Народ

Йерусалим, Далет Сиван, Тав-Шин (5 Юни 1940 Г.)

Йехуда Лейб а-Леви Ашлаг (Баал Сулам)

Вестник "Народ"

Нашите задачи

Вестник "Народ" е нова дума на еврейската улица: излиза в междупартиен формат. Какво е "междупартиен" вестник? - ще попитате вие. Как може вестникът да служи едновременно на всички партии, въпреки съществуващите противоречия и разногласия между тях? Всъщност това е вид творение, родено при тесни обстоятелства в тежки и ужасни родилни битки. Това беше следствие от отровата на омразата, която порази народите по света с желанието да ни заличат от лицето на Земята, което доведе до ужасната смърт на милиони наши събратя. И омразата на народите все още не е утихнала – садистичният им инстинкт няма да се насити. Освен това тази трагедия се удвоява, тъй като не можем да се заблудждаваме, че става дума само за временно и мимолетно явление. От нашия исторически опит знаем, че ако някой народ се опълчи срещу нас, ние намираме негов заместник. Сега обаче ситуацията е съвсем различна. Не само, че са ни обградили едновременно по целия свят – освен това най-напредналите народи спокойно заключиха вратите пред нас, без да изпитват ни най-малко съчувствие и съжаление. Те постъпиха по такъв жесток начин, че няма прецедент за това в цялата човешка история, включително дори и в най-варварските времена.

Ако не разчитаме на чудо, става ясно, че нашето съществуване – както на всеки поотделно, така и като народ – балансира на везните на живота и смъртта. И спасението ще дойде, ако намерим нужното средство, с други думи, това извънредно решение, което може да бъде намерено само под заплахата от надвиснала опасност и което ще бъде в състояние да наклони везните в наша полза, осигурявайки тук надеждно убежище за всички наши разпръснати по света събратя – защото по общо мнение днес това е единственото място за спасение. И тогава пътят на живота ще бъде отворен за нас, за да продължим по някакъв начин съществуването си, въпреки всички завои по пътя. Ако загубим време и не се изправим всички като един, като положим гигантските усилия, които са необходими в час на опасност, за да си осигурим остатъка в земята на Израел, тогава фактите, стоящи пред нас, ще придобият заплашителни мащаби, тъй като ситуацията се развива по волята на нашите врагове, надявайки се да ни заличат от лицето на Земята.

Ясно е също, че за гигантските усилия по пътя, изобилстващ от препятствия, който лежи пред нас, от всички части на народа без изключение се изисква единство, неразрушимо и здраво като стомана. Ако по този път не застанем в сплотени редици срещу огромните сили, служещи на сатаната, тогава надеждата ни е предопределена да загине предварително. И след всичко това всеки от нас и всяка наша партия седи на своето партийно имущество, пазейки го с излишен педантизъм без никакви отстъпки. Те по никакъв начин няма да могат или по-скоро няма да искат да стигнат до обществено единство, както изисква опасността, надвиснала над всички нас. И ние сме толкова потопени в безразличие, сякаш нищо не се е случило.

Опитайте се сами да си представите такава ситуация. В часа, когато един или друг народ затвори вратите пред нас – както обикновено се случва в наши дни – разбира се, никой от нас не би се замислил за своята партийна принадлежност, тъй като бедата би замесила всички ни в едно тесто, принуждавайки ни или да се отбраняваме, или да натоварим вещите си на гърба и да избягаме някъде по суша или море. Ако усещахме опасността като реалност, тогава несъмнено по същия начин вече щяхме да бъдем обединени правилно, без никакви затруднения.

Всъщност при такива обстоятелства се срещнахме тук - малка група от различни течения, хора, които усещат ужасните удари на камшика по гърба ни, сякаш вече са станали реалност, които поеха задължението да издават този вестник. Според тях той ще се превърне в верен канал, по който ще бъде възможно да предадат чувствата си на народа като цяло – на всички негови партии и течения без изключение. Благодарение на това ще изчезнат тяснопартийните противоречия или по-скоро ще се уталожат, освобождавайки място за това, което преобладава над тях - и всички ние ще можем да се обединим в едно твърдо тяло, способно да се защитава в този съдбоносен час.

