Мирът след спор е по-важен от това изобщо да няма спор

ТАШМАЗ — статия 23, 1987

В трактата Укцин, по повод на мира, рабѝ Шимон бен Халафта казва: „Не е намерил Твореца, благословен да е, кли, способно да задържи благословение за Исраел, освен мира. Както е казано: „Твореца ще даде сила на народа Си, Твореца ще благослови народа Си с мир““. А в Писанието е казано (Йешаяу, 57): „„Мир, мир на далечния и на близкия“, казва Твореца, „и ще го изцеля““.

Трябва да разберем тези думи — казаното: „Не е намерил Твореца, благословен да е, кли, способно да задържи благословение, освен мира“. Казва се „благословение“ и се казва „мир“. От това проличава, че същественото е благословението, а мирът само задържа благословението. Освен това трябва да разберем казаното: „Кли, способно да задържи благословение за Исраел“. Подразбира се, че за народите по света мирът сякаш не е нещо добро. Може ли да се каже, че има място, в което да не е добре да има мир? Също така трябва да разберем казаното в Писанието: „Мир, мир на далечния и на близкия“. Излиза, че щом Твореца дава мир на далечния, без съмнение дава мир и на близкия до Твореца. В такъв случай какво ни известява с думите „на далечния и на близкия“?

А за да разберем това по пътя на духовната работа, трябва да разберем въпроса за целта на Творението и въпроса за поправянето на Творението, за което вече сме говорили много пъти. Целта на Творението е човек да се удостои с благото и насладата, защото заради това са сътворени творенията. Излиза, че докато човек още не се е удостоил с това, такъв човек се нарича човек, който още не е достигнал своето съвършенство, понеже е далече от целта. Затова на човека е възложено да се старае да се удостои с целта, тоест с благото и насладата, заради които е бил сътворен.

Но преди човек да се е заел с Тора и заповедите, за да достигне чрез това целта, той най-напред трябва да се занимае с поправянето на Творението. А смисълът на това е да знае как да получи благото и насладата, така че да може да им се наслади. И ако не знае реда на поправянията, той ще развали изобилието. Затова на човека е възложено, преди да се заеме с целта на Творението, да се старае и да изучи реда на поправянията. Тоест да знае какво има да поправя, за да не развали дара на Твореца, който Той ще му даде.

Известно е, че всички поправяния се извършват върху свойството малхут, както е писано: „Да се поправи светът в царството (малхут) на Шадай, и всички смъртни ще призоват Твоето име“. А какъв е смисълът на тази малхут, която трябва да бъде поправена? Тъй като волята Му, благословен да е, е била да дава добро на Своите творения, Той е сътворил, като съществуващо от несъществуващо, свойството липса, наричано „желание за получаване на наслада и удоволствие“. И тази малхут се разпространява заедно със своето желание за получаване в няколко свойства.

Тъй като в духовното има правило, че различието по форма разделя стъпалото на две, затова, след като тази малхут е пожелала свойството „украшение“ в точката на желанието и е поискала подобие по форма с Твореца, в свойството „както Той е милосърден, така и ти бъди милосърден“, тя е пожелала да бъде даваща, така както Твореца е Даващ.

И след това поправяне, наричано цимцум (съкращаване), е настъпило свойството съд — че е забранено да се получава, освен в моментите, когато е възможно намерението да се насочи с цел да отдава. И този съд е станал корен, от който произтича свойството клипот, които са противоположни на светостта. Защото светостта се нарича „отдаване“, както е писано: „Свети бъдете“ — което означава „отделени бъдете“. Тоест да се отделят от получаването с цел да получават, а цялото намерение трябва да бъде единствено и само да отдават на Твореца, така както Твореца отдава на творенията.

И това е казано: „Защото Аз съм свят“. Тоест, така както Твореца е Даващ, така и народът на Исраел трябва да отдава на Твореца. А противоположното на това, тоест противоположното на отдаването, се нарича противоположно на светостта, и то е нечистота, или ситра ахра, или клипа. Затова от желанието за получаване след това са възникнали клипот, които искат да получават с цел да получават.

А в „Предисловие към книгата Зоар“ (т. 10) е казано, и ето думите там: „Наистина, най-напред трябва да се разбере въпросът за съществуването и същността на нечистотата и клипот — каква е тя. И знай, че това голямо желание за получаване, за което казахме, че е самата същност на душите от страна на самото им сътворение, защото именно затова те са готови да получат цялото напълване, заложено в замисъла на Творението — то не остава в този свой вид в душите. Защото ако беше останало в тях, те по необходимост биха останали завинаги отделени от Него, благословен да е. И за да се поправи това отделяне, наложено върху клито на душите, Той, благословен да е, е сътворил всички светове и ги е разделил на две системи, които са четирите свята АБЕА на светостта и срещу тях четирите свята АБЕА на нечистотата. И е вложил желанието да отдава в системата АБЕА на светостта и е премахнал от тях желанието да получават за себе си, а го е дал на системата на световете АБЕА на нечистотата“.

И от казаното виждаме какви поправяния са ни възложени. А именно, поправянето на получаващите келим, така че над тях да има намерение за отдаване, както той казва там (в т. 10): „И световете са се спускали стъпаловидно до реалността на този материален свят, тоест до място, където могат да съществуват тяло и душа, а също и време на повреденост и поправяне. Защото тялото, тоест желанието да получава за себе си, произлиза от своя корен в замисъла на Творението, както бе казано по-горе, и преминава през системата на нечистите светове, както е казано: „Като диво магаре се ражда човек“. И остава поробено под властта на тази система до тринадесетгодишна възраст. И това е времето на повреденост. А чрез заниманието със заповедите, започвайки от тринадесет години и нататък, когато се занимава с цел да достави наслада на своя Създател, той започва да пречиства заложеното в него желание да получава за себе си. И постепенно го превръща в желание да отдава. И така продължава все повече да придобива и да постига стъпала на святост от замисъла на Творението в Безкрайността, благословен да е, докато те не помогнат на човека да преобърне заложеното в него желание да получава за себе си, така че то изцяло да се превърне в свойството получаване с цел да достави наслада на своя Създател, и съвсем не за собствена облага“.

