез усилия в подеми и падения. Защото тези подеми и падения оставят у него всеки път усещане на болка от това, че още не се е удостоил със сливане с Твореца, и тогава, когато мярката на усилието се напълни в пълна степен, което се нарича „съсъд", тогава идва напълването от страна на Твореца, тъй като сега има „истински съсъд".

Излиза според това, че онова, което сега вижда, че след няколко години работа е тръгнал назад – е било направено умишлено, за да усети болка от това, че няма сливане с Твореца. Излиза според това, че всеки път той е длъжен да види как се приближава все повече към изграждането на съсъда, наричан „истински недостиг", защото мерилото за малкото и голямото на недостига е степента на страданията, които усеща, от това, че няма напълването, наричано тук „сливане с Твореца", че цялото му желание и стремеж да бъдат само и единствено да доставят наслаждение на благословения Творец. И до момента, в който недостигът не достигне своята съвършена пълнота, е невъзможно да дойде напълването в съвършенство. И е известно, че отгоре винаги идва съвършено нещо. Затова и недостигът трябва да бъде в пълно съвършенство. Тоест да усеща болка и недостиг от това, че няма нищо. Тоест да чувства, че няма Тора, няма работа за Твореца, нито страх пред Небесата.

Въпреки че откъм действие той се занимава със заповедите, учи Тора, става рано сутрин и внимава „с леките неща, както и с тежките", и спрямо други хора, ако изпълняваха това, което той изпълнява, биха се считали в своите очи за съвършени праведници – той самият се чувства лишен от всичко. По причина, че иска да се удостои със сливане с Твореца, а за това у човека трябва да има една единствена мисъл – всичките му действия да бъдат с намерение да отдава, а той вижда, че този въпрос за него е далечен и недосегаем.

Тогава той си казва: каква е цялата ми печалба от това, че се занимавам с Тора и заповедите, при положение че цялата ми сметка беше, че чрез това ще достигна сливане с Твореца. А виждам, че не съм се приближил ни най-малко, а напротив, както бе казано по-горе. Затова този човек не моли за излишно, а просто за необходимо – да има с какво да оживи душата си с малко духовност, за да не бъде потопен в себелюбието.

Излиза според това, че той самият усеща, че е празен от духовност. За разлика от останалите хора, които нямат това усещане, че са отдалечени от духовното. А виждаме, че останалите хора, ако имат възможност да се молят всеки ден в минян, се чувстват съвършени. И особено онези хора, които след работния ден идват също и да учат „даф а-йоми" – те със сигурност се чувстват съвършени. И нямат никакво искане Твореца да им помогне да имат сили да вървят по пътя на Твореца. А се молят Твореца да им помогне да запазят своето постоянство. Тогава изпитват удовлетворение от живота.

И още повече онези, чиято „Тора е техен занаят". Несъмнено те се чувстват съвършени и постоянно възхваляват Твореца за това, че им е дал разум и желание „да не бъде участта им заедно със седящите по ъглите на улиците". И въпреки че се молят на Твореца да им помогне в това, което са чули за смисъла на „лишма" (заради Твореца), то това се счита от тях за излишно. Защото основното на Тора и заповедите те изпълняват, а липсва единствено работата „лишма". Вярно е, че трябва да се занимават „лишма", но това се отнася за избрани единици. Затова излиза, че дори да се молят Твореца да ги удостои да учат Тора „лишма", това се счита от тях за нещо излишно, а не за необходимо. Защото слава Богу те се чувстват сред избраните от народа, намират се в „светлината, придружаваща Тора" и при тях „Тора е техен занаят".

И от казаното излиза същото – че когато двама души молят Твореца да изпълни молбата им, между единия и другия има разлика не в самата молитва, а в причината за молитвата. Единият иска това нещо, защото душата му желае излишък. Излиза, че моли за подарък. Но не е учтиво да се молят подаръци. Затова молбата му не може да бъде изпълнена, защото подаръци не се искат – те идват единствено от страна на даващия. Тоест даващият се пробужда да даде на получаващия подарък. И поради това излиза, че низшият е изпълнен с упреци защо Светия, благословен е Той, не чува молитвата му, при положение че всеки ден се моли за подаръци и не го чуват. И поради това той твърди, че Висшият, не дай Боже, не е наред.