Въпреки че тази опасност е известна на всички по същия начин, както и на нас, знанието за нея, както е очевидно, все още не е формирано в цялото общество до пълната дълбочина. В крайна сметка, ако хората го усещаха, тогава отдавна би трябвало да се отърват от шлаката на партийността – до степен, в която тя да не пречи на сплотяването на нашите редици. И ако това не се случва, то е само защото усещането все още не е станало достояние на мнозинството. Затова поехме разходите за този вестник, за да застанем на пост, предупреждавайки за бедата и обяснявайки го на обществото, докато всички, които водят до разединение, замлъкнат. Тогава можем да посрещнем врага в сплотени редици, за да му дадем подходящ отпор, преди да е станало твърде късно.

И също така сме сигурни, че е рано да се отчайваме и че все още има застъпници сред нас, които могат да ни предложат някакъв успешен план, който да закърпи всички дупки, образувани сред народа. От опит знаем, че точно такива хора седят незабележими в ъгъла и никой не ги слуша. Затова ние сме готови да дадем място в този вестник на всеки, който носи надеждно решение на проблема за единството на народа, публикувайки и обявявайки го публично.

В допълнение към всичко споменато по-горе, издавайки този вестник, ние възнамеряваме да защитим нашата древна култура, плод на хилядолетно развитие, още преди разрухата на нашата земя, както и да я разкрием и изчистим от наслагвания, натрупани върху нея през годините на нашето изгнание между народите - така че в тях да се прояви чистата същност на юдеите, каквито са били по онова време. И оттук ще израсне най-значимата полза за нас, тъй като ще можем да намерим начин да свържем изгнаническия си живот с този блестящ период - и да се отървем от необходимостта да пасем на чужди пасбища.

Индивидът и народът

Човекът е социално създание. Той може да задоволи житейските си потребности само с помощта на ближния си. Затова принадлежността към обществото е задължително условие за неговото съществуване. Тук не е мястото да изследваме процеса на формиране на народите – достатъчно е да изучим реалността, каквато се появява пред нас. Факт е, че индивидът е безпомощен в самостоятелното задоволяване на своите нужди и се нуждае от обществен живот. Следователно самостоятелните били принудени да се обединят в една общност, наречена "народ" или "държава", в която всеки се занимава със собствен отрасъл на специализация: единият със земеделие, другият със занаятчийство и т.н. и те изграждат взаимоотношения на обмена на плодовете на своя труд. Оттук произлизат народите, всеки от които има специфичен характер, както в материалния живот, така и в културния.

От проявите на живота виждаме, че развитието на хората е напълно аналогично на развитието на индивида, а ролята на всеки индивид в народа е подобна на ролята на органите на тялото на индивида. В тялото на всеки човек трябва да се поддържа пълна хармония между неговите органи: очите виждат, мозъкът ги използва, за да мисли и да дава препоръки, а след това ръцете работят или се бият, краката ходят и т.н., всеки орган стои на стража и чака своя час. Така е и с органите, които съставляват тялото на народа - консултиращи, осигуряващи работа, работещи, ръководни и т.н. Те трябва да действат въз основа на пълна хармония помежду си и това е предпоставка за нормален живот на народа и надеждно съществуване. Естествената смърт на индивида е резултат от липсата на хармония между неговите органи – също така естественият залез на народа е резултат от определена пречка, възникнала между неговите органи. Както свидетелстват нашите предци: "Йерусалим беше разрушен само заради безпричинната ненавист, която царуваше в това поколение". Защото тогава народът се разболява и умира, а органите му са разпръснати от вятъра.

Затова за всеки народ се явява задължително условие силната вътрешната сплотеност, когато всички негови съставни единици са споени една с друга от инстинктивна любов. И не само, че всеки индивид ще обуслови своето лично щастие с щастието на народа, а своя личен упадък с неговия упадък – но също така ще бъде готов да даде всичко от себе си за благото на народа в момента на нужда. В противен случай правото им да съществуват като един от народите по света е предварително загубено. Това не означава, че всички хора, без изключение, са длъжни да се придържат към такива рамки. Това означава, че синовете на народа, които са в описаното по-горе усещане за хармония, те съставляват народа. Според техните качествени показатели се измерва щастието на народа и цялото му право на съществуване. И след като се формира сумата от индивиди, достатъчна за съществуването на народа, тя вече може да съдържа определен брой непълноценни органи, които не са напълно свързани с тялото на народа – в края на краищата основата вече е положена и осигурена без тях. И затова в древни времена не откриваме общности и обединение, чиито членове не са били свързани със семейни връзки, тъй като тази примитивна любов, която е необходима за съществуването на обществото, е характерна само за семейства с деца на един баща.