И от казаното виждаме, че цялото ни занимание с Тора и заповедите се състои в това да поправим малхут, която съобразно своя корен в пряката светлина, от света Безкрайност, благословен да е, се нарича „получаваща за себе си“. И оттук произтича редът на духовната работа. Има ред на работа за начинаещите и има ред на работа от друг вид за напредналите. И това е, както е казал Рамбам: „Когато се обучават децата, жените и цялата неграмотна маса, те се обучават с цел получаване на възнаграждение. Докато не се умножи знанието им и не се изпълнят с по-голяма мъдрост, тогава ги обучават „лишма“, тоест не за получаване на възнаграждение“.

И от това виждаме, че има ред на работа по отношение на общността (клал), и има ред на работа за отделните хора, и този ред на работа не е предназначен за цялата общност. И за общността, както говорихме, има една линия — това е работата на общността (клал). А „една линия“ означава, че има по-високо и по-ниско. Тоест по-високо по значимост и по-ниско по значимост. И човек винаги върви по един път, тоест докато се занимава с Тора и заповедите, не изгражда никакви намерения, освен едно-единствено намерение. Тоест той трябва да насочи намерението си към това, че сега изпълнява Тора и заповедите, които Твореца ни е заповядал чрез Моше, нашия учител, мир на праха му и в замяна на това ние ще получим възнаграждение в този свят и в бъдещия.

И на този път, който е свойство на една линия, различаваме, че той винаги печели. Понеже всяко действие, което извършва, притежава съвършенство от страна на действието и няма какво да се добави към него, както е казано: „Не прибавяй и не отнемай“. Излиза, че при този човек няма такъв случай, в който да не печели, но понякога печели много, тоест когато работи много часове в Тора и заповедите. А когато работи по-малко, печели по-малко.

И от казаното излиза, че „една линия“ се нарича онова, когато човек върви по пътя на Твореца по един път. А ако не се занимава с Тора и заповедите, той няма никаква линия, тоест няма никакъв път в духовната работа. Но всичко, за което тук става дума е, че когато той върви по пътя на Твореца и изпълнява Тора и заповедите — това се нарича, че върви по една линия. И се нарича така, защото работи само в свойството на действието. Онова, което следва да се изпълнява, той го изпълнява във всичките му тънкости и подробности.

А тези, които искат да работят в свойството на частното (прат), тоест искат лично да се удостоят със свойството „Твореца, Бог твой“, трябва да работят над намерението. Тоест над това, каква е причината, която го задължава да изпълнява Тора и заповедите. Тоест с какво намерение изпълнява Тора и заповедите. Тъй като няма действие без причина, затова човек трябва да изясни за себе си коя е истинската причина, заради която той приема върху себе си да работи „като вол под ярем и магаре под товар“ и да се занимава с Тора и заповедите.

Но когато той се вглежда в причината, която го подбужда да се занимава с Тора и заповедите, то това критично отношение към действията се смята при него за лява линия. А действията, които извършва, сега излизат от категорията на една линия и се наричат по нов начин, а именно дясна линия. С други думи, когато няма повече от една линия, не може да се каже, че има дясна линия, тъй като има само една линия. А когато има още една линия, тогава е уместно да се каже, че едната се нарича „дясна“, а другата — „лява“.

Но трябва да се разбере защо наричаме работата в практическото действие „дясна линия“, а работата в намерението — „лява линия“. Работата е там, че има правило: „Това, което не се нуждае от поправяне, се нарича „дясно“. А това, което се нуждае от поправяне, се нарича „ляво““.

Това е по реда на казаното от нашите мъдреци (Менахот, 37:1). Гмара пита: „Полагането на лявата – откъде [знаем]?" (откъде знаем, че полагането на ръчните тфилин се извършва на лявата ръка, а не на дясната?). Рав Аши е казал: „От думата йадха („на ръката твоя") – тук е написана със слаба буква хей [тиха ה']". И Раши обяснява: „От това, че е написана със слаба хей, следва, че е в женски род, а оттук разбираме, че се говори за лявата, защото в нея няма сила, както и в жената [тоест става дума за лявата, в която няма сила, както няма и в жената]". Затова навсякъде, където учим за слаба страна, или слаб път, или слабо място, ги назоваваме „ляво". С други думи, всичко, което се нуждае от поправяне, защото само по себе си е слабо, се нарича „ляво".

И от казаното излиза, че по отношение на действието няма какво да се добави – например, не се казва: „Днес положих тфилин на лявата ръка, а утре ще положа тфилин и на дясната ръка". Или: „Днес заковах мезуза от дясната страна на вратата, а утре ще се постарая да закова мезуза и от лявата страна на вратата".

А, както е известно, за практическите заповеди се казва: „Не прибавяй и не отнемай". Затова онези хора, които се занимават само с практическото изпълнение и цялото им намерение е действието да бъде по реда си, не мислят за намерението, тоест каква компенсация искат да получат като възнаграждение за работата си.

С други думи, щом човек работи и изпълнява Тора и заповедите, без съмнение трябва да има някаква причина, която го подтиква да го прави. А тъй като причините са много – тоест страх от наказание или от любов, или за да получи наслади в този свят и в бъдещия свят – те не навлизат в изясняването на причините. Тоест в изясняването на истинската причина. На действителната причина, означаваща, че Твореца иска те да извършат работа, за да постигнат онова, което Твореца желае.

А каква е причината, за която може да се каже, че Твореца иска да работим заради нея? Първо трябва да разберем какво е възможно да се каже, че липсва на Твореца, така че благодарение на нашата работа Той да получи наслада от това, че ще Му дадем онова, което Му е нужно.

На това има един отговор. А именно, ако погледнем целта на Творението, ще разберем какво Му липсва. Защото целта на Творението е „да дава добро на Своите творения", тоест Той е създал творенията, за да им дари всяко благо. А келим, в които можем да получим наслада и удоволствие, е желанието да получаваме наслади. Както е известно, не можем да се наслаждаваме нещо, към което нямаме страстен стремеж. 

Затова всяко творение има страстен стремеж към наслади. Но за да не съществува свойството срам, към желанието за получаване трябва да се добави поправяне, така че то (желанието) да бъде с цел отдаване. А тъй като това поправяне е „да не се получава", го отнасяме към творенията, тоест че творенията не искат да получават, преди у тях да се появи намерение с цел отдаване.

А към Твореца отнасяме всичко онова, което Той всъщност дава. И тъй като Твореца иска по време на получаването на наслади у творенията да няма никакъв недостатък [във вид] на срам, казваме, че Висшият е приел и се е съгласил със съкращаването, което е извършил низшият. С други думи, че Той ще дава напълване на низшите само в съответствие с поправянето, което е извършила малхут на безкрайността.

