По повод радостта

Статия 19, 1986

Мишна казва (Таанит, 26): „С настъпването на месец ав намаляваме радостта. С настъпването на месец адар увеличаваме радостта. И ако някой има съдебен спор с идолопоклонник, нека се съди с него в адар“. И трябва да разберем какво означава да увеличаваме радостта и да намаляваме радостта. Та нали радостта е следствие от някаква причина, която поражда у него радост. И може да се намалява или увеличава само в причините. В такъв случай трябва да знаем към коя причина да се обърнем, за да ни доведе тя до радост.

И няма съмнение, че нашите мъдреци, които са ни казали да увеличаваме радостта, са имали предвид радостта на светостта. И изхождайки от това, ние трябва да изследваме към коя причина те са ни казали да се обърнем, за да ни доведе тя до радостта на светостта. И освен това трябва да разберем защо са казали: „Ако някой има съдебен спор с идолопоклонник, нека се съди с него в месец адар“. Та нали се намираме в земята Исраел и има много градове, в които няма дори един представител на другите народи. И дори ако, да предположим, в някой град се намери човек от другите народи, защо да се съдим с него?

И според смисъла изглежда, че „да се съдиш с идолопоклонник в месец адар“ е нещо постоянно, а не случайно. Тоест става дума за това, че ако се случи рядкото събитие, при което Исраел да има съдебен спор с човек от другите народи, нека се съди с него в месец адар. В такъв случай трябва да разберем кой идолопоклонник имат предвид, с когото има съдебен спор.

Виждаме, че в нашите молитви има ред от два вида:

1) ред от песнопения и възхвали към Твореца;

2) ред от молитви и прошения.

И виждаме, че това са две противоположни едно на друго неща. Защото в природата е заложено, че този, който моли своя другар за някакъв предмет, за да му го даде — силата на молбата му зависи от степента, в която се нуждае от това. И ако онова, за което той моли другаря си, е нещо, което докосва сърцето му, и това е нещо необходимо, в степента на нуждата от това нещо той полага усилия да направи всичко, което е по силите му, за да постигне желаното.

И според това излиза, че когато човек се моли на Твореца да изпълни молбата му, той трябва да следи неговата молитва да е от дълбините на сърцето. Тоест да усеща своя хисарон (недостиг). И според степента на неговото усещане, в такава степен молитвата му може да бъде по-истинска. Тоест неговата молитва да не бъде празно бърборене, а да идва от дълбините на сърцето.

А за да усети своя хисарон, той трябва да види истината. Тоест че притежава голям хисарон и че това кли е напълно празно от всичко, което се отнася до светостта. И когато усеща, че е най-лош от всички в света, тогава може да каже, че неговата молитва е истинска молитва, тъй като усеща, че неговият хисарон е най-големият в света и няма друг, който да е подобен на него.

И на това се противопоставя вторият вид в реда на нашата молитва, а именно — „песнопения, песни и възхвали“. Виждаме, че такъв е редът в света — благодарността, която се отдава на онзи, който дарява благо на другия, се измерва според степента на благото, което е получил от своя другар. Например, ако някой е помогнал на друг в нещо малко, което му е липсвало, тогава и благодарността ще бъде малка.

Защото виждаме, че когато някой даде на друг работно място по време, когато има много безработни. А човекът се е скитал месеци без работа и е натрупал голям дълг в магазина, а собственикът на магазина вече му е съобщил, че е принуден да спре да му дава хранителни продукти, и той вече е изморен от търсенето на заеми за насъщните си нужди.