С развитието на поколенията обаче обединените общности попадат под понятието "държава". С други думи, тук вече няма етнически семейни отношения. Единствената връзка с държавата вече не е примитивната естествена връзка. Сега тя произтича от взаимен интерес. Всеки индивид се обединява с цялото в едно тяло, което и се явява държавата, а държавата защитава тялото и имуществото на всеки индивид с цялата сила на институцията на държавността. Поколенията са преминали от естествена народна общност към изкуствена държава, тоест от връзка, произтичаща от примитивна любов, към връзка, произтичаща от взаимен интерес – но този преход изобщо не намалява всички условия, които са задължителни за естествения етнически народ. И правилото е следното: всеки здрав човек е надарен с абсолютна власт над своите органи, която се основава само на чувството на любов, защото органите му се подчиняват с голямо удоволствие, без никакъв трепет пред наказанието. По същия начин държавата, що се отнася до нейните общи нужди, трябва да управлява всички свои индивиди с абсолютна власт, основана на любов и инстинктивна преданост на частното към цялото. Това е най-удобната сила, достатъчна да ангажира индивидите за нуждите на обществото. Обаче властта, основана на принуда и наказание, е твърде слаба сила, за да задейства в достатъчна степен всеки индивид да поддържа нуждите на обществото. В този случай обществото също ще отслабне и няма да може да изпълнява задълженията си за защита и опазване на тялото и имуществото на всеки индивид. При това тук не става дума за формата на държавно управление, защото независимо дали става дума за автокрация, демокрация или колективизъм, това съвсем не влияе на основната опора на силата на общественото обединение – народът ще може да се основе и дори да продължи своето съществуване само благодарение на връзката, произтичаща от присъщата на обществото любов.

Срамно е да се признае, че едно от най-скъпите качества, които изгубихме по време на изгнанието и най-важното от всички – това е народното самосъзнание, с други думи, онова естествено усещане, което сплотява и осигурява съществуването на всеки народ. Връзките на любов, които обединяват народа, толкова естествени и примитивни у всички народи, са атрофирали и напуснали сърцата ни, проблеснали са и изчезнали, и вече ги няма.

А най-лошото е, че малкото, което е останало у нас от народната любов, не е заложено в нас по положителен начин, както обикновено е у всички народи, а съществува вътре в нас в отрицателна форма – като общо страдание, което изпитва всеки от нас като син на своя народ. В резултат у нас е изковано народното съзнание и родство единствено по принципа на братската близост в час на беда, а това е външен фактор.

И макар този външен фактор да се е съединил и смесил с нашето естествено народно самосъзнание, от тази смес се е появило странно проявление на народна любов – неестествено и непонятно. А най-важното е, че тя е напълно негодна за своята роля: топлина в нея има само дотолкова, доколкото стига за вдъхновение, докато трае то, но ѝ липсват сила и мощ, които биха ни позволили с нейна помощ отново да се сформираме като самостоятелен народ.

Защото обединението, което съществува вследствие на външен фактор, изобщо не е народно. В това ние приличаме на купчина орехи, съединени външно като едно тяло в торба, която ги обгръща и притиска. Но такова съединение не ги превръща в споено тяло. Всяко леко разклащане на торбата предизвиква изсипване и разединение, в резултат на което орехите всеки път образуват нови частични комбинации и съчетания. Това, което им липсва, е естествената вътрешна сплотеност, а цялата сила на тяхното обединение е породена от външни обстоятелства. И това силно притиска сърцето ни.

Обаче в действителност народното огнище все още е запазено у нас в целия си обем, само че е угаснало и не действа отвътре. Освен това е понесло голяма вреда поради примесите, които, както беше казано, са дошли отвън. Това изобщо не ни обогатява и действителността е много горчива. Единствената надежда е отново старателно да изградим за себе си народно възпитание, отново да разкрием и разпалим естествената народна любов, угаснала вътре, да съживим онези народни мускули, които вече две хиляди години не действат в нас, като използваме за това всякакви подходящи средства. Тогава ще узнаем, че имаме естествено начало, което осигурява възможността да се изградим отново и да продължим своето съществуване като народ, способен да води самостоятелен живот, подобно на всички народи в света. Това е предварително условие за всяка работа и всяко действие, защото първо се строи основа, достатъчно здрава, за да издържи тежестта, която искаме да натоварим върху нея, а едва след това започваме да изграждаме самото здание. И жалко за този, който строи сграда без подобаващо твърда основа, защото не само че не съгражда нищо, но и излага на опасност себе си и онези, които се намират наблизо. Понеже при всяко леко разклащане сградата ще рухне и камъните ѝ ще се разпръснат на всички страни.

Във връзка с гореспоменатото народно възпитание трябва веднага да подчертая, че макар намерението ми да се състои в това да укрепя сред представителите на народа още по-голяма любов един към друг поотделно и към народа като цяло в най-голяма възможна степен, това в никакъв случай не се преплита с шовинизъм или с така ненавистния за нас фашизъм.

И в това отношение съвестта ми е напълно чиста, защото макар думите по звучене да изглеждат близки една до друга – все пак шовинизмът не е нищо друго освен раздута национална любов – по височината на своята основа те са толкова далеч една от друга, колкото черното е далече от бялото.

А за да се улови лесно разликата между тях, трябва да се уподоби това на свойствата на егоизма и алтруизма в индивида. Защото, както беше казано, развитието на народа е напълно аналогично на развитието на отделния човек във всичките му индивидуални черти. Това е общият ключ за разбирането на всички действащи в народа закони, така че да не се отклоняваме нито надясно, нито наляво дори на косъм. Ясно е, че свойството егоизъм, заложено във всяко създание, е условие, което неизменно следва от самия факт на неговото съществуване. Без него изобщо не би съществувал обособен, самостоятелно съществуващ обект. И в същото време това по никакъв начин не противоречи на свойството алтруизъм у човека – просто възниква необходимостта да се издигнат здрави граници между тях. Законът на егоизма трябва да запази цялата си действеност само в степента, която се отнася до осигуряването на минималните нужди, а от всичко излишно над тази мярка е позволено да се откаже в полза на ближния. И разбира се всеки, който постъпва по този начин, следва да се счита за изключителен алтруист. Ако обаче някой се отказва дори от минималната си част в полза на ближния, като по този начин застрашава собственото си съществуване – това вече е напълно неестествено. И такова нещо може да се извърши само веднъж в живота.

Но пък за нас е крайно отвратителен онзи прекомерен егоист, който изобщо не се грижи за ползата на ближния. От такъв материал са създадени разбойниците, убийците и въобще аморалните личности от всякакъв вид. Същото се отнася и до националния егоизъм и алтруизъм: народната любов е длъжна да бъде присъща на всеки човек от народа не по-малко, отколкото на индивида е присъща личната егоистична любов към собствените му нужди – с други думи, отново в онази мярка, която е достатъчна за осигуряването на минималните потребности на народа, за да може той да бъде самостоятелен.

А излишъкът над тази минимална мярка може да бъде посветен на хуманизма и на общочовешките ценности, без национални и расови различия.

За разлика от това, абсолютно ненавистен ни е крайният национален егоизъм – започвайки от народите, които изобщо не се грижат за ползата на ближния, до узурпаторите и онези, които извършват геноцид над други народи за собствено удоволствие. Това именно се нарича „шовинизъм“. Оттук следва, че хората, които по хуманно-алтруистични съображения напълно се отказват от национализма и стават космополити, се заблуждават в самата си основа, защото национализмът и хуманизмът изобщо не си противоречат.

Оттук е ясно, че народната любов е основата на всеки народ, така както основата на всяко самостоятелно съществуващо творение е егоизмът, без който то не би могло да пребивава в света. Така и народната любов, присъща на отделните индивиди, е основата на самостоятелността на народа, чието съществуване или изчезване зависи единствено от нея.

Затова тя трябва да стане първостепенна грижа по пътя към възраждането на народа. Защото тази любов днес не съществува в сърцето ни, понеже сме я загубили по пътя на своите две хилядолетни скитания сред народите на света. Само единици са се събрали тук, и между тях няма ни най-малка връзка спрямо принципа на чистата любов към своя народ. Едни са привързани към общия език, други – към общата родина, трети – към общата религия, четвърти – към общата история...

И те искат да живеят тук според правилата, съществуващи в онзи народ, от който всеки е дошъл, но не отчитат, че там нацията се е опирала на собствените си синове още преди той да се е присъединил към нея без да е изиграл активна роля в нейното основаване. За разлика от това, пристигайки в земята на Израел, той не е заварил тук никакви готови порядки, достатъчни за самостоятелното съществуване на народа. Нямаме тук друг национален материал, върху чиято структура бихме могли да се опрем, нито пък желаем това. Напротив – ние сме длъжни изцяло да се опрем на нашата собствена структура. А как да стане това, когато вече няма никакви естествени национални връзки, способни да ни обединят за изпълнението на тази роля?

