И се засели Яаков в земята, където живееше баща му

Статия 12, 1985 г.

„И се засели Яаков в земята, където живееше баща му, в земята Ханаан.“ В книгата „Зоар“ (Вайешев, стр. 4, пункт 11, и в коментара Сулам) е казано: „Раби Хия започва [беседата] и казва: „Много са бедите на праведника, но от всички тях ще го избави Твореца“. Колко много беди търпи в този свят онзи праведник, който пребивава в трепет пред своя Властелин, за да не се довери на злото начало и да не се сдружава с него. И Твореца го спасява от всички тях. Затова е казано: „Много са бедите на праведника, но от всички тях ще го избави Твореца“. Не е казано: „Много са бедите за праведника“, а: „Много са бедите на праведника“. Това показва, че онзи, който търпи много беди, е праведник, защото Твореца го желае, тъй като бедите, които търпи, го отдалечават от злото начало, както бе казано по-горе. Затова Твореца желае този човек и го спасява от всички тях.“

И трябва да разберем казаното:

1. Оттук следва, че онзи, който търпи „много беди“, е праведник. А онзи, който не търпи „много беди“, не е праведник.
2. Защо човек трябва да търпи „много беди“, за да не се сдружава с него злото начало?
3. Защо е казано: „Затова Твореца желае този човек и го спасява от всички тях“? Излиза, че Твореца, не дай Бог, не спасява друг човек. Нима това е възможно?
4. Още по-трудно е да разберем следното: от една страна, се казва, че бедите, които търпи, го отдалечават от злото начало. От друга страна, се казва, че Твореца го спасява от всички тях, тоест спасява го от „многото беди“. В такъв случай той отново ще се сближи със злото начало, тъй като причината, която го е отдалечавала от него, е изчезнала.

И трябва да обясним думите на „Зоар“. Ето едно изказване по тази тема, което намерихме (Кидушин, 30б): „Казва раби Шимон бен Леви: „Злото начало на човека го надвива всеки ден и се стреми да го умъртви, както е казано: „Грешникът дебне праведника и търси как да го умъртви“. И ако Твореца не му помагаше, човек не би могъл да го надвие, както е казано: „Твореца няма да го остави в ръката му“.“

В трактата „Сука“ се привежда подобно изказване (лист 52): „Седем имена има злото начало... Шломо го нарича враг, както е казано (Мишлей, 25): „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб, а ако е жаден, напои го с вода, защото така натрупваш горящи въглени върху главата му и Твореца ще ти отплати“. Чети не „ще ти отплати“ (йешалем), а „ще те помири с него“ (йешлимено).“

И Раши обяснява: „Ако твоето [зло] начало е гладно и жадува за прегрешения, „нахрани го с хляб (лехем)“ – натовари го с войната (милхама) на Тора, както е казано (Мишлей, 9): „Елате, яжте от хляба ми“. „Напои го с вода“ – с Тора, както е казано за нея (Йешаяу, 55): „О, всички жадни, идете при водите“. „Ще те помири с него“ означава, че злото начало ще бъде в мир с теб, ще те обича и няма да те подтиква към грях и към изчезване от света.“

За да разберем всичко казано по-горе, трябва да знаем, че основата на злото начало е онова, което се нарича основа на Творението и което Твореца е създал като съществуващо от несъществуващо. Това е желанието за получаване, което представлява нещо ново и не е съществувало, преди Той да го създаде, както е известно (вж. „Предговорите“). Цялата духовна работа на човека се състои в това да работи в противоположност на своята природа, тоест цялото му желание да бъде насочено единствено към отдаване. Но тъй като това противоречи на природата му, според която трябва да се грижи единствено за потребностите на себелюбието, той няма никакъв стремеж да работи за благото на ближния.

И макар да виждаме, че понякога човек все пак работи за благото на ближния, това е възможно само ако вижда, че ще получи възнаграждение за своята работа, така че желанието му за получаване да остане удовлетворено. Тоест възнаграждението трябва да удовлетворява неговото себелюбие. Иначе по силата на своята природа той не е способен да излезе от получаващото кли.

Но човек да бъде способен да извършва действия заради отдаване, без да получава никакво възнаграждение, не съответства на неговата природа. И макар да виждаме, че има хора, готови да жертват живота си заради Родината, без да желаят никакво възнаграждение, това е така, защото Родината е много важна за тях. Но и тази важност е дадена от природата, както казват нашите мъдреци: „Обаянието на мястото пребивава върху неговите жители“. Разбира се, съществуват различни степени на това обаяние, защото не всички го усещат еднакво. Затова има доброволци, които постъпват в армията заради важността на Родината. Но това се дължи и на факта, че те смятат, че опасността не е толкова голяма, че от нея да зависи целият им живот, тъй като виждат, че много хора се завръщат от войната живи и невредими.

А ако понякога съществува опасност от сигурна смърт, хората вече не са готови да я приемат, освен някои особени личности, за които Родината е изключително важна. Но и тук се примесва силата на възнаграждението, защото човек мисли, че след смъртта му всички ще узнаят, че се е отличавал със своята саможертва за обществото и че е бил изключителен човек, загрижен за неговото благо.

Но когато човек върви по пътя на истината в работата за Твореца, той е длъжен да работи скромно поради гореспоменатата причина, тоест за да не могат външните да се захванат за неговата работа. С други думи, в работата му за Твореца не бива да има захващане на външните, което означава да работи заради хората извън него, за да узнаят за неговата работа. Защото тогава той полага своите усилия със себеотдайност, за да кажат външните, че е бил изключителен човек. Това също му дава подкрепа, благодарение на която може да работи без друго възнаграждение, защото хората отвън ще кажат, че служи на Твореца и единствено на Твореца. Твореца е дал тази сила на творенията, защото „от ло лишма (не заради Нея) се стига до лишма (заради Нея)“. Но човек трябва да достигне до състояние, в което няма никаква външна подкрепа. Той може да стигне до него, ако отначало е работил в ло лишма, но не бива, не дай Бог, да остане в ло лишма.

Затова нашите мъдреци са казали (Сука, 45): „Всеки, който примесва към името на Небесата нещо друго, се изтръгва от света, както е казано: „Само за Твореца“.“ Това означава, че не бива да има никакъв примес на себелюбие, а всичко трябва да бъде само за Твореца.

Но тук трябва да изясним един принципен въпрос. Трябва да правим разлика между това човек да проявява саможертва, за да постигне нещо и саможертвата да бъде самата цел. Дори когато възнаграждението е предназначено за цялото общество, това несъмнено е велико нещо, защото човек не го получава заради себелюбието, а от любов към ближния. Той обича ближните и заради тях е готов да пожертва живота си, за да постигне благо за всички.

Но ако имаше друг начин да постигне същото без саможертва, той несъмнено би го предпочел. Защото основното за него е обществото да получи определено благо, а не самата работа е неговата цел. Наслаждението, което може да достави на Родината, му дава сили да работи. Затова той не се съобразява със средствата, чрез които може да постигне това за Родината. И ако вижда, че може да ѝ достави наслаждение именно като отдаде живота си, е готов и на това.

Що се отнася до любовта към Твореца, за която казваме, че човек трябва да работи „само за Твореца“, тоест без каквото и да е възнаграждение, смисълът е, че е готов на саможертва, без от нея да произлезе каквото и да е възнаграждение. Именно в това се състои същността и това е неговата цел: той иска да отмени своята същност пред Твореца, тоест да отмени своето желание за получаване, което е същността на творението. Именно него той иска да отмени пред Твореца. Излиза, че това е неговата цел. Тоест неговата цел е да отдаде душата си на Твореца.

Що се отнася до любовта към ближния в материалното, макар това да е висока степен и не всички хора да са способни да работят за благото на обществото, все пак саможертвата е само средство, а не цел. Човек би бил по-доволен, ако можеше да спаси обществото без саможертва.

Ако попитаме всички, които доброволно отиват на война в името на Родината, и някой им предложи начин да я спасят без саможертва, те несъмнено биха се зарадвали. Но когато няма друг избор, те са готови да пожертват себе си заради обществото, за да получи то някаква изгода. Човек влага всички свои сили и средства и макар това да е велика сила, тя няма никакво отношение към саможертвата заради Твореца, тъй като там саможертвата е самата цел. А онова, което ще произлезе след това, не е неговата цел, защото намерението му не е било насочено към него. Затова саможертвата в духовното е несъизмерима със саможертвата в материалното. В материалното саможертвата е средство, а не цел. В духовното е обратното: саможертвата е целта.

Оттук ще разберем какво представлява получаването заради отдаване. Цялата цел на човека е единствено да отдава на Твореца, защото това е подобието по форма: „Както Той е милосърден, така и ти бъди милосърден“. А когато човек достигне до степента на саможертва заради Твореца, понеже иска да отмени себе си, за да достави наслаждение на Твореца, тогава вижда целта на Твореца, заложена в замисъла на Творението, а именно да наслади Своите създания. Тогава той иска да получи благото и наслаждението, заложени в целта на Творението „да наслади Своите създания“.

Това се нарича „получаване заради отдаване“. Иначе може да се окаже, че човек иска да получи благото и наслаждението и затова отдава всичко, за да може впоследствие да получава. Тогава той върви по пътя на отдаването заради получаване. Но ако целта му е да отдава и няма никакво желание да получава каквото и да било за собствена изгода, а желае да получава единствено заради Твореца, тогава може да стигне до получаване заради отдаване.

По отношение на саможертвата чух от моя баща и учител, благословена да е паметта на праведника, че човек трябва да си представя саможертвата така, както я откриваме при раби Акива (Брахот, 61б), който казал на учениците си: „През целия си живот копнеех да изпълня стиха: „С цялата си душа“ – дори когато Той отнема душата ти. Казвах си: „Кога ще ми се предостави възможност да го изпълня?“. А сега, когато ми се предоставя, нима няма да го изпълня?“

Разбира се, след като човек е придобил такова желание за отдаване, когато казва, че иска да получи благото и наслаждението, защото това е целта на Творението, неговото намерение несъмнено е да получава единствено заради отдаване на Твореца.

Оттук ще разберем четирите въпроса, поставени по-горе.

Въпрос 1. От думите на книгата „Зоар“ следва, че само онзи, който търпи „много беди“, е праведник. А онзи, който не търпи беди, не може да бъде праведник. Как е възможно това? Обяснението е, както бе казано по-горе, че под „беди“ се разбира злото начало. Тоест именно онзи, който чувства, че злото начало му причинява много беди, като не му позволява да се приближи до Твореца, се нарича праведник. Но ако човек не чувства, че злото начало го отдалечава от Твореца, и не усеща причиняваните от него беди, той не се смята за праведник, защото още не е достигнал до осъзнаване на злото, тоест още не страда от него.

Въпрос 2. Защо човек трябва да търпи „много беди“, ако иска да не се сдружава със злото начало? Нима няма друг начин и той е длъжен да търпи беди? Според казаното по-горе отговорът е много прост, защото под „беди“ се разбира злото начало. Ако човек не чувства, че злото начало му причинява много беди, той не го смята за зло начало, с което не би искал да се сдружава, а за добро начало, което му носи само добро. В такъв случай защо да не се сдружава с него? Но ако вижда бедите, които злото начало му причинява, тогава той не се сдружава с него.

Въпрос 3. За онзи, който търпи „много беди“, книгата „Зоар“ казва, че Твореца желае този човек. Излиза, че онзи, който не търпи беди, не е желан от Твореца. Възможно ли е това? Отговорът, както бе казано по-горе, е, че ако човек чувства многото беди, причинявани му от злото начало и зове Твореца да му помогне, Твореца желае този човек. Но когато човек не чувства, че злото начало му причинява беди, Твореца не го желае, защото той няма никакво кли, тоест желание Твореца да го спаси.

Въпрос 4. Ако Твореца го спаси от бедите, няма ли той отново да се сближи със злото начало?

Отговор: Спасението, идващо от Твореца, се различава от спасението в материалния свят. Злото се проявява по време на ахораим (обратната страна), тоест по време на скриването на лика, когато човек вижда, че се намира в скриване. Известно е, че малкият се отменя пред големия. Няма съмнение, че в работата за Твореца човек трябва да се отмени пред Него „като свещ пред факел“. Но той вижда, че тялото му не се отменя и му е трудно да го подчини, и да приеме върху себе си вярата над знанието. Тогава вижда, че тялото му причинява беди, защото не желае да приеме върху себе си бремето на висшата Малхут и поради това го отдалечава от цялата духовност.

На мястото, където човек трябва да вярва, че Твореца е създал света със свойството Добър и Творящ добро, злото в тялото му го отдалечава от всяко добро. Когато идва да изучава Тора, не намира в нея никакъв вкус. Също така, когато се кани да изпълни някоя заповед, не усеща в нея никакъв вкус. Като не му позволява да вярва в Твореца над знанието, злото начало в тялото му отнема целия вкус. Затова винаги когато пристъпва към нещо духовно, той чувства, че всичко е сухо и лишено от живот. Човек е започнал работата, защото са му казали и той вярва на казаното, че Тора е Тора на живота, както е написано: „Защото те са вашият живот и дълголетие“. И както е казано (Псалми, 19): „По-желани са от злато, от много чисто злато, и по-сладки от мед, капещ от пита“.

Когато човек изследва това и вижда, че за всичко е виновно злото начало, и почувства в пълна степен злото, което то му причинява, тогава усеща върху себе си казаното (Псалми, 34): „Много са бедите на праведника“. Тоест чувства, че този стих се отнася за него. След това поглежда какво е казано по-нататък: „Но от всички тях ще го избави Твореца“. Тогава започва да зове Твореца да му помогне, защото вече е направил всичко, което му е идвало наум, но нищо не му е помогнало. И смята, че за него е казано: „Всичко, което е по силите ти да направиш, направи“. Тогава настъпва времето на спасението – спасението, при което Твореца го спасява от злото начало, така че от този момент нататък злото начало се смирява пред него и повече не може да го съблазни към никакво прегрешение.

И виж „Предговор към Учението за десетте сфирот“ (точка 54), където е казано: „Но след като Твореца види, че човек е завършил степента на своите усилия и е изпълнил всичко, което е трябвало да направи чрез своя избор и укрепването на вярата в Твореца, тогава Твореца му помага и той се удостоява с постигане на явното управление, тоест с разкриване на лика. Тогава се удостоява с пълно завръщане, което означава, че отново се слива с Твореца с цялото си сърце, душа и сила, което неизбежно следва от постигането на явното управление“.

По-нататък (точка 56) е казано: „Какво представлява завръщането? Докато Знаещият тайните не засвидетелства за него, че няма повече да се върне към глупостта си“. И се пита: „Какво означава завръщане?“. Тоест кога човек може да бъде уверен, че се е удостоил с пълно завръщане? За това му е даден ясен знак: когато Знаещият тайните засвидетелства за него, че няма повече да се върне към глупостта си. Това означава, че когато се удостои с разкриване на лика, самото спасение, което получава от Твореца, свидетелства за него, че няма повече да се върне към глупостта си.

Така получаваме отговор на четвъртия въпрос. Твореца го спасява от злото начало, за да не му причинява то повече беди. Но книгата „Зоар“ казва, че бедите, от които страда праведникът, му се дават, за да не се сдружава със злото начало. Излиза, че ако Твореца го спаси и то престане да му причинява беди, човек отново ще се сдружи с него. Защото единствената причина злото начало да му причинява беди е той да не се сдружава с него. А след като причината изчезне, човек би трябвало да се върне към предишното си състояние.

Но според обясненото по-горе спасението, идващо от Твореца, представлява разкриване на лика, при което Твореца засвидетелства, че човек няма повече да съгреши. А бедите, които праведникът търпи, са предназначени да му дадат възможност да се моли на Твореца. Както бе казано по-горе: „Ако няма ахораим, няма разкриване на лика“. Излиза, че когато настъпи разкриването на лика на Твореца, всичко идва на мястото си.