И изведнъж среща човек, от когото е искал да вземе заем. И този човек му предлага работно място при добри условия и му казва: „Защо ти е да търсиш заеми? Аз ще ти дам работно място. И тъй като чух, че си надежден човек — макар да имам много работници, надежден човек нямам — ще ти дам добра заплата, та да можеш да изплатиш всичките си дългове за кратък срок. В такъв случай защо ти е да искаш заем от мен?“

И ако си представим каква благодарност изпитва сега този човек към другия. И не е нужно да му благодари с думи, защото всички органи на тялото му му отдават „голяма благодарност“. И това е, както е казано: „Всичките ми кости ще кажат“. И ако си представим човек, който е бил затворен в тъмница, осъден на доживотен затвор. И идва някой и го извежда на вечна свобода. Каква благодарност му отдават всичките негови органи на онзи човек, който го е спасил.

Излиза според това, че ако човек иска да отдаде голяма възхвала на Твореца, та да бъде като свойството „Всичките ми кости ще кажат: Творецо, кой е като Тебе, който избавя бедния от онзи, който е по-силен от него“ — без съмнение човекът трябва да си представи как сега е най-щастливият човек в света. Ако иска да отдаде голяма възхвала на Твореца. Иначе, ако той все още усеща някакъв недостиг и иска Твореца да му помогне, тогава „благодарността“, която отдава на Твореца, не може да бъде в свойството „Всичките ми кости ще кажат“.

Затова виждаме в реда на нашата молитва две диаметрални противоположности. И тогава възниква въпросът: какво може да направи човек, когато вижда колко далечни една от друга са те. И като правило виждаме реда на противоположностите в много неща:

Пример 1) В реда на светлините, които светят в келим. Известно е, че има обратно съотношение между келим и светлините. Защото в келим най-големите и най-чистите келим се разкриват първи. Тоест отначало кетер и накрая се разкрива сфира малхут. А със светлините е обратното — малките се разкриват първи. Отначало малхут и накрая кетер. Както е известно, когато говорим за келим, казваме, че редът е КаХаБ ЗоН, а когато говорим за светлините, казваме, че редът е НаРаНХаЙ.

Пример 2) Моят баща и учител, нека паметта му е благословена, казва: виждаме противоположност в реда на работата на Твореца. От една страна, нашите мъдреци са казали (Авот, глава 4): „Бъди извънредно смирен духом“. А от друга страна, са казали: „И се възвиси сърцето му по пътищата на Твореца“. Тоест ако той наистина е смирен пред всекиго, тогава няма да успее да надвие онези, които му се присмиват, когато върви по пътищата на Твореца, тъй като се смирява пред всички. Затова тогава той трябва да каже: „И се възвиси сърцето му по пътищата на Твореца“, тоест да не се впечатлява от никого, от онова, което му казват:

„Тази работа, която си поел върху себе си, подобава на хора с дарби и със смело сърце, които са свикнали да преодоляват препятствия, родени са с добро възпитание. Тоест са свикнали от ранна детска възраст, че главното е работата на Твореца. А ти не си такъв, достатъчно ти е, ако бъдеш уважаван човек. Тоест гледай децата ти да станат знаещи Тора и заети с работата на Твореца, тогава ти ще бъдеш уважаван човек и ще намериш за дъщерите си женихи, знаещи Тора. А не сега в зряла възраст да искаш да започнеш да вървиш по пътя на работата, която води към Тора лишма, а не за собствена изгода. Слез от този път и не пожелавай неща, които са над твоето ниво“.

И тогава за него няма друг съвет, освен да не се впечатлява от тях и да изпълнява казаното от нашите мъдреци: „И да не се срамува пред присмехулниците“. Излиза, че тогава той е принуден да върви по пътя на гордостта. А от друга страна, той трябва да изпълнява: „Бъди извънредно смирен духом“. Обаче според правилото „не могат да съществуват две противоположности в един обект“, как е възможно да се изпълнят и двете в един и същ човек? И има още много примери за противоположности в работата на Твореца. Но е възможно две противоположности да бъдат в един обект в две различни времена, тоест едно след друго.

И коренът на нещата е, както е писано в Предисловието към книгата Зоар (т. 10, 11), където се пита: „Как е възможно от Неговата святост, благословен е Той, да възникне системата на нечистотата и клипот, след като тя е отдалечена от Неговата святост, сякаш е на противоположния полюс.