Но Висшият твърди, че низшият не е наред, тъй като плаче да му дадат подаръци. Защото това, което той смята, че му липсва, всъщност е за него от вида „излишно". Затова, ако той се поправи и види истината, тоест че онова, което изисква, е от вида „необходимо“, което е от вида „милостиня“, а милостинята се дава по събуждане на низшия, както е прието: „Бедният моли“, тогава, в степента, в която молбата е по-необходима, тя бива приемана още повече.

И това е казаното по-горе (Ктубот, 67б), че може да бъде месо и вино – което при всеки човек е от вида „излишно" – все пак при онзи човек, който е дошъл при раби Нехемия, това е било „необходимо". И доказателството за това е, че когато му дал ястие от леща, той умрял.

И с това ще разберем защо виждаме, че след като човек е вложил много усилия, за да достигне сливане с Твореца, в крайна сметка установява, че е станал по-зле, отколкото е бил, преди да започне работата по своето поправяне. Тоест изглежда така, сякаш поправянията, които е направил, са били напразни и безполезни. Напротив – станало е така, както беше казано по-горе.

А отговорът е, че всъщност той е стигнал много напред, но има разлика между напредък към светлината и напредък към съсъда. Защото природата на човека е да цени напредъка към светлината, понеже само за светлината човек копнее. Излиза, че нещата, които не светят, не го интересуват изобщо, защото какво ще му даде това, че има голям недостиг. Защото има правило: „човекът копнее за неща, които му носят наслаждение". Затова, когато иска да знае дали е напреднал, тогава гледа колко близо е до светлината.

Но истината е, че „няма светлина без съсъд". Затова той трябва преди всичко да напредне към съсъда. Тоест става въпрос за напредък в усещането за недостиг. Защото в началото на работа неговият недостиг все още не му е разкрит – той просто е копнеел за светлината, макар че и тогава е изпитвал недостиг поради липсата на светлината.

Но това е подобно на нещо, което се случва с хората: понякога се губи някоя важна вещ, която по стойност за него се равнява на печалбата за един час, спрямо това колко печели на ден. Да кажем например, че печели осем долара на ден – тогава за по-малко от долар на час няма да работи, а по-важна за него е почивката. Но ако се загуби вещ, която струва долар, той е способен да я търси два часа, докато я намери. И възниква въпросът: защо сега работи един час, за да спечели половин долар?

И отговорът е, че има разлика между „пропуснат приход“ и „загуба на капитала“. Защото онова, което вече е било в ръцете му и го е загубил, макар и да е незначително, е важно за него, тъй като е било негово притежание. За разлика от онова, което човек все още не е постигнал – само ако е нещо голямо, си струва да положи усилия за него; в противен случай почивката е по-важна за него.

Същото е и при нас. В момента, когато човек е пожелал да достигне сливане с Твореца, този недостиг се нарича „пропусната печалба“. Тоест има недостиг, защото може да не спечели. Затова започва да работи. Но това все още не се нарича „истински недостиг“, в който да е достойно да се облече Висшето изобилие.

За разлика от това, ако вече е вложил няколко години работа, то това е подобно на „загуба от капитала". Тоест загубил е няколко години усилие и не е спечелил нищо. Тогава този недостиг се определя като „недостиг", защото този недостиг ражда у него страдания и болка.

И виждаме, че този въпрос – че е вложил много усилия и е смятал, че Твореца веднага ще му помогне и ще се удостои със сливане с Благословения – тогава той върви и напредва в недостига за сливане, поради това, че е вложил много усилия. И поради това, колкото повече вижда, че умножава усилието, веднага вижда и обратното – как тялото се противопоставя изцяло на отдаването.

Тогава у него се заражда въпросът, че се нуждае от помощта на Благословения, да му помогне. И тогава не моли за излишното, а иска да бъде обикновен евреин, който вярва в Твореца. Че Той, благословен да е, името Му се нарича „Добър и Творящ добро". И иска да възхвалява Твореца и да Му каже „Благословен е този, по чието слово възникна светът", в крайна простота, без никакви големи постижения по отношение на Тора и заповедите с намерение, а просто в крайна простота, така че да може да възхвалява Твореца и да Му благодари за това, че го е сътворил.

