За обвинителите

Статия 18, 1985

В книгата „Зоар“ (глава „Бо“, стр. 1, пункт 1, в коментара „Сулам“) е казано: „Раби Йеуда започва беседата с думите: «Щастлив е народът, който умее да тръби»[1]. Защото хората трябва да вървят по пътищата на Твореца и да спазват заповедите на Тора, за да се удостоят чрез нея с бъдещия свят и да бъдат спасени от всички обвинители горе и долу. Защото, както има обвинители в света долу, така има и обвинители горе, които са готови да обвиняват хората“. Край на цитата.

И трябва да разберем кои са обвинителите долу. Що се отнася до обвинителите горе, разбираме, че когато искат да дадат нещо на човека, идват обвинители и предявяват претенции срещу него. Те казват, че не си струва да му се дава онова, което искат да му дадат. Но що се отнася до обвинителите долу, възниква въпросът: пред кого обвиняват човека?

И трябва да се обясни, че тези обвинители идват при самия човек. Защото, ако човек иска да върви по пътя, по който се издига към отдаване на Твореца, обвинителите идват и му казват, че пътят на отдаването не е за него, тъй като този път е подходящ само за избраници, притежаващи особени качества – даровити хора със смели сърца и силен дух, които имат сили за преодоляване и други подобни качества. Но не и за теб, защото не притежаваш качествата, присъщи на онези, които се издигат над народа. В такъв случай за теб е по-добре да бъдеш в състоянието „сред своя народ живея аз“, тоест да вървиш по пътя на цялото общество и да не желаеш да бъдеш изключение.

Затова раби Йеуда привежда стиха: „Щастлив е народът, който умее да тръби“[1]. И Раши обяснява: „Тези, които умеят да угодят на своя Творец“. А с какво Му угаждат? С това, че Той им отдава изобилие. Раби Йеуда обяснява това с думите, че „хората трябва да вървят по пътищата на Твореца и да спазват заповедите на Тора“. И трябва да разберем какво представляват „пътищата на Твореца“. За това Писанието казва: „Защото Моите мисли не са ваши мисли и вашите пътища не са Мои пътища“.

С други думи, човек може да върви по пътищата на Твореца само над знанието. Но когато се намира вътре в знанието, самото тяло го обвинява и предявява претенции срещу него, давайки му да разбере, че пътят на отдаването на Твореца не е за него.

И оттук ще разберем стиха (Изход, 23): „Не приемай подкуп, защото подкупът заслепява зрящите и изкривява думите на праведните“. И така, виждаме, че когато човек проверява реда на своята духовна работа и вижда условията, които се изискват от него, той стига до заключението, че не е способен да приеме този път, тоест работата заради отдаването, поради две причини:

1. Наградата за работата му не е сигурна на сто процента, защото той не вижда някой вече да е получил наградата, заради която е положил усилия. С други думи, когато погледне хората, за които вижда, че наистина са приели върху себе си условията на тази работа и влагат големи сили, той въпреки това не вижда те вече да са получили наградата за своята работа. И ако се запита защо действително не са получили награда, той може да даде прекрасно обяснение: онзи, който изпълнява всички условия на работата, със сигурност получава награда. Но макар те да са положили големи усилия, не са изпълнили на сто процента онова, което се изисква от тях. Затова според него състоянието им не може да служи като доказателство, че работата заради отдаването не е за тях.
2. И тогава възниква вторият въпрос: кой знае дали той ще бъде по-способен от тях и наистина ще може да изпълни на сто процента условията, които се изискват, за да бъде приближен до сливане с Твореца? А поради тези две причини той стига до заключението, че е напълно прав, задето не желае да приеме върху себе си този път, изграден върху вярата над знанието и върху основата на отдаването. И е дотолкова убеден в своята правота, че е сигурен, че никой не може да го упрекне, задето не желае да върви по този път.

И оттук възниква въпросът: как онези хора, които действително са поели по този път, тоест са приели върху себе си задължението да вървят по пътя на отдаването, са преодолели всички тези въпроси? Защото няма съмнение, че когато на човека кажат: „Върви и полагай усилия, но не за да получиш награда“, у него веднага възникват всички описани по-горе въпроси. Защото тези въпроси не му дават покой. В такъв случай с помощта на каква сила той е могъл да излезе от състоянието на тези въпроси, наричани „зловредни води“?

Но няма друг съвет, освен да върви над знанието и да каже: „Това, че виждам, че съм прав и че трябва да вървя по пътя на цялото общество, не е истината, макар така да ми изглежда. Защото само онзи, чиито очи са отворени, може да вижда истината, а онзи, чиито очи не са отворени, не е способен да я види“. А тъй като, когато задава всички тези въпроси, човек е подкупен от своето желание за получаване, защото гледа каква изгода може да извлече за себе си, той вече не е способен да вижда истината. И за това Писанието ни казва: „Не приемай подкуп, защото подкупът заслепява зрящите“[6].

Затова той не може да каже, че е прав според онова, което вижда, защото получава подкуп от желанието за получаване. Следователно очите му вече не са отворени, за да вижда истината. А трябва да каже: „Макар да чух всичките ти основателни въпроси, сега не съм способен да ти отговоря. Но след като се удостоя с желание за отдаване и очите ми се отворят, тогава, ако дойдеш при мен с всичките си въпроси, със сигурност ще ти дам правилните отговори“.

Но сега нямам друг съвет, освен да вървя над знанието. Защото цялото знание, тоест всичко, което виждам, произтича само от подкупа. И макар да мисля, че всичките ми разчети са справедливи, за това трябва да се каже онова, което ни казва стихът: „И изкривява думите на праведните“[6]. Защото не съм способен да видя кой е прав и затова казвам, че изискването всичко да се прави заради Небесата не се отнася до мен, а аз „сред своя народ живея“[3], подобно на всички, които се задоволяват с изпълнението на Тора и заповедите и казват: „Каквото съм длъжен да правя, го правя. А намеренията се отнасят до онзи, който изпитва потребност от тях. Аз обаче не чувствам, че трябва да бъда по-умен от всички, и също се задоволявам с малко“. За това е казано: „И изкривява думите на праведните“[6]. Но аз вървя над знанието.

И това е смисълът на голямата важност на „чистотата“, за която се говори във всички книги – че човек трябва да бъде чист преди всяка заповед, която се кани да изпълни. А относно чистотата моят баща и учител, благословена да е паметта на праведника, казва, че човек трябва да внимава във всичко да бъде на страната на истината и към нея да не бъде примесена никаква лъжа. И още казва, че както има разлика между хората в спазването на чистотата в материалното – има хора, които държат по дрехите им да няма никаква мръсотия, и други, които не са толкова придирчиви и я отстраняват едва когато стане видима за окото – така всичко зависи от степента на отвращение, тоест доколко мръсотията е противна на човека.

Така е и в духовното: един човек не прилича на друг и всичко зависи от това, доколко лъжата е противна на човека. И в степента, в която той не може да търпи лъжата, в същата степен се приближава до пътя на истината.

И още казва, че трябва да се знае, че тази мръсотия по отношение на душата е истински вредител. А тъй като душата е вечна, човек трябва много да се пази от лъжата, за да бъде истината му чиста от всякакъв примес на лъжа.

И оттук ще разберем казаното от нашите мъдреци (Шабат, 114): „Раби Хия бар Аба казва от името на раби Йоханан: «Всеки учен мъдрец, на чиято дреха има мазно петно, заслужава смърт, както е казано: „Всички, които ме мразят [тоест Тора], обичат смъртта“. Не чети „мразещите ме“ (месанай), а „навличащите ми омраза“ (масниай)»“. И Раши обяснява: „«Навличащите ми омраза» означава, че правят себе си отвратителни в очите на създанията и създанията казват: «Горко на изучаващите Тора, които са отвратителни и презрени». Излиза, че те навличат омраза към Тора“.

И на пръв поглед, в буквалния смисъл това е трудно за разбиране: ако върху дрехата му има мазно петно, нима заради това той вече заслужава смърт? И Талмудът привежда доказателство от стиха: „Всички, които ме мразят, обичат смъртта“[7]. Но и това трябва да се разбере: ако човек се намира в състоянието „мразещите ме“, нима това е признак, че обича смъртта?

А според обясненото по-горе под „чистота“ се разбира, че човек трябва да бъде чист и да няма никакъв примес на лъжа в момента, когато иска да върви по пътя на истината. Защото „истина“ се нарича лишма (заради Нея), както казва Рамбам („Хилхот Тшува“, глава 10): „Онзи, който работи от любов, се занимава с Тора и заповедите и върви по пътищата на мъдростта не заради нещо в този свят, не от страх пред бедите и не за да наследи блага, а върши истината, защото тя е истина, и в крайна сметка благото ще дойде благодарение на нея“.

В такъв случай думите „на чиято дреха има мазно петно“ означават, че обличанията, в които се получават благото и животът, трябва да бъдат чисти от всякакъв примес на себелюбие и всичко да бъде единствено заради Небесата. Оттук следва обяснението на думите: „Всички, които ме мразят, обичат смъртта“[7]. И ние попитахме защо стихът казва: „Всички, които ме мразят…“, тоест защо „мразещите ме“ са такива поради това, че обичат смъртта?

Това става ясно от казаното по-горе. Защото смърт означава, че само онзи, който е слят с Източника на живота, притежава живот. А онзи, който е откъснат от Него, е отделен от живота.

Затова е казано: „Всички, които ме мразят“, тоест човек не обича Твореца дотолкова, че да работи единствено заради Него, а примесва към работата си и малко себелюбие. А себелюбието е състояние на смърт, понеже води до отделяне от Източника на живота. Затова той „обича смъртта“, тоест обича себе си и поради това става ненавистник на Твореца.

А Раши обяснява, че „мразещите ме“ са онези, които „правят себе си отвратителни в очите на създанията. И създанията казват: «Горко на изучаващите Тора, които са отвратителни и презрени». Излиза, че те навличат омраза към Тора“[9]. Но това е трудно за разбиране: ако върху дрехата му има петно, нима заради това той вече става противен в очите на създанията? И нима Тора води дотам, че създанията да намразят Тора? И то до такава степен, че заради това той вече заслужава смърт, както казват нашите мъдреци: „Всеки учен мъдрец, на чиято дреха има мазно петно, заслужава смърт“[8]?

По отношение на духовната работа следва да обясним, че „правят себе си отвратителни в очите на създанията“ означава: в очите на собствените му органи, желания и мисли. Защото тялото на човека, както е известно, се нарича „малък свят“. И органите на тялото казват: „Горко на изучаващите Тора, които са отвратителни“. Казано е: „Защото те са нашият живот и дълголетието наше“, както и: „По-желани са от злато и от много чисто злато и са по-сладки от мед и от медена пита“. Но ние не виждаме това у познатите ни изучаващи Тора.

Причината, поради която не виждаме всички тези скъпоценни свойства у изучаващите Тора, е, че „върху дрехата им има мазно петно“. Тоест у познатите ни изучаващи Тора по време на работата се примесва себелюбие. Излиза, че това „мазно петно“ води дотам, че благото и животът, намиращи се в Тора, не могат да се облекат в тези дрехи, защото те не са чисти, тоест не всичко в тях е заради Небесата. И тогава „създанията в тялото му“ изпадат в отчаяние. Излиза, че по този начин той навлича омраза към Тора.

С други думи, там, където изучаващите Тора е трябвало да разкрият ценността на Тора, както е казано: „Защото това е вашата мъдрост (хохма) и вашето разбиране (бина) пред очите на народите“, те виждат обратното. А какво води до всичко това? Всичко това се случва, защото те не бдят над чистотата, което се нарича „мазно петно“.

И оттук ще разберем защо е казано: „Ако върху дрехата му има мазно петно, той заслужава смърт“. Това означава, че онова „мазно петно“, което е допуснал върху дрехата си, го довежда до отделяне от Източника на живота. Затова се смята, че той сам се довежда до състояние на смърт. И всичко това е, защото не бди над чистотата, а към работата му се примесва свойството лъжа, наричано ло лишма (не заради Нея), докато всичко трябва да бъде насочено заради Небесата.