И казва там: „Желанието за получаване, което е самата същност на душите от страна на тяхното сътворение, е нечистота и клипот. И това е поради разликата във формата в тях, което ги отделя от Него, благословен е Той. И за да поправи отделянето на душите, благословен Той е сътворил всичките светове и ги разделил на две системи, които са четирите свята АБЕА на светостта и срещу тях четирите свята АБЕА на нечистотата. И поставил желанието за отдаване в системата АБЕА на светостта и премахнал от нея желанието за получаване за себе си, и го поставил в системата АБЕА на нечистотата“.

И казва там: „Как ще се поправят тези две неща, които са в разлика по форма едно спрямо друго? Затова е сътворена реалността на този материален свят. Тоест място, в което да съществуват тяло и душа, както и време на непоправеност и време на поправяне. Защото тялото, което е желанието за получаване за себе си, се простира от своя корен в Замисъла на сътворението, преминава през системата на нечистите светове и остава подчинено на тази система до 13-годишна възраст. И това е времето на непоправеност. А след това започва времето на поправяне, което е след 13 години. И чрез заниманието с Тора и заповеди — когато човек се занимава с намерение да достави наслада на своя Създател — той започва да пречиства желанието да получава за себе си, заложено в него и постепенно го превръща в намерение да отдава."

Оказва се, че сътвореното, веднага щом е сътворено, се състои от две противоположности:

1. от келим на получаване;

2. от келим за отдаване.

И няма по-голяма противоположност от тази. И тези две противоположни неща идват в един носител, но едно след друго. И изглежда, сякаш има средна линия, която ги обединява:

а. желанието да получава;

б. желанието да отдава.

А средната линия, която обединява двете, е там, където желанието да получава е включено в желанието да отдава — наречено „получаване с намерение за отдаване". Оказва се, че в тази средна линия са включени двете сили — тоест получаване и отдаване заедно.

И оттук произтича отговорът на въпроса, който зададохме — как е възможно в работата на човека да съществуват състояние на пълно съвършенство и недостиг в крайно ниско положение в един и същ носител. Отговорът е, че това може да се случи в две времена, тоест човек трябва да раздели реда на своята работа по два начина:

1. Единият начин ще бъде в дясната линия, наречена „съвършенство". Защото когато човек започне да се обръща, най-напред трябва да се обърне „надясно", което се нарича „съвършенство", а след това — „наляво". Защото именно на два крака човек може да върви, а на един крак изобщо не може да се говори за ходене.

Дясното се нарича „съвършенство". Защото когато човек идва да приеме върху себе си работата на Твореца, редът е такъв, че трябва да приеме върху себе си бремето на Небесата „като вол под ярем и като магаре под товар". Под „вол" се разбира свойството моха (мозък), наречено „вол" от израза „познава волът господаря си", което сочи към свойството вяра над знанието.

Под „магаре" се разбира свойството либа (сърце), наречено „магаре" от израза „и магарето — яслите на господаря си", което сочи към свойството егоистична любов. Затова, когато се казва „да работиш с намерение да доставиш наслада на своя Създател", за него това е като товар, който винаги иска да хвърли от плещите си. А той винаги гледа какво ще получи от тази работа, тоест каква наслада може да получи неговото желание за получаване.

И когато приема върху себе си тази работа, той казва: „Без съмнение, аз трябва сам да виждам — тоест винаги да проверявам себе си, дали не се самозаблуждавам, че вървя по правилния път, такъв, какъвто трябва да бъде. Тоест да изпълнявам Тора и заповедите заради повелята на Твореца, а не по други причини. Но аз изпълнявам казаното от мъдреците: «Винаги е длъжен човек да се занимава с Тора и заповедите дори в ло лишма, защото от ло лишма стигат до лишма». Тогава защо да мисля за себе си, дали изпълнявам Тора и заповедите с намерение, така че всичко да бъде заради небесата?