И тъй като сега вижда, че няма дори стремеж към Тора и към работата, който е имал преди да започне да работи. И това е по две причини, които са една:

а) Причината за неговото влизане да поеме върху себе си ярема на Тора и заповедите е била изградена върху съсъди на получаване. Тогава тялото е копнеело да получи доброто и насладата, в степента, в която е чувствало, че от духовното може да получи още по-голямо удовлетворение в живота, тоест желанието да получава да има какво да получи. Защото материалните наслади не са му давали удовлетворение в живота. Но сега, когато е започнал да работи с намерение за отдаване, тялото му се противопоставя.

Защото тялото се съгласява да полага усилие там, където тялото може да спечели. Но сега, когато е казал на тялото: „Изпълнявай Тора и заповедите и чрез това, тоест чрез изпълнението на Тора и заповедите, ще стане възможно да не се дава на тялото никакво наслаждение и никаква награда в замяна на неговата работа“, тялото се противопоставя. Причината е, че то чува, че няма да получи никаква награда за себе си. Наградата ще бъде единствено в това, ако човек се удостои и придобие сили да не даде на тялото никаква отплата за неговата работа. Именно поради това сега той няма сили за работа, както е имал, преди да започне да работи с намерение за отдаване, когато тялото е очаквало по-големи наслаждения от онези, които е получавало от материалните удоволствия. Затова тогава е имал достатъчно „гориво“ за работа и не е срещал никаква съпротива от страна на тялото, тъй като то е очаквало, че желанието за получаване ще придобие по-големи наслаждения.

Но трябва да се знае, че няма друг език за тялото, на който то да поиска да изпълнява свещена работа. И за това са казали нашите мъдреци: „Винаги човек да се занимава с Тора и заповеди „ше-ло лишма" (не заради нея), защото чрез това ще дойде до „лишма" (заради нея)". Излиза според това, че началото на влизането му в работата е било в пълен ред. Тоест задължени сме да обещаем на тялото, че не дай Боже няма да навредим на неговото желание да получава. А напротив, че чрез изпълнението на Тора и заповеди желанието да получава ще има именно удовлетворение в живота, и желанието му да получава, именно то, чрез изпълнението на Тора и заповеди, ще се чувства най-щастливото от всичките си връстници в света.

За разлика от това, след като е влязъл в духовната работа и е разбрал, че най-важното е да достигне сливане с Твореца, наречено „да върши всичко с намерение за отдаване“, тялото започва да се противопоставя на тази работа. Но именно това противопоставяне на тялото носи огромна полза. Чрез него човек придобива голям недостиг, тоест усеща страдание от това, че е отдалечен от сливането с Твореца, както беше казано по-горе. И колкото повече страда, толкова по-силно започва да се нуждае от помощта на Твореца. Защото тогава вижда, че сам не е способен да излезе от себелюбието и че единствено Творецът може да му помогне. И това не е въпрос на разбиране, а въпрос на усещане. И е, както е казано (Теилим, 127): „Ако Твореца не построи дом, напразно се трудят неговите строители."

Излиза, че човек трябва да вярва, че всички обрати, които са го довели до състоянието, в което се намира сега, са били необходими, за да придобие способността да отправи истинска молитва от дълбините на сърцето. Но злото начало му внушава противоположни мисли. Именно когато човек има възможност да помоли Твореца с цялото си сърце и душа, тоест когато целият му разум и всички негови чувства са стигнали до решението, че само Твореца може да му помогне, защото вече е способен да отправи истинска молитва, тогава идва злото начало и го довежда до отчаяние, както при довода на разузнавачите. За това е казано: „Понеже прави са пътищата на Твореца, праведниците ще вървят по тях, а грешниците ще се препъват по тях.“

От казаното ще разберем и въпроса, който поставихме относно стиха: „Който мрази подаръците, ще живее.“ Смисълът му не е, че човек не трябва да получава подаръци. Напротив, ако той мрази подаръците, то е защото желае да работи с намерение за отдаване и затова не иска да бъде получаващ. Но когато Светият, благословен да е Той, желае да му даде подарък, той го приема. Това се нарича „получаване с намерение за отдаване“, тъй като човек не е пробудил Твореца да му даде нещо излишно, а Го моли само за необходимото. И няма значение, ако за друг човек това се смята за „излишно“, защото всеки работи според своето усещане и няма отношение към това, от което се нуждае неговият другар. А ако след това Твореца му даде подарък, той го приема с намерение за отдаване.

Оттук следва, че когато човек моли Твореца да му даде съсъди за отдаване, това зависи от характера на човека. Затова може да се каже, че онова, което за един е „излишно“, за друг е „необходимо“.