Връзките, основани на езика, религията и историята, са крехки и макар че това са важни ценности, чието национално значение никой не би отрекъл, те не са достатъчни, за да се разчита на тях като на основа за независимото съществуване на народа.

В крайна сметка, тук са се събрали просто чужди хора, които са наследили културата на седемдесетте нации. Всеки от тях изгражда свое собствено скеле по свой дух и вкус и няма нищо естествено и фундаментално, което да ни обедини отвътре в едно цяло. Знам, че всички ние сме свързани от едно общо обстоятелство - бягството от горчивото изгнание. Но това е само външно обединение, подобно на споменатия по-горе чувал, който събира купчина орехи.

Ето защо казах, че трябва да организираме за себе си специално възпитание чрез широка пропаганда, за да внушим на всеки от нас чувството на любов към народа - от индивид към индивид и от индивида към обществото - като преоткрием народната любов, кореняща се в нашата среда, още когато сме живели в собствената си земя като един от народите. И тази работа предхожда всяка друга работа, защото тя е основа и дава висота и успех и на всевъзможните действия, които искаме да предприемем в тази област. 

Името на народа, езика и земята

Името на нашия народ трябва да бъде преразгледано, тъй като ние сме свикнали да се наричаме „евреи“ и обичайното ни название: „иудеи“ или „Израел“ е почти излязло от употреба, до такава степен, че за да се прави разлика между жаргона и езика на народа, наричат езика на народа „иврит“, а жаргона - „иудейски език“.

В Танах названието „евреи“ идва от устата на народите по света и особено на египтяните: „Вижте, той доведе при нас човек, евреин, който ни се подиграва“ (Берешит, 39:14), „И имаше с нас млад евреин“ (Берешит, 41:12), „Той е от синовете на евреите“ (Шмот, 2:6). И също така това име е изказано от устата на филистимците: „Да не би евреите да направят меча“ (Шмуел, 13:19). И освен това постоянно срещаме името „евреи“ в контекста на робството: „роб евреин“, „робиня еврейка“ и т.н. В контекста на взаимоотношенията помежду ни обаче никога не срещаме името „евреин“ в Танах - а само едно от двете имена: „Израел“ или „иудей“.

Очевидно е, че името „евреи“ произлиза от древния народ, известен с това име. Свещеното Писание (Берешит 10:21) ни представя сина на Ной като праотец на този народ: „И Шем имаше деца: праотец на всички синове на Евер...“ Нашият праотец Авраам е бил един от потомците на този народ и затова в устата на народите е наричан „Авраам евреина“ - напр: „...и каза на Авраам евреина“ (Берешит, 14:13). Затова, докато израилтяните не станали един от народите, те се наричали „евреи“ по името на народа на Авраам евреина. Въпреки че в египетската земя синовете на Израел са наричани отделен народ: "Ето, народът на синовете на Израел са по-многоброен и по-силен от нас. Нека го надхитрим, иначе той ще се размножи..." (Шмот, 1:9-10) - но това име е било като име на племе, а не на народ, защото те стават народ едва след като идват в земята на Израел. Оттук трябва да заключим, че по същата причина народите не са искали да ни наричат израилтяни дори след като сме влезли в Земята на Израел - за да не признаят нашата реалност като „народ“. И те подчертават това, като ни наричат „евреи“, както са ни наричали и преди да дойдем в земята на Израел.

Не е случайно, че името „евреи“ се появява в Танах и следващите книги само в контекста на отношенията с роби и робини, на които постоянно се приписва името „евреин“: „роб-евреин“, „ робиня-еврейка“. И никога не срещаме споменаване на роб израелтянин или роб иудей. Изглежда, че произходът на това словосъчетание се дължи на своеобразно напомняне за египетското робство, което ни е предписано от заповедта: „Помни, че си бил роб в Египетската земя“ (Дварим, 5:15).

Днес на езиците на повечето народи ни наричат иудеи или израилтяни. Само руският народ все още ни нарича евреи. И трябва да се предположи, че ненавистниците на Израел сред тях са ги приучили към това прозвище със злонамерени цели, за да ни лишат от националните признаци, следвайки примера на древните народи, както бе споменато по-горе. 