Напротив, голяма е честта, с която съм удостоен — че Твореца ми е дал мисъл и желание да изпълнявам поне нещо от Тора и заповедите. Защото според правилото, при важно нещо не се гледа толкова количеството; нека дори да е малко количество. А ако качеството е важно, дори малко нещо в качеството е много важно. И затова, тъй като Тора и заповедите са онова, което Твореца чрез Моше ни е заповядал да изпълняваме — при изпълнението на заповедите на Твореца не ми е важно колко мога. Нека дори да са с най-лошите и най-низки намерения — в крайна сметка по отношение на действието аз ги изпълнявам, доколкото тялото ми позволява.

И макар да не съм способен да преодолявам желанията на тялото, въпреки това аз се радвам поне на това, че имам сили да изпълнявам заповедите на Твореца по някакъв начин. Защото вярвам, че всичко идва свише. Тоест Твореца ми е дал мисъл, желание и сили да изпълнявам Тора и заповедите. И аз Му благодаря за това. Защото виждам, че не на всички се е паднала такава чест — да изпълняват заповедите на Твореца." И той трябва да каже, че няма сили да оцени величието и важността на изпълнението на заповедта на Твореца, дори без каквото и да е  намерение.

Това може да се сравни с онова, което виждаме: ако детето не иска да яде, защото не изпитва никаква наслада от храната, тогава родителите го хранят, независимо дали то иска или не. И макар детето да не изпитва никаква наслада, в крайна сметка дори и по принуда това също е полезно за него, за да може да съществува и да расте. Разбира се, по-добре е, ако детето само иска да яде, тоест ако получава наслада от храната. Но дори и без наслада, изцяло по принуда, това също е полезно за детето.

По същия начин трябва да се каже и в работата на Твореца. Макар този, който изпълнява Тора и заповеди по принуда — тоест принуждава себе си да ги изпълнява и тялото му се противи на всичко, което е свято — въпреки това действието, което извършва, върши своето; тоест чрез него той може да достигне до състояние, в което действително ще иска да ги изпълнява. И тогава всички действия, които е извършил, не се връщат празни, а всичко, което е направил, влиза в светостта.

Това може да се обясни с казаното от мъдреците, когато тълкуват казаното: „Ще го принесе по своята воля пред Твореца" (Арахин, 21): „Учат нашите мъдреци: «Ще го принесе» — учи, че го принуждават. И е писано: «По своята воля». Как е възможно това? Принуждават го, докато каже: «Желая аз»".

Личи, че мъдреците са се затруднили с думите „по своята воля пред Твореца". Тоест всички действия, които той извършва, за да приближи себе си до Твореца — действието не се нарича „действие", ако не иска да го извърши заради небесата, което се нарича „по волята на Твореца". А този човек все още не е способен да върши действия, които да са заради Твореца. Излиза, че действията му нямат никаква стойност, сякаш не е направил нищо, защото те още не съответстват на волята на Твореца.

И все пак е писано: „Ще го принесе". Това означава, както е казано: „учи, че го принуждават", тоест дори и по принуда. Тоест дори когато не иска да изпълнява заради небесата и това все пак се нарича „жертва". Това обаче е трудно: нали той не иска да принесе жертва пред Твореца — в такъв случай началото на стиха противоречи на неговия край.

И на това отговорят: „Принуждават го, докато каже: «Желая аз»". Обяснението е, че това следва правилото, казано от мъдреците: „Винаги е длъжен човек да се занимава с Тора и заповедите дори в ло лишма, защото от ло лишма се стига до лишма" (Псахим, 50б). Намерението е, като принуждава себе си всеки път, въпреки че тялото не е съгласно да работи заради небесата. А причината е, че там, където то не вижда собствена изгода, не е способно да върши нищо.

И въпреки всичко той не обръща внимание на доводите на тялото, а казва на своето тяло: „Знай, че и по принуда ти ще изпълняваш заповедите на Твореца. И на теб няма да ти помогне никаква съпротива срещу действието. Казват, че практическите заповеди притежават особеното свойство да доведат човека до лишма". И това е смисълът на „принуждават го" — тоест той принуждава себе си и не слуша никаква логика и доводи, които тялото иска да му обясни. А му казва, че в края на краищата ще достигне свойството лишма. И това е смисълът на „докато каже: «Желая аз»" — тоест както споменахме по-горе, от ло лишма се стига до лишма, и това се нарича „желая аз".

Затова всеки път, когато си спомня по време на извършване на някое действие в светостта, в него мигом се пробужда голяма радост, че се е удостоил да докосне поне малко онова, което Твореца е заповядал да се извършва. И макар да знае, че всичко, което прави, е само в ло лишма, въпреки това няма край радостта му, защото мъдреците са ни обещали: „От ло лишма се стига до лишма".

И прави за себе си заключение от лекото към тежкото: тъй като мъдреците са казали: „За този, който се връща от любов, злодеянията, които е извършил, стават като заслуги. А за този, който се връща от страх, злодеянията му стават като неволни грехове". Излиза от това, че когато се удостои да действа в лишма, тогава със сигурност всички заповеди, които е изпълнил в ло лишма, ще влязат в светостта и ще бъдат толкова важни, сякаш ги е изпълнил в лишма.

Излиза, че дори когато все още се занимава в ло лишма, това за него е важно, сякаш действа в лишма. Тоест той си дава сметка, че всички действия, които извършва, със сигурност са по-важни от злодеянията и без съмнение ще бъдат поправени за добро. И със сигурност всяко действие, което извършва, дори да е нещо малко, ще му се зачете като голяма заповед. Според думите на мъдреците (Авот, втора глава): „Бъди внимателен към леката заповед, както към тежката, защото не знаеш отплатата на заповедите".

И затова, когато си дава сметка за действията, които извършва — чии заповеди изпълнява, а също и когато произнася някакви слова на Тора, той си казва: „Чия Тора уча?" И когато произнася някоя „благословия за наслаждение", като шеакол или амоци, мисли си: „На Кого говоря сега?"

Излиза, че тогава той е в абсолютно съвършенство. И това съвършенство ражда радост, защото тогава той е прилепен към Твореца, доколкото си представя, че говори с Твореца, който е Добър и Творящ добро. И естествено, той получава радост от корена, защото коренът на всички сътворени е Твореца, който се нарича „Добрият и Творящ добро".

Мъдреците разтълкували: „Добър — за самия Себе си; Творящ добро — за другите [добре на самия човек, и добре също на другите]". Което означава, че тогава той може да вярва, че Твореца прави добро за него. А също така твори добро и за общото. Тоест тогава той има възможността да вярва над знанието, че така е наистина, въпреки че когато си прави сметка според външния си разум, още не вижда доброто в цялото му съвършенство.

Но сега, чрез сметката, която прави с действията си в Тора и заповедите — че за момента е по някакъв начин прилепен към Твореца — той има сила да вярва над знанието, че наистина е така. И естествено, „истината ще покаже своя път" — и от това, че мисли, че сега говори с благословения Творец, произлиза голямо пробуждане на радост, както е писано: „Слава и величие пред Него, мощ и радост на мястото Му".

И трябва да се разбере спрямо кого е казано, че има „радост на мястото Му". Със сигурност всички имена, които споменаваме, всички те са по отношение на сътворените. Тоест така, както сътворените усещат. Но за самия Творец мъдреците казали: „Няма мисъл, която е в състояние да Го постигне". А всичко казано е по отношение на сътворените.

В такъв случай тълкуването ще бъде, че онези, които усещат, че стоят пред Него, усещат свойството „слава и величие". А също и онзи, който мисли, че стои на Неговото място. Защото понятието „място" се нарича „подобие по форма". И има още едно тълкуване — както чух от моя баща и учител, благословена да е паметта му — че онова, за което човек мисли, там се намира и той. Излиза от това, че ако човек мисли, че стои и говори с Царя, то той се намира на мястото, където е Царят. Тогава той усеща, както е писано: „Мощ и радост на мястото Му".

И с това може да се разбере онова, което попитахме за казаното от мъдреците: „С настъпването на адар умножаваме радостта". И попитахме — какъв е смисълът да се умножава радостта. Тоест радостта е следствие от някаква причина. Тогава каква е причината, която можем да пробудим, за да ни донесе радост?

И според горепосоченото, намерението е да се умножи вървенето по дясната линия, наречена „съвършенство". И човек се намира в състояние на съвършенство, и това се нарича „подобие". Тоест съвършеният, който е човекът, е сега прилепен към Съвършения, както е писано: „Благословеният се прилепва към Благословения, а проклетият не се прилепва към Благословения". Затова, ако човек се намира в състояние на критика, наречено „лява линия", той се намира в състояние на „проклет" и естествено е отделен от Съвършения. И затова тогава може да усеща само тъмнина, а не светлина — а само светлината носи радост.

Трябва обаче да се разбере защо именно в „месец адар“ е нужно да се умножава радостта. Защо да не вървим по пътя на дясната линия през цялата година? И на това следва да се отговори: защото в месец адар се е случило чудото на Пурим, когато е светила светлината на Окончателното поправяне (гмар тикун), както е казано в Шаар а-Каванот (Талмуд десет сфирот, част 15, страница 1813, точка 220): „Затова в бъдещето всички празници ще бъдат отменени, освен свитъка на Естер.“ А причината е, че никога не е имало толкова голямо чудо — нито в съботите, нито в празниците.

И затова подготовката за такава голяма светлина трябва да бъде радост, която е подготовка за приемане на уважаван гост, тоест на светлината на бъдещето, както бе казано по-горе. Затова чрез това, че извършваме подготовка с „умножаване на радостта“, привличаме светлината, наречена „дни на пиршество и веселие“.

И това следва правилото, изложено в книгата Зоар: „Чрез действие отдолу се пробужда действие отгоре.“ Това означава, че според действията, които извършват низшите, в същата мяра се пробужда действието горе. С други думи, когато низшите са заети с действия, свързани с радост, със същото привличат светлината на радостта надолу. И това е, както е казано (Свитъкът на Естер, 9:21): „И записа Мордехай... както дните, в които юдеите намериха покой от враговете си, и месецът, който превърна за тях скръбта в радост и тъгата в празник — за да ги направят дни на пиршество и веселие.“ И благодарение на това ще привлекат светлината на Окончателното поправяне, която тогава е светила.

И тук трябва да се различи, когато се занимаваме с привличане на радостта, че причината за това, както казахме, се състои в това, че човек тогава отдава благодарност на Твореца за това, че го е приближил. Излиза, че когато отдава благодарност, той се занимава с отдаване, защото благодари и възхвалява Твореца за това, че му е дал мисъл и желание да има поне някакъв допир с духовното.

Сега той не желае от Твореца да му даде нещо. В такъв случай не моли за нищо Твореца. Целият му стремеж сега е само в това, че иска да отдаде благодарност на Твореца. Излиза, че сега има сливане (двекут) с Твореца, защото се занимава с отдаване. В такъв случай чрез това, от сливането, към него се привлича свойството радост и съвършенство по силата на това, че сега е слят със Съвършения. И тъкмо това е, че благодарение на това се умножава радостта.

В същото време, когато е зает с молба — тоест молитва, идваща от дълбините на сърцето — тя е пълна с хисронот (липси). Защото колкото по-голяма е мярата на усещането на хисарон, толкова от по-голяма дълбочина на сърцето идва молитвата му. Излиза, че в това време той не може да пребивава в радост. Излиза според това, че причината за радостта съществува, когато се занимава с хвала и благодарност, а не когато се занимава с проверка на хисронот.

И според това следва да се обясни казаното от нашите мъдреци: „И ако има съдебен спор с идолопоклонник, нека се съди с него в адар.“ Има се предвид, че има спор с чужденец, сякаш е прието, че Исраел има спорове с чужденци. Нима това се отнася за хора, които се занимават с Тора и работа и не се занимават с никакъв занаят и търговия?

И според пътя на работата следва да се обясни, че се имат предвид идолопоклонниците, които има във всеки от Исраел. Тоест в едно тяло. И на тези хора, които искат да вървят по пътищата на Твореца, тялото им се противопоставя. И това е, както са казали нашите мъдреци за стиха: „Да не бъде в теб чужд бог.“ И са казали: „Що за чужд бог има в тялото на човека? Това е, трябва да се каже, злото начало.“ И то се нарича „идолопоклонник“, понеже се противопоставя да бъде свойство Исраел. И това се нарича, че има съдебен спор. И тогава в месец адар, когато се удостоиха с чудото — когато имаше радост и веселие за юдеите, защото „страх от юдеите ги обзе“ и „напротив, юдеите взеха надмощие над враговете си“ — затова този месец е подходящ човекът да съди чужденеца вътре в себе си. И той несъмнено ще успее в този месец, който е свойство „и напротив“, както е казано: „юдеите взеха надмощие над враговете си“.

И трябва да помним, че спорът, който човек води със своя идолопоклонник, е предизвикан от това, че всеки твърди: „Цялото е мое.“ Защото Исраел твърди, че тялото е било създадено само за да бъде Исраел и да служи на Твореца, а не заради себелюбието. Докато чужденецът в него също твърди: „Цялото е мое.“ Тоест че цялото тяло е било създадено с желание да получава. Несъмнено това е поради факта, че тялото трябва да се грижи единствено и само за нуждите на собственото си желание да получава. И защо ли да мисли за желанието да отдава? И му показва множество доказателства, че е прав, защото „така е прието“ (хазу ама давар — видяха народа, че така прави).

Тоест казва му: „Иди и виж как е прието в обществото. Има ли такъв човек, който да се грижи за благото на ближния, докато още не са удовлетворени всички негови собствени нужди, които са му необходими за самия него? Има само малка шепа хора, които, след като техните собствени потребности са удовлетворени, започват да се грижат за благото на ближния. И дори тогава те внимателно следят, не дай Боже този, който се грижи за нуждите на ближния, да не накърни себелюбието. А ти казваш: „Цялото е мое.“ Тоест изобщо да не се мисли за себелюбие. А цялата енергия, която имаш, искаш да я използваш за нуждите на ближния. И ми обясняваш, че това, че искаш да работиш в полза на другарите — което се нарича „любов към ближния“ — ми казваш, че още не е краят, а мислиш, че чрез това, че се занимаваш с любов към ближния, ще можеш да достигнеш любов към Твореца. Тоест искаш изцяло да се отмениш пред Твореца. А какво ще стане тогава с тялото, ако искаш след това цялото си тяло да отдадеш на Твореца, изцяло да се отмениш пред Него? Кажи сам, как мога да се съглася с нещо толкова странно за разбирането на човешкия разум? Затова съм принуден да заявя: „Цялото е мое“ и да не те пусна да направиш дори една крачка напред.“

И в това състояние започва тежка война, защото всеки казва, че правото е на негова страна. Защото Исраел в него твърди, че щом Твореца благословен ни е създал с намерението „желанието Му да дарява на Своите създания“, Той несъмнено знае какво е добро за творенията. С други думи, Той е разбрал, че само като се занимават всички с намерение да доставят наслада на Твореца, това ще им даде сила да приемат най-високите стъпала, наречени „разкриване на Божественото“, което се облича във вътрешния разум и във вътрешното чувство в сърцето. С други думи, само по такъв начин те ще имат възможност да приемат цялото благо и наслаждение, което Твореца е поискал да даде на творенията.

Не така е обаче, ако биха получавали с кли на получаване — освен че това води до разделение, съществува и такова нещо като задоволяване с малко. Тоест трябва да се вярва на това, което е казано в книгата Зоар: че има тънка светлинка (неhиру дакик — тънка светлина), която свети в клипот, за да ги оживява. С други думи, всички наслади, присъстващи в материалния свят, са само тънка светлина в сравнение с благото и наслаждението, които се намират в светостта (кдуша).

С други думи, дори малко стъпало на светост, например нефеш де Асия, съдържа в себе си повече наслаждение, отколкото всички материални наслаждения взети заедно. И няма съмнение, че ако човек получаваше висшето благо изхождайки от желание да получава заради собствена изгода, той би се задоволил с това и не би могъл да напредва към постигане на още по-високи стъпала, защото от гледна точка на собствената изгода това сияние на нефеш де Асия му е достатъчно, и тогава той няма никаква потребност да добавя нищо към насладите, които изпитва.

Когато обаче човек се учи да работи с намерение да дава наслада на своя Създател, той не може да каже: „Достатъчно ми е това, на което съм се удостоил.“ Защото всичко, което получава, е заради Твореца. В такъв случай не може да каже: „Вече ми е достатъчно, защото дарих наслада на Твореца с това, че получих известен дял от Висшата светлина и от това Твореца има наслада, и не желая да получавам повече.“

Защото така не може да се каже: „Достатъчно ми е, защото вече Му дадох наслада с това, че получих от Него това малко сияние.“ А човекът трябва да се старае да ддава на Твореца всеки път все по-голяма и по-голяма наслада. И понеже цялата наслада горе се състои в това, че целта на творението — „да дарява на Своите създания“ — реално достига до низшите, тъкмо това е насладата, която има горе. Затова в месец адар, когато се пробужда времето на чудото, както е казано: „и напротив, юдеите взеха надмощие над враговете си“ — тогава настъпва времето, подходящо за пробуждане на чужденеца, който е в него, по подобие на казаното от нашите мъдреци (Брахот 5): „Винаги нека човек разгневи доброто начало срещу злото начало“, както е казано: „гневете се, но не съгрешавайте“. И обяснил Раши: „да разгневи доброто начало“ — то трябва да води война със злото начало.

И тук се има предвид, че в месец адар той е по-способен да победи злото начало. Защото тогава се е случило чудото от небесата, както са казали нашите мъдреци (Шабат 88): „Изпълниха и приеха.“ Изпълниха онова, което вече бяха приели. И обяснява Раши онова, което казал Рава, че поколението я приело „по времето на Ахашверош — от любов към чудото, което се случило с тях“.

Друго е положението в месец ав, който е времето, когато се е случило разрушаването на Храма и затова трябва да се скърби. Излиза, че тогава следва да се обясняват думите на нашите мъдреци: „Намаляваме радостта“ — тоест това е пътят, по който се действа в месец адар в свойството на дясната линия, което се прави, за да се пробуди чудото, разкрило се в месец адар, както са казали мъдреците: „от любов към чудото изпълниха и приеха“.

Докато в месец ав, когато трябва да се скърби за разрушаването на Храма, следва да се работи в лявата линия, тоест критично да се гледа на действията, които трябва да се извършват по пътя на светостта (кдуша), насочен към отдаване, и колко човек е далеч от отдаването.

И когато човек мисли за това, той се намира в състояние на отдалеченост от светостта и е потопен само в егоистична любов, чиято цяла основа се състои в това, че когато се занимава с Тора и заповедите — всичко това се прави с пресметливост да се напълни желанието да получава с всякакво напълване, с което изобщо може да бъде напълнено.

Затова, когато е зает с пресмятане на собствената си низост, тогава има възможност да се пробуди болката от разрушаването на светостта, която присъства във всекиго. И тогава ще се изпълни: „Всеки, който скърби за Йерусалим, се удостоява и вижда утехата на Йерусалим.“