Излиза, че главното поправяне отнасяме към низшия. Но само в това, в което Висшият, уж, се е съгласил с мнението на низшия. Затова не може да се получи никаква духовност, ако там съществуват ограниченията и съкращенията, извършени от низшия. А Висшият дава според това, което низшият може да получи с цел отдаване. И затова след спускането на световете – защото човекът е създаден, след като в света са се разкрили клипот – човек иска да получава в получаващи келим за себе си, и няма връзка с поправянето, което малхут на святостта е извършила.

Затова висшият не може да предава напълване надолу, преди низшите да са приели върху себе си да използват само отдаващи келим, както бе казано по-горе, че висшият се е съгласил със съкращаването, което малхут на безкрайността е извършила – наричана „корен на всички получаващи", които са произлезли впоследствие.

Затова висшият очаква отдаващите келим, които низшият ще даде на Твореца, за да има възможност да му даде благо и наслаждение в пълно съвършенство. Тоест по време на получаването на висшето благо да не присъства свойството срам.

Но как човек може да получи отдаващи келим, щом това е против природата му, защото е роден с желание да получава за себе си, понеже е произлезнал, след като се е разкрила системата на клипот? И поради тази причина – тоест за да има човек отдаващи келим, така че Твореца да има възможност да му дава всяко благо, както бе казано по-горе – Той ни е дал Тора и заповедите, както са казали мъдреците: „Твореца, благословен да е, поиска да удостои Исраел, затова им е умножил Тора и заповедите" – както е казано: „Твореца пожела заради правдата Си да възвеличи Тора и да я прослави".

И от казаното излиза, че истинската причина, която задължава човека да изпълнява Тора и заповедите, е, че чрез Тора и заповедите той ще удостои себе си да излезе от своя авиют, който е получаване за себе си и ще получи отдаващи келим. Тези келим очаква Твореца, благословен да е, защото именно в отдаващите келим човек е способен да получава наслада и удоволствие от светостта.

Затова на човека, който иска да върви по пътя на истината, му е възложено – преди извършването на всяко действие, както в Тора, така и в молитва, така и в добрите дела – да внимава причината, която го подтиква да се занимава с Тора и заповедите, да бъде истинска, тоест Тора и заповедите да го доведат до целта, заради която той се труди и прави всичко, което му е по силите, за да я постигне.

Но трябва да се знае, че както в практическото изпълнение на заповедите има работа – дали да се правят добри дела или не, тоест там съществува избор – така трябва да се знае, че по отношение на намерението работата на избора е много по-трудна. И причината е, че намерението е работата на човека в свойството „вие се наричате човек, а не народите на света". А обяснихме, че „човек" се нарича отдаващият, чието числена стойност е М”А и той се нарича свойство „захар", тоест отдаващ. А „животно" се нарича свойство „некева", защото численото значение на животно е Б”ОН, и това е свойство „получаваща".

Излиза, че когато [е съсредоточен] върху действието и не мисли за намерението, тогава той изпълнява Тора и заповедите по животинска причина. Тоест заради възнаграждението, което се надява да получи срещу работата си, а това е свойството получаване, наричано „животно", а не „човек", както казва книгата Зоар по повод стиха: „А милостта на племената е грях" – че „всяко благо, което вършат, го вършат за себе си".

С други думи, по отношение на духовната работа, работата при получаване на възнаграждение се нарича „народи на света в човека". И макар че и в практическото изпълнение също е тежко да се занимаваш с Тора и заповедите, това се нарича ло лишма, тоест за собствена изгода. Но трябва да се знае, че това е първото стъпало, от което е необходимо да се започне, защото няма друг път, както казва Рамбам, което бе споменато по-горе.

И това вече е свойството „човек", а не „животно". А това, че казваме, че те са свойството „народи на света" – все пак това е свойство „народи на света в човека". И това свойство е „животното в човека". А тези, които нямат никаква връзка дори с практическото действие, се наричат „народ, подобен на магаре".

Затова трябва да се знае, че стъпалото ло лишма е много важно стъпало и нямаме разум, за да оценим значимостта на Тора и заповедите в ло лишма. А моят баща и учител, светла да е паметта му, е казал: „Доколкото човек умее да цени работата в лишма, че тя е важна работа, той трябва да знае, че ло лишма е още по-важна, отколкото [работата в] лишма, на която човек е дал своята оценка по важност. Защото човек не е способен да оцени значимостта на изпълнението на Тора и заповедите дори в ло лишма. Но без съмнение съвършеното изпълнение на Тора и заповедите трябва да бъде в лишма".

И от казаното излиза, че въпреки че истинската причина за изпълнението на Тора и заповедите трябва да бъде „за да се удостоим с отдаващи келим" – защото именно в тези келим Твореца има възможност да даде висшия дар, понеже Твореца иска при получаването на благото низшите да усещат само наслада и в никакъв случай срам – Той очаква нашата работа в Тора и заповедите с намерение, така че чрез това да се удостоим с отдаващи келим.

Но началото на работата е именно в плана на действието. И в този момент не е нужно да се мисли и точно да се изяснява какво възнаграждение се надява да получи от Твореца срещу работата си. Той изпълнява Тора и заповедите само поради това, че изпълнява заповедта на Твореца. Това се нарича „работа, достатъчна за общата маса клал". Тоест за намерението не бива да се мисли, както бе казано по-горе, а всичките си мисли той посвещава на това как да изпълнява Тора и заповедите в плана на действието.

И, разбира се, тук има елемент на избор и борба със злото начало, което не му позволява да изпълнява Тора и заповедите дори в свойство ло лишма. И няма съмнение, че възнаграждението му е много голямо, както бе казано по-горе по думите на моя баща и учител, светла да е паметта му, че ло лишма е нещо много важно за Твореца. Защото изпълнението на Тора и заповедите дори в действие изисква голямо количество сили. И човек е длъжен да направи много отстъпки от материалните неща, за да има възможност да изпълни онова, което Твореца е заповядал. Така или иначе, истинската работа започва, когато човек иска да изясни намерението лишма, тоест иска да работи с цел да не получава възнаграждение.

А в работата по намерението, която е истинската причина, заради която той изпълнява Тора и заповедите, тук започва истинската борба между доброто и злото. Защото човек иска да работи заради Твореца, понеже Твореца се нарича „добър и творящ добро", тоест отдаващ. И тогава идва тялото, наричано „зло", и му пречи. Защото желанието да получаваш за себе си се нарича „зло". Защото върху него пребивава свойство съд, защото е имало съд и съкращаване, за да остане то в тъмнина. И не е достойно да получи никаква светлина.

Защото човекът по природа се ражда с желание за получаване и трябва да работи срещу природата. Тук е истинският спор, стигащ дотам, че човек не е в състояние сам да победи и да подчини желанието си за получаване, та да има възможност да работи в името на небесата, а не за собствена изгода.

И тук може да се каже, че те се наричат „две взаимно отричащи се едно друго неща". Действително желанието за получаване е противоположно на желанието за отдаване. И тогава „идва третият и решава спора им". С други думи, докато не дойде Твореца и не въдвори мир между тях. Тоест Твореца му дава дар – желанието да отдава. И тогава пред дара на Твореца се покорява злото, тоест получателят, за който говорихме, [покорява се] под властта на доброто в човека.

С други думи, учим, че в тялото има две сили, тоест два вида желание. Но както бе казано по-горе, желанието да отдаваме започва да действа в човека едва тогава, когато той иска да започне да работи в намерението. А в работата на цялото общество клал още не се забелязва, че в тялото има желание и потребност да изгражда намерение с цел отдаване и [не може] да се каже за това, че желанието за получаване се съпротивлява, защото още няма на кого да се съпротивлява.

А именно когато човек започва да работи с цел отдаване и мисли, че ако той желае да работи с цел отдаване, това е в неговите ръце, тоест зависи само от желанието му – но щом започне да работи, вижда, че не е господар да прави всичко, което иска, а у него има още и друго мнение, тоест желанието за получаване се противопоставя.

И в това състояние се усеща най-тежката работа. Защото това е още по-тежко от работата по избора, която човек трябва да направи по отношение на практическите заповеди, понеже това е действително чиста работа в името на небесата, която той иска да извърши – както бе казано, че иска да върши работа на святост, тоест с цел отдаване.

Тогава започва истинската борба между доброто и злото. А по отношение на практическото действие, на тялото още не е било ясно, че той [човекът] иска да върви по път, при който нищо да не получава за себе си, а всичко да бъде в името на небесата и то е смятало, че всичко ще бъде за получателя.

Защото това са две сили в човека и желанието за получаване идва у човека веднага щом се роди, както е казано в книгата Зоар (Вайешев, страница 1, и в а-Сулам, точки 3, 4): „Цар стар и глупав. Цар – това е злото начало, което се нарича цар и владетел в света над хората. Стар и глупав е. Несъмнено стар, защото от деня, в който човек се е родил и е излязъл на бял свят, то се намира с него. Затова е цар стар и глупав".

Още там (точка 8): „Затова злото начало е побързало да се съедини с човека от деня на раждането му, за да му вярва. А когато после идва доброто начало, човек не може да му повярва и думите му за него са като [тежък] товар".

Още там (точка 9) е написано: „И понеже злото начало е дошло първо и вече е изложило аргументите си пред него, когато после дойде неговият съперник, тоест доброто начало, на човека му е тежко с него и той не може да повдигне глава, сякаш е натоварил на раменете си всички тежести на света".

И от казаното виждаме, че в човека има две сили, но силата на злото е по-голяма, защото то идва със своите аргументи – че трябва да се грижим за собствената си изгода. Затова неговата власт е по-силна, понеже идва преди доброто начало. И това се нарича „прав е първият в спора", както е пнаисано там (точка 10): „Затова всеки съдия, приемащ думите на едната страна, преди да е дошъл нейният противник, е като приемащ върху себе си чужд бог, за да вярва в него".

Още там (точка 11) е писано: „Но онзи праведник, който се страхува от своя Господар, колко беди понася в този свят, за да не повярва и да не бъде съучастнук със злото начало (йецер ра). И Твореца го спасява от всички тях. Както е писано: „Многобройни са бедите на праведника и от всички тях го спасява Твореца" — което означава, че онзи, който понася многобройни беди, е праведник, защото Твореца го желае. Защото бедите, които понася, го отдалечават от злото начало. И затова Твореца желае този човек и го спасява от всички тях".

И според думите на книгата Зоар излиза — кога Твореца спасява човека? Само когато човек понася многобройни беди. След това идва Твореца и го спасява. И на пръв поглед е неясно — защо човек трябва да понася много нещастия и едва след това Твореца да му помогне. И каква е грижата на Твореца, ако спаси праведника, преди той да е понесъл много беди?

А отговорът е, че е известно: „няма светлина без кли", както е казано по-горе, където кли се нарича потребност. А ако на човека дадат нещо, от което няма потребност, той няма да го опази и то ще се изгуби. Затова, когато човек започне да работи в намерението с цел да отдава, а това е против природата, тогава тялото се съпротивлява, защото е противоположно на свойството му.

И тогава между двамата започва спор. И тъй като, както е казано по-горе, получателят идва пръв при човека, а „пръв в спора изглежда прав", както е казано по-горе, че властта му е много силна. И според усилието, което човек влага, за да победи получателя за себе си и не успява, той се чувства зле. И всеки път, когато се преборва и мисли, че вече е на коня и получателят вече се е покорил пред него — защото пред погледа му са разкрити загубите, които получателят му причинява, не позволявайки му да насочи намерението си в името на небесата и сега той вече вижда истината — внезапно отново попада под неговата власт.

И дори не усеща мига, в който е излязъл от святостта в състояние на низост. А след това, след известно време, осъзнава, че се намира под властта на получателя за себе си с цялата му низост. До такава степен, че човек се удивлява как е възможно такова нещо.

С други думи, известно е, че всяко нещо се срутва надолу по ред и постепенно. А тук той вижда, че във времето, когато е чувствал, че сега се намира на небесна висина, изведнъж вижда, че е паднал на земното дъно и не е имало никаква междинна спирка. И осъзнаването, че е паднал, идва непо време на падането, а когато вече лежи на земята — тогава съзнанието се връща в него и той вижда, че се намира на земята. И освен това няма постоянен интервал от време — колко време минава от падането до осъзнаването на падането.

И наистина трябва да се разбере защо е така. От което следва, че такъв е редът на работата. А работата е, както е казано по-горе, че благодарение на издиганията и паданията у него се оформя голяма потребност от спасението на Твореца. Това е, което е казано: „Многобройни са бедите на праведника". Тоест който иска да стане праведник — а както е известно, „праведник" се нарича свойството йесод, а йесод се нарича „отдаващ". С други думи, който иска да върви по пътя на работата за отдаване, се нарича „желаещ да стане праведник"; той понася многобройни беди, тоест много падания, и всяко падане му причинява болка и страдание от това, че се намира под властта на получаващия.

И според мярата на „многобройните беди", които усеща, у него възниква потребност, наричана кли, Твореца да му помогне и да го спаси, защото вижда, че няма никакъв изход от тази власт, и само Твореца може да му помогне. Излиза, че чрез страданията, които изпитва, тези беди му създават потребност, наричана кли, Твореца да му даде напълване на този хисарон (недостиг).

А преди да е страдал от това, че не може да работи с цел да отдава, ако Твореца му даде някакво осветяване, връщащо го към източника, той няма да го оцени, защото това нещо при него е без потребност. Макар да е молил да му дадат желание да отдава, веднага се разкайва. Защото потребността от това още не се е установила в сърцето му.

И това е отговорът защо Твореца не му помага веднага, на мястото, където се моли. И особено когато се е молил на Твореца няколко пъти, и Твореца не е чул молитвата му, човек се гневи на Твореца. А понякога му идват мисли, че е обиден и казва: „Ако молех Твореца да ми помогне за моя изгода, бих могъл да разбера, че още не съм достоен Той да чуе гласа ми. Но когато идвам да моля Твореца, че искам Той да ми помогне, защото искам да работя за Негова полза, тоест за полза на Твореца, защо не иска да ми помогне?" И затова човек бяга от работата.

А сега ще изясним зададения от нас въпрос. Логиката изисква мястото, където няма спор, без съмнение да е по-важно от мястото, където има спор. Дори ако след това някой се задълбочи в същината на въпроса и помири двете страни. Налага се да кажем, че без съмнение би било по-добре, ако нямаше спор и не се налагаше да ги помиряват.

А в реда на работата виждаме обратното — както са казали мъдреците (трактат Брахот, 5): „Винаги човек да гневи доброто начало срещу злото начало, както е казано: „Гневете се и не съгрешавайте"". И Раши обяснява: „„Да гневи доброто начало" — та то да воюва със злото начало".

Това означава, че макар там да цари мир, тоест злото начало да не му пречи да се занимава с Тора и заповедите, при всички положения човек трябва да воюва с него. А освен това следва да се запитаме: ако то не му пречи да се занимава с Тора и заповедите, защо тогава се нарича „зло начало"? И още — нужно е да го гневим. Защо е нужно да го гневим, ако злото начало не му причинява нищо лошо?

А по пътя на работата следва да се обясни просто: благодарение на възпитанието си той е свикнал да изпълнява Тора и заповедите във всичките им тънкости и подробности и няма какво да добави към действията. Но според реда на поправянето на творението, човек трябва да поправи получаването за себе си и да работи с цел да отдава. Затова, когато човек започне да мисли за намерението, както е казано по-горе, тоест започне да изгражда преди извършването на заповедите по каква причина се готви да изпълнява заповедите и стигне до истинското намерение, тоест че Тора и заповедите са дадени, за да пречистят творенията — с други думи, от този ден нататък той се надява, че благодарение на достойнството на Тора и заповедите няма да даде на своя получател нищо.

С това ще го разгневи, защото казва на тялото да работи и да изпълнява Тора и заповедите, а възнаграждението за работата му ще бъде, че няма да му даде нищо. И не както е било досега, когато всичките му мисли са били само как да наслади своя получател. А сега казва на получателя: моля те да се занимаваш с Тора и заповедите с ново намерение — тоест че няма да ти дам нищо.

Нима това не разгневява? Нали справедливостта е на страната на злото начало. И нима се случва такова нещо в света? Та това е истинска наглост, когато на човека казват: искам да работиш за мен, а ползата от труда ти ще дам на друг. И още по-лошо — ще дам възнаграждението, което ти се полага за работата, на онзи, който те мрази.

За това са казали нашите мъдреци: „Винаги доброто начало да гневи злото начало". И това е, както е казано в книгата Зоар, че Твореца мрази телата (Ваешев, т. 28). Но въпреки всичко, това че човек гневи злото начало, е против логиката. Та нали то не му прави нищо лошо — защо тогава заслужава да го гневят?

Цар Шломо наричал злото начало „враг", както е написано: „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб". И трябва да разберем на какво иска да ни научи това. Обичайно в света е така: ако някой има лош съсед и го мрази, в природата на врага и злия човек е да причинява злини на съседите. А понякога се случва човек да срещне другар и да го попита: „Къде живееш?". Той му отговаря: „В къщата на еди-кой си и сме само двама съседи". А онзи го пита: „Как се разбираш със съседа си, нали чух, че е много лош човек?". А той му отвръща: „Не зная за това, защото никога не ми е сторил нищо лошо". А онзи му казва: „Как е възможно това?". И го пита: „А как се държиш с него?". И той му разказва: „Всеки ден преди да изляза от къщи, го питам от какво има нужда. Дори онова, което не ми казва, аз също разбирам, че му е нужно. И в останалите неща, преди той да ме помоли, веднага изпълнявам желанието му". А онзи му отговорил: „Сега разбирам — той наистина е лош човек, но няма за какво да ти прави зло, тъй като се страхува, че може да загуби услугите, които му оказваш. Опитай да не му прислужваш и тогава ще видиш злината му — че всъщност те мрази, но не иска да изгуби услугите, които му оказваш".

А поуката е, че докато всичко, което правим — било в Тора и заповедите, било в материалните неща — е в полза на получателя, той не разкрива своето зло. И само в момента, когато му казват: „Дотук работих за теб, а отсега нататък искам да работя с намерение да отдавам на Твореца и не само това — искам и ти също да работиш за святостта, а не за нечистотата" — когато чуе тези думи, веднага се разгневява.

И от това ще разберем защо нашите мъдреци казват да го гневим. Нямат предвид, че трябва да го гневим, ако то не ни причинява никакви беди и злини. Но ние трябва да вървим по пътя на работата на човека, която е свойството намерение, да се настройваме с намерение да отдаваме на Твореца. И ако човек иска да знае дали наистина желае отсега нататък да върви само в името на небесата, признакът е дали злото начало се гневи; това е признак, че човек иска да върви по пътя на изграждане на святост. И затова злото начало се гневи.

Тоест гневът е следствие от това, че човек иска да работи в името на небесата. А ако това, че човек казва, че иска да работи в името на небесата, е само на думи, злото начало не се гневи от това, защото какво го е грижа, ако човек говори, без дори да знае какво казва. С други думи, че човек не знае какво означава „в името на небесата".

И според това излиза, че смисълът е такъв, какъвто го обяснява Раши — „да гневи", тоест да воюва с него. И трябва да разберем какво ни добавя Раши, обяснявайки, че „ще воюва с него". И отговорът е, както казахме по-горе, че под „да гневи" се има предвид да воюва с него. Тоест да не му прислужва, а да въстане срещу него, казвайки му: „Дотук ти служих с всички сили, а сега вече няма да ти дам нищо, а напротив, искам да те поробя, за да работиш в името на небесата".

И чрез това той ще види, че злото начало се разгневява срещу доброто начало. А ако ти водиш война, но не виждаш злото начало да се гневи срещу теб, това е признак, че дори не знаеш какво е „в името на небесата". Само си чул, че в книгите е писано, че трябва да правим всичко в името на небесата. Казваш, че и ти искаш това, но в действителност дори не знаеш за какво става дума.

И от казаното излиза, че всъщност злото се намира в човека, но не се вижда. И само чрез спора то се разкрива. Затова, ако човек живее с него в мир, той е безвъзвратно изгубен. Защото никога няма да има възможност да достигне целта на творението, понеже няма келим за отдаване, а само келим за получаване, а тези келим не могат да получават висшето изобилие поради противоположността на формата.

И човек не познава силата на злото, за да знае, че трябва да бяга от него, преди да усети какво му причинява злото. И затова именно чрез войните, които води с него, всеки път има падения и издигания. И според усещането на паденията, когато го боли, това го довежда до това да намрази злото.

И това е смисълът на „Любещите Твореца, мразете злото! Той пази душите на праведниците Си, от ръката на нечестивите ги избавя". Че този, който иска да бъде любещ Твореца — тоест цялото му намерение в живота е да има едно-единствено желание, да може да достави наслада на Твореца, благословен да е — трябва преди това да намрази злото. Защото е невъзможно да се работи в името на небесата, освен в момента, когато не се работи за собствена изгода. И тъй като получателят, наричан „зло начало", му пречи да работи в полза на Твореца, това води до това, че човек намразва своето зло, наричано „собствена изгода".

И това е, както бе казано по-горе, че именно когато човек се старае да работи в името на небесата и вижда, че то [злото начало] му пречи, това всеки път поражда у него [нова] мяра омраза към своето зло. Защото този, който прави зло на другиго веднъж, не е като този, който му причинява беди всеки ден. Излиза, че мярата на омразата се измерва според мярата на злото, от което той страда. Затова са казали мъдреците: „Злото начало на човека го надвива всеки ден и търси как да го умъртви. И ако Твореца не му помагаше, той не би устоял. Както е казано: «Твореца няма да го остави [човека] в ръката му [на злото начало]»" (трактат Кидушин, 30:2).

И от казаното ще разберем защо е необходимо злото начало на човека да го надвива всеки ден, а след това Твореца да му помага. И защо Твореца не му помага веднъж завинаги. Защо ми е тази работа — всеки ден едно и също? И човек разбира, че всеки ден трябва да напредва, защото такъв е редът — във всичко, което човек иска да придобие, всеки ден напредва, понякога по-малко, понякога повече. А тук човек вижда точно обратното: не само че не напредва, но всеки път вижда, че върви назад.

Истината обаче е, както е казал моят баща и учител, че всеки ден човекът, който иска да върви по пътя на истината, се приближава всеки ден все повече до истината, което означава, че всеки ден човек все повече вижда истината — че желанието за получаване за себе си е зло. И това е, както бе казано по-горе, поради това, че получаващият му причинява беди, отдалечавайки го от работата за благото на Твореца. Излиза, че всеки ден, когато човек получава беди и нещастия от това, че Твореца не му дава да работи в името на небесата, нещастията, които човек получава от злото начало, го карат да намрази злото начало.

И това е, което е казано: „Любящи Твореца, мразете злото". Тоест любящите Твореца трябва най-напред да стигнат до омраза към злото. А това възниква у него поради това, че злото му причинява беди. Това е причината, заради която го мрази. И едва тогава човек стига до голям страх — да не би да остане под властта на себелюбието и никога да не може да се освободи от него.

Тогава идва обещанието, че Твореца ще му помогне. Както е казано: „Твореца няма да го остави в ръката на злото". А ако човек още не е стигнал до страх, той може и да остане „в ръката на злото" завинаги, защото вижда, че не се страхува, че ще остане в ръката на получаващия, тъй като все още не го боли да усети беди и нещастия от това, че не може да направи нищо в името на небесата. Излиза, че все още няма потребност.

И как Твореца ще му помогне? Понеже това, в което няма необходимост, човек не цени. И затова, ако Твореца му даде помощ, той веднага ще я загуби. Защото помощта на Твореца е, както е казано в книгата Зоар, която говори за думите на мъдреците: „«На идващия да се очисти му се помага». И [Зоар] пита: с какво? И отговаря: със свята душа".

И ако постигне това, а няма голяма потребност, той не е способен да оцени висшето изобилие. И ще го загуби, а клипот ще му го отнемат. Защото няма да разбере значимостта на святостта — че трябва да се пази от външните [сили], тоест от тези, които са извън святостта.

Но тук възниква въпрос: кога човек може да усети злото, тоест че желанието за получаване се нарича „зло"? Защото по време на падението, когато човек е паднал в материалния свят, той изобщо не мисли за работата, тъй като е изцяло потопен само в страстите на този свят. И в това състояние той е роб на господаря-получател и го обича с цялото си сърце и душа. Как тогава може да усети, че получаващият се нарича „зло"? Защото ако усещаше, че получаването за себе си се нарича „зло", не би му служил с цялото си сърце и душа. В такъв случай кога настъпва времето на злото? Тоест кога е времето, когато човек усеща, че получаването за себе си се нарича „зло"?

А моят баща и учител е казал, че главният грях у работещите духовно, които искат да вървят по пътя на истината, се случва именно по време на подема. Това е времето, когато човек може да прави сметки относно работата на Твореца. А по време на падението няма с кого да се говори. Защото тогава той не е човек, а само животно, тъй като в този момент няма други грижи освен животински желания. Затова по време на подем, ако човек не следи работата му да бъде в правилния ред, го изхвърлят навън и той пада в най-долната преизподня, поради това, че не се е държал по време на подема както трябва и не е обърнал внимание на това.

Ето защо по време на подем човек трябва да направи сметка какво е пропуснал по време на падението. И какво трябва да постигне и да се изкачи по стъпалата на святостта. И защо сега не се изкачва в състояние на по-голямо съвършенство от това, в което се намира сега. И освен това трябва да види — може би наистина сега е на самия връх и няма никакво стъпало по-високо от състоянието, в което се намира сега. И също така да направи сметка каква ценност и значимост чувства от това, че усеща, че се намира във време на подем. И какво трябва да прави по-нататък. Удостоил ли се е вече с тайните на Тора и надява ли се изобщо да се удостои с това и тъй нататък. Всичко това може да обмисля само по време на подем.

Излиза според това, че само по време на подем, когато прави сметка какво трябва да спечели и какво губи, бидейки поробен от желанието за получаване, при което не може да спечели, а само губи — с тази сметка, когато прави, той може да усети как неговото зло начало му причинява беди.

И при всеки подем той трябва да направи сметка какво е загубил от падението. И по този начин вижда, че злото начало му причинява много беди. И за да установи в сърцето си потребност от помощта на Твореца, това идва при него чрез многото беди, от които страда, както бе казано по-горе в думите на книгата Зоар, която тълкува стиха: „Много са бедите на праведника" — че праведникът понася много беди от злото начало.

И според обясненото от нас следва да се изтълкува стихът: „Много са бедите на праведника". Тоест след като праведникът е изтърпял много беди — защото „праведник" се нарича относно бъдещето, тоест този, който иска да бъде праведник, тоест иска да работи в името на небесата — той понася много беди, докато се натрупат много беди. И това, което е казано: „И от всички тях", тоест когато вече има много беди, тогава „Твореца го избавя". Защото тогава у него има истинска потребност Твореца да му помогне. И вече ще знае как да цени избавлението на Твореца. И това е, защото няма светлина без кли, както бе казано по-горе.

А сега ще изясним въпроса, който зададохме относно стиха: „Не намери Твореца кли, способно да задържи благословението за Исраел, освен мира". Излиза, че именно за Исраел това е нещото, което е нужно. А за народите по света мирът не е нещо добро. Възможно ли е това? За кого мирът не е добър? Тоест от това излиза, че за грешниците разпрата е по-добра от мира. Как е възможно такова нещо?

И както обяснихме по-горе, под „грешници" се има предвид злото в тялото на човека, и тези грешници трябва да получат поправяне. Както учихме, че желанието за получаване трябва да получи поправяне, за да служи на святостта. И това е смисълът на: „«И обикни Твореца, Бог твой, с цялото си сърце…» — с двете си начала [тоест желания]". А как злото начало може да получи такова поправяне? Това може да се случи именно чрез разпрата с доброто начало, както бе казано по-горе, че доброто начало трябва да го гневи, тоест да воюва с него.

И благодарение на тези войни се разкрива злото в него. Тоест той усеща бедите, които злото начало му причинява. И тогава човек установява, че получаващият за себе си се нарича „зло начало". А ако получаващият за себе си не му причинява беди, тогава е обратното — човек работи изцяло за него с цялото си сърце и душа и всичките му грижи и мисли са насочени единствено към благото на получаващия.

И така или иначе, всеки път този получаващ, който прави много неща против святостта, се нарича получаващ за себе си в множествено число, тоест „грешници". И за тези грешници не е добър мирът, а разпрата, както бе казано по-горе, че чрез разпрата те получават поправяне. Както е казано (Йешаяу, 57:21): „«Няма мир — каза моят Бог — на грешниците»".

И от казаното следва да се изясни въпросът как злодеянията са станали за него като заслуги — как може да се каже такова нещо по логика? Тоест ако злото начало всеки път му причинява падения, така че всеки път е принуден отново да слиза до самата преизподня, където напълно се отделя от святостта — как такива неща и дела могат някога да станат заслуги?

И според казаното по-горе, благодарение на многобройните беди, които праведникът понася от грешника, тоест от това, че злото начало всеки път му причинява беди, той получава потребност Твореца да му помогне, иначе е безнадеждно изгубен. И „от всички тях", тоест когато се съберат много беди, докато човек не възнесе молитва от дълбините на сърцето — и тогава Твореца му помага.

И както е казано (Псалми, 85:9): „Ще чуя какво ще каже Всесилния, Твореца, защото Той обещава мир на Своя народ и на Своите праведници, само да не се върнат към глупостта". Според това излиза — какво е причинило, че „ще каже Всесилния, Твореца, защото Той обещава мир на Своя народ…, само да не се върнат към глупостта"? Тоест, за да не съгрешават повече. Това са били именно онези беди и нещастия, когато грешниците в него са го довели до злодеяния, и той вече е стигнал до най-голямото унижение, което може да съществува в света, както е казано по-горе: „Многобройни са бедите на праведника".

Както е казано в книгата Зоар: поради това, че праведникът понася многобройни беди. Защото бедите, които понася, го отдалечават от злото начало и затова Твореца желае този човек, и го спасява от всички тях. Тоест, както е казано по-горе, че от това, че понася беди, той достига до осъзнаването, че злото начало, тоест получаващият за себе си, е зло.

Излиза, че страданието, което получава от злото начало, го отдалечава, така че да не желае да работи за него. И тогава той има потребност да призове Твореца, за да му помогне да излезе от неговата власт /на злото/. Излиза — защо Твореца желае именно този човек? То е поради това, че този човек има потребност и кли, за да му помогне Твореца, както е казано по-горе — няма светлина без кли.

Излиза, че именно злодеянията, които злото начало му е причинило, са станали причина за възникването на кли. А Твореца ще му даде в това кли свойството на мира. И това се нарича, че „злодеянията са станали за него като заслуги". Защото това, че се е удостоил да чуе мир от Твореца, е било благодарение на тези злодеяния. Затова те са станали заслуги.

Сега ще можем да разберем това, което попитахме относно думите на мъдреците: „Не намери Твореца кли, способно да задържи благословението за Исраел, освен мира". И попитахме — какво е благословението и какво е мирът. Трябва да се разбира според правилото: „Няма светлина без кли". Тоест никой обект няма съществуване, което да се осъществи без потребност от този обект. Ако няма потребност, обектът трябва да се отмени. Затова мъдреците са казали: „Кли, способно да задържи благословението — няма друго кли, освен мира". Иначе благословението е длъжно да изчезне. С други думи, благословението е светлина, а мирът е кли. Както е казано: „Кли, способно да задържи благословението за Исраел".

Обаче трябва да се разбере какво особено свойство има в мира, че именно върху мира може да съществува благословението, а иначе то е длъжно да изчезне. Известно е, че светлината се нарича благословение. Защото когато човек се удостои с Неговата светлина, благословен да е, той вече не изпитва никакъв недостиг, а се намира в пълно съвършенство. Защото не може да се каже, че този човек е съвършен, ако нещо му липсва.

И това е както е казано: „И Твореца е благословил Авраам с всичко". Какво означава „с всичко"? Трябва да се каже, че „с всичко" означава, че не му липсва нищо, иначе не се нарича „благословение", ако има някакъв недостиг. И тази светлина, за да остане в човека и да не си отиде от него, се нуждае от кли, в което да може да съществува и да не се поврежда. Иначе, ако се вижда например, че ако напитката остане в някакъв съд, тя ще се развали, изваждат напитката от съда.

А поуката е, че в духовното, тъй като светлината е даващата, за да се задържи изобилието в кли, то и кли също трябва да има намерение да отдава, иначе светлината ще се повреди. Това означава, че тъй като външните, тоест клипот, искат да се наслаждават от светлината и това се нарича, че виното се разваля, с други думи, това вино вече не е годно за пиене от човека, в смисъла на „вие се наричате човек, а не народите на света", и затова преди клито да развали виното, изваждат виното.

По същия начин, преди клито да повреди изобилието, изобилието се изважда и светлината си отива. Както са казали мъдреците: „Човек не извършва престъпление, освен ако в него не е влязъл дух на глупост" (трактат Сота, 3). И за това хората питат: в такъв случай, защо духът на мъдростта си отива от човека? Нека не си отива и тогава човекът няма да съгреши.

И моят баща и учител е обяснил това. Известно е, че „окото вижда и сърцето пожелава". Което означава, че когато човек вижда някакъв предмет, това виждане го довежда до това, че после пада в желание. А по отношение на виждането човек не може да направи нищо, защото това не е в неговите възможности. И не е задължително до желание да се достига само чрез виждане с очите, а дори чрез виждане с разума. Тоест че идва някаква мисъл и тази мисъл го довежда до желание.

Затова, ако човек не иска да изпадне в желание, защото пожелаването вече е грях — съветът тук е да извърши покаяние върху виждането. Тогава той няма да изпадне в желание. Иначе той непременно ще изпадне в пожелаване, а пожелаването вече е грях.

Затова е било направено поправяне. За да не повреди човек святостта, веднага след виждането, ако не извърши покаяние, светлината Хохма си отива от него и на нейното място влиза дух на глупост, и поради това повредата не е чак толкова голяма. И това е обяснението защо духът на мъдростта си отива от него — мъдреците са ни известили какво поправяне е направено свише за човека, че духът на Хохма си отива от него.

А по отношение на нашия въпрос, сега ще разберем защо е необходимо кли, способно да задържи благословението, което му се дава свише и да не се налага да му се отнема обратно. Това е, както е казано по-горе, че духът на Хохма се взема от него, за да не повреди светостта. По същия начин, ако човек се е удостоил с благословение от небесата, получавайки изобилие свише и ако човекът не е в ред, тоест клито, в което е облечено изобилието, не е в ред — както е казано по-горе, че може да повреди изобилието, подобно на виното — на това има поправяне свише, че благословението се взема обратно.

За това идва раби Шимон бен Халафта и казва: „Не намери Твореца кли, способно да задържи благословението за Исраел, освен мира". И той ни дава съвет как благословението да се задържи и да не прекъсне — това е мирът. Но какво е мир? Трябва да се обясни, както е казано по-горе, според тайния смисъл на стиха: „Ще чуя какво ще каже Всесилния, Твореца, защото Той обещава мир на Своя народ…, само да не се върнат към глупостта".

Защото обяснихме по-горе, че в човека трябва да има спор, както е казано: „Винаги човекът да предизвиква доброто начало срещу злото начало". И както е обяснил Раши: „За да воюва с него [със злото начало]". И именно чрез тази война ще се разкрие злото, което е в него. И всеки път, когато се разкрива злото, се нарича, че „се разкрива грешник". И чрез многобройните разкрития се разкрива, че в човека има много грешници, както е казано по-горе в думите на книгата Зоар: „Многобройни са бедите на праведника, и от всички тях го избавя Твореца".

И тези грешници, които се разкриват в човека, дават потребността, наричана „кли за помощта на Твореца". Както е казано: „На дошлия да се очисти му се помага. И с какво? Казва книгата Зоар — със святата душа (нешама). Тоест той се удостоява с висшата светлина, наричана нешама. И това го връща към доброто".

И сега ще разберем какво е мирът, за който е казано: „Защото Той обещава мир…, само да не се върнат към глупостта". Това, че Твореца му помага, давайки му душа в качеството на помощ, за да победи злото — това се нарича „мир". Тоест че злото се покорява под доброто и сега служи на святостта, както е казано по-горе: „И обичай Твореца, Бог твой, с цялото си сърце… с двете си начала [тоест желания]". С други думи и злото начало също става обичащо Твореца. Тоест сега то е способно да работи с намерение да отдава наслада на Твореца.

Този мир, който се установява в човека, така че той вече да не се връща към глупостта. Това кли вече пази светлината, за да не прекъсне тя. Защото онова, което казахме, че кли може да повреди изобилието — това може да се случи, ако в кли се пробуди желанието да получава за себе си, тогава изобилието може да бъде привлечено в клипот. Затова изобилието е длъжно да изчезне. А когато Твореца му казва: „Мир, че няма да се върне към глупостта" — това е клито, което задържа благословението.

И с това ще разберем онова, което попитахме — ако Твореца казва: „Мир на далечния", със сигурност казва: „Мир на близкия". В такъв случай, какво ни известява, казвайки „на близкия"? И според горното обяснението ще бъде — кога Твореца казва „Мир"? Когато има свойството „далечен". Тоест че злото вече е разкрито чрез спора и е явно, че получаващият за себе си е този, който го отдалечава от Твореца, и това се нарича „далечен".

И със сигурност това може да се случи именно когато има някой, който желае да бъде близък до Твореца, с когото той воюва. И той се нарича „близък". И именно чрез двамата, тоест когато трябва да се създаде мир между далечния и близкия заедно, тогава Твореца казва „Мир". И това е, което е казано: „Мир, мир на далечния и на близкия".