И излезе Яаков

Статия 10, 1985 г.

„И излезе Яаков.“ Раши обяснява: „Трябвало е да бъде написано само: „И отиде Яаков в Харан“. Защо се споменава излизането му? За да ни каже, че излизането на праведника от дадено място оставя следа. Докато праведникът е в града, той е неговото величие, неговото сияние и неговото великолепие. Когато излезе оттам, отива си неговото величие, отива си неговото сияние и отива си неговото великолепие“ – дотук са думите му.

Трябва да разберем казаното по пътя на духовната работа. Кой е праведникът и каква следа оставя той при своето излизане?

Трябва да обясним, че Твореца се нарича „праведник“, както е написано: „Твореца е праведният, а аз и народът ми сме грешници“. Когато човек е приближен до Твореца, тоест усеща, че Твореца е близо до него и че му отдава благо, той чувства вкус в Тора и вкус в молитвата. Във всичко, с което се занимава, усеща близостта на Твореца и върши всичко с радост и духовен подем.

След това човек стига до състояние на падение, тоест вече не чувства вкус в изучаването на Тора и в добрите дела. У него остава само следата от времето, когато се е намирал във възход, чувствал е вкус в Тора и заповедите и е бил изпълнен с радост. Тази останала следа поражда в него копнеж да се върне към предишното състояние. След известно време тя го пробужда да потърси съвет как да се върне към състоянието, в което се е намирал, наречено състояние на възход. Сега той чувства своята низост и доколко е отдалечен от всичко духовно.

Тогава възниква въпросът: за какво му е дадено това падение и кой печели от него? Или може би то му е дадено като наказание и сега той трябва да поправи прегрешението си. Но човек не знае какво е било прегрешението му, поради което е паднал от състоянието на възход, в което се е намирал. Следователно не знае и какво трябва да поправи. От една страна, той не вижда в себе си никакъв недостатък, който да е причинил падението. Затова е принуден да каже, че то е дошло от Твореца. Тогава възниква въпросът: каква полза има Твореца от това, че го е свалил от неговата степен?

С това можем да обясним думите на мъдреците: „Излизането на праведника от дадено място оставя следа“. По време на възхода се смята, че Твореца се намира на това място, тоест в тялото, и предизвиква в човека усещания и въодушевление от Тора и заповедите. Но човекът не е успял да придаде необходимата важност на това, че Твореца пребивава в него, както е написано: „Аз, Твореца, пребивавам с тях сред тяхната нечистота“. Той не е умеел да оцени Кой пребивава в него и да отдаде необходимата почит. Затова не е било възможно да му се помогне да получи по-висока степен, тъй като се е задоволявал с постигнатото в работата.

Затова свише са го спуснали, за да се научи отново как да цени това, че свише са го издигнали и приближили, а той не го е оценил. Ако попиташ защо е необходимо човек да цени състоянието на своя възход, отговорът е в онова, което чух от моя баща и учител, благословена да е паметта на праведника: в светлината няма различие между степените. Цялото състояние на голямо или малко зависи от постижението на келим. Както келим постигат светлината, такава е и големината на светлината. Затова той казваше, че ако човек получи нещо свише и има разум да го оцени, в същата степен светенето в него нараства. Не му е необходима по-голяма светлина, защото самото светене нараства благодарение на това, че човек го цени, и всеки път му свети на по-висока степен.

Оттук се вижда, че цялото прегрешение, поради което човек е паднал от своята степен, е било в това, че не е оценил състоянието си и се е задоволил с постигнатото. Следователно е трябвало да остане завинаги на тази степен. Затова падението, което е получил, е било за негово благо, тъй като чрез него ще придобие способност да се изкачва по степените на светостта.

Следователно думите „излизането на праведника от дадено място оставя следа; докато праведникът е в града, той е неговото величие, неговото сияние и неговото великолепие“ означават, че цялата тази важност е присъствала в него, но той не е умеел да я оцени. Затова, когато „излезе оттам, отива си неговото величие, отива си неговото сияние и отива си неговото великолепие“.

Излиза, че „излизането на праведника от дадено място оставя следа“. Човек трябва да знае, че когато праведникът е бил в града, той не е обръщал внимание и не е оценявал неговото величие, сияние и великолепие. Затова те са си отишли, тоест всички тези степени са изгубили своята важност за него. Това се нарича „оставя следа“ – у него трябва да се запечата, че причината за излизането на праведника от това място е била загубата на важността. В действителност всички степени са били там, но човекът не им е обръщал внимание. Той е трябвало да знае, че в светлината няма изменения, а всичко зависи от келим. Следователно можем да кажем, че това оттегляне не е настъпило поради прегрешение, а за да му се даде възможност да се издига по степените на светостта.

Можем да обясним по още един начин думите на мъдреците, че „излизането на праведника от дадено място оставя следа“. Тук става дума за човека. „Докато праведникът е в града“ означава, че човек може да оправдае управлението. Тогава той преодолява състоянието, в което се намира, и казва: „Несъмнено Твореца, Който е Добър и творящ добро, се отнася към мен като Добър и творящ добро, но желае да се чувствам така, както се чувствам сега“. Следователно човек оправдава управлението. Тогава веднага вижда важността на работата за отдаване и на работата над знанието. Това се нарича: „Докато праведникът е в града, той е неговото величие, неговото сияние и неговото великолепие“. Тогава човек вижда всички тези достойнства.

„Излезе оттам“ означава, че човек е престанал да оправдава управлението и иска да вижда всичко вътре в знанието. Тогава вече не чувства никакъв вкус в работата с намерение заради отдаване. И тогава „отива си неговото величие, отива си неговото сияние и отива си неговото великолепие“, а човекът отново пада в себелюбие. Тоест тогава не може да си представи друга работа освен онази, която е изградена върху основата на знанието.

Това се нарича „излизането на праведника от дадено място оставя следа“. Едва след излизането на праведника, когато в ума на човека възникне мисълта: „Сега, когато чувствам вкус в работата, вече не е необходимо да вървя над знанието“, тази мисъл причинява излизането на праведника от мястото. То оставя следа в човека, за да знае отсега нататък как да се пази и да не излиза от работата над знанието. Както чух от моя баща и учител, благословена да е паметта на праведника, от мига, в който човек каже: „Сега вече имам опора и не вися между небето и земята“, той непременно трябва да падне от своята степен, защото с това уврежда свойството над знанието.

Следователно именно оттеглянето на степента, която е имал, оставя в него следа, за да знае отново как да се пази, да не уврежда вярата над знанието, а винаги да оправдава висшето управление.

„И ето, стълба беше поставена на земята, а върхът ѝ достигаше небето; и ето, ангели на Всесилния се изкачваха и слизаха по нея.“ Коментаторите питат: първо е трябвало да бъде казано „слизаха“, а след това „изкачваха се“. За да разберем това по пътя на духовната работа, трябва да обясним, че стълбата намеква за човека. Човек се намира долу, на земята, но главата му достига небето. Тоест когато започне да се изкачва, той достига небето и не трябва да негодува, че стълбата е поставена на земята.

Но първо трябва да разберем какво означава „на земята“. Виждаме, че земята е най-ниското място и под нея няма нищо. И все пак именно от земята произлизат всички красиви постройки и добри плодове.

Известно е, че земята намеква за желанието за получаване, което е основата, от която произлизат цялото творение и цялото зло в света. Както е известно, желанието за получаване е коренът на всички войни, убийства и други подобни. Това се нарича „стълба, поставена на земята“. В началото на своето идване в света човек е поставен арца – на земята, от думата ерце – „искам“, тоест „искам да получавам“. Това е най-ниското състояние и няма по-ниско от него. Но „върхът ѝ достига небето“ именно защото стълбата е поставена арца. Думата арца има две значения:

1. От думата ерце – „искам“.
2. От думата ерец – „земя“, която е свойството на низостта.

Известно е, че същността на творението е единствено желанието за получаване, защото в началото на творението е възникнало само желанието за получаване. След това са били извършени поправянията, наречени подобие по свойства. Това означава, че низшият, наречен „земя“, достига подобие с небето, което се нарича „отдаващ“.Можем да обясним, че макар човек да се намира във властта на земните желания, той има възможност да се поправи така, че главата му, наречена върхът на стълбата, да достигне небето и да придобие подобие по свойства с него – свойството получаване с намерение заради отдаване.

Както в началото на творението първо е възникнал получаващият, а след това е бил поправен с намерение заради отдаване, така и стълбата, която намеква за човека, първоначално е поставена на земята, а след това достига небето. Това означава, че човек не трябва да се впечатлява от това, че вижда себе си изпълнен със земност, без никакви искри на отдаване, и не може да повярва, че е възможно тялото му да се съгласи да работи само с намерение заради отдаване. Той трябва да вярва, че Твореца желае пътят и редът на работата да бъдат именно такива – стълбата да бъде поставена на земята, а върхът ѝ да достига небето.

С това ще разберем написаното: „И ето, ангели на Всесилния се изкачваха и слизаха по нея“. Коментаторите питат: нали ангелите се намират на небето, затова първо е трябвало да бъде написано „слизаха“, а след това „изкачваха се“. Трябва да обясним, че става дума за човека, който е пратеник на Твореца, защото „ангел“ означава „пратеник“. Онези хора, които вървят по пътя на Твореца, се наричат „ангели на Всесилния“. Първо те се изкачват, защото стълбата е поставена на земята, и достигат върха на стълбата, наречен „върхът ѝ достига небето“. А след това слизат. Това означава, че всички възходи и падения произлизат от двата края на стълбата:

1. „Поставена на земята“ – мястото на низостта.
2. От другата страна: „Върхът ѝ достига небето“.

Тоест според степента, в която човек цени състоянието „върхът ѝ достига небето“, той може да почувства низостта на състоянието „поставена на земята“ и да съжалява, че се намира в земните желания. Но ако няма истинска представа за състоянието „върхът ѝ достига небето“, няма с какво да сравни своето състояние и да се впечатли от това, че се намира в падение.

Следователно според степента, в която човек се изкачва към „върхът ѝ достига небето“, той може да оцени низостта на своето падение. Това е смисълът първо да бъде написано „изкачваха се“, а след това „слизаха“. Човек чувства, че се намира в състояние на падение само според степента, в която оценява важността на достигането до небето.

Затова е казано първо „изкачваха се“, а след това „слизаха“. Стълбата, по която човек трябва да се изкачи, за да изпълни мисията, заради която Твореца го е изпратил в този свят, започва от степента „стълба, поставена на земята, а върхът ѝ достига небето“. Тоест тя започва от низостта, която по природа е желанието за получаване, а нейният връх – краят на стълбата – трябва да достигне небето, което е свойството единствено да отдава. Това се нарича „небе“, защото земята се нарича „получаващ“, а небето – „отдаващ“.

Думите „изкачваха се и слизаха“ могат да бъдат обяснени и по друг начин. Човек трябва да знае, че когато чувства, че се намира в падение – например докато се занимава с търговия, работи във фабрика, върви по улицата или върши нещо подобно, внезапно се пробужда от съня си и вижда, че се намира в падение – трябва да знае, че това осъзнаване на собствената му низост идва вследствие на възход. Това се нарича първо „изкачваха се“, а след това „слизаха“. Ако не беше настъпил възход в степента поради пробуждане свише, човек нямаше да достигне до това усещане. Но свише го призовават.

От казаното следва, че цялата ни работа се извършва според принципа „стълба, поставена на земята, а върхът ѝ достига небето“. Стълбата на човека има две свойства и чрез тях той се изкачва по стълбата на живота:

1. „Стълбата е поставена на земята“ – желанието за получаване се намира при него в свойството „земя“, тоест в низост. Земята се нарича получаваща, свойството нуква, която получава от небето, а небето се нарича мъжкото свойство, отдаващото. „Върхът ѝ достига небето“ означава, че отдаването, наречено „небе“, е за него свойството „глава“, тоест нещо важно. Според степента, в която отдаването е важно за него като глава, земята – желанието за получаване – се смята за арца, тоест за низост.
2. „Земята“, тоест арца – „искам“, се смята от него за глава, а свойството „небе“ се смята за низост.

„Ангели на Всесилния“ означава човек, който си дава сметка, че е дошъл в този свят като пратеник на Твореца, за да извърши поправяния. Тогава той се отнася към свойството „ангели на Всесилния, които се изкачват и слизат по нея“. Тоест тези хора виждат стълбата на живота, поставена на земята, където желанието за получаване се смята за низост.

„А върхът ѝ достига небето“ означава, както беше казано по-горе, че небето е свойството отдаване. Тези хора очакват да достигнат свойството отдаване, защото главната им работа е да доставят наслаждение на Твореца. Това за тях се нарича „глава“. Когато получат желание, с което могат да отдават, това се нарича състояние на духовен подем и към него се стремят. А когато се намират под властта на свойството арца – „искам да получавам“, тогава чувстват своята низост. Те се стремят единствено да отдават на Твореца.