Очевидно те са вникнали в даденото понятие много по-дълбоко от нас, които сме възприели това име в готов вид от руския език по навик, без да се задълбочаваме.

От гореизложеното следва, че ако искаме да уважаваме себе си, трябва да спрем да използваме името „евреи“ за всички онези от нас, които са свободни.

По-нататък, що се отнася до името на езика. Ако съществуваше исторически източник, потвърждаващ, че древният еврейски народ е говорил на този език, тогава може би той би трябвало да се нарича „иврит“. Аз лично обаче все още не съм открил нито един исторически източник, който да доказва, че народът е говорил на този език. Следователно трябва да се съгласим с авторите на талмудическата литература, които са с 15 столетия по-близо до източника. Сред тях без никакво съмнение е прието, че древните евреи изобщо не са използвали този език. Казано е: "В началото Тора била дадена на Израел написана на иврит и на свещения език. След това им била дадена отново по времето на Езра с асирийска писменост на арамейски език. Израилтяните проявиха за себе си асирийската писменост и свещения език, като оставиха ивритската писменост и арамейския език на невежите" (Трактат Санхедрин, 21:2). От техните думи се изяснява, че от древните евреи до нас е достигнала само писмеността, но не и езикът, тъй като е казано: „писмеността на иврит и свещеният език“, а не „писменост на иврит и език иврит“. 

В трактат „Мегила“ (стр. 8) се казва: „Микра в писмена форма на превода, превод в писмена форма на Микра и изписване на иврит не правят ръцете нечисти“. Защо е подчертано: „превод в писане на Микра и изписване на иврит“, а не е казано: „превод в писане на иврит и изписване на иврит“, както е посочено в Мишна (Ядаим 4:5), откъдето е взето това твърдение? То има за цел да ни посочи, че на древните евреи се приписва само писмеността, но не и езикът. И думите на Мишна не са доказателство, защото очевидно писмеността на това място е била повлияна от римляните. Въпреки това, когато Мишна е била преподавана устно, е била спазвана съответната точност. От друга страна, открихме няколко места, в които Танаим (мъдреците на Мишна) наричат този език свещен. На едно място (Сифрей Браха, 13) се казва: „Всеки, който живее в Земята на Израел, произнася молитвата “Криат Шма„ сутрин и вечер и говори светия език - принадлежи на бъдещия свят“. 

Също така (Шкалим, края на трета глава): „Както научаваме от раби Меир, всеки, който живее постоянно в Земята на Израел и говори светия език...“ и т.н.

И дори да допуснем, че е възможно да се намери някакъв исторически източник, потвърждаващ, че древните евреи са говорили въпросния език, това все още не ни задължава да го наричаме с тяхното име, тъй като сред живите вече няма никакъв спомен за този народ. Защото, както вече беше казано, това име не ни прави никаква чест в национален смисъл и само мразещите ни го са ни го приписали, очаквайки да премахнат и принизят ценностите на нашия народ.

От това излиза, че не трябва да следваме и английския език, който нарича народа „иудеи“, а езика - „иврит“.

Нужно е да решим и кое е най-подходящото име за нас. Ако говорим за иудеите или за Израел, тогава името трябва да бъде „Израел“. Това име идва от нашия праотец Яков, който, както е казано, е наречен така, за да покаже господство и уважение: „Не Яков ще бъде отсега нататък името ти, а Исраел; защото си се сражавал и с Твореца, и с хората - и си победил“ (Берешит, 32:29). И по неговото име ние се наричаме „Израел“. След цар Шломо народът е разделен на две: на десет колена, които поставят Еровам, син на Нават, да ги управлява, и на две колена - Йехуда и Бинямин, които остават под управлението на Рехавам, син на Шломо. Тогава името “Израел„ останало у десетте колена, а двете колена Йехуда и Бинямин приели името „иудеи“. И действително, синовете на Бинямин също са наричали себе си евреи, както се казва в свитъка на Естер (2:5): „В крепостта Шушан имаше един евреин на име Мордехай, син на Яир, син на Шими, син на Киш, от коляното Бинямин“. По този начин племето Бинямин също като цяло е наричало себе си "иудеи„. 

И ние можем да го обясним, изхождайки от същността на закона за развитието: благодарение на постигнатото достоверно ръководство на действие с помощта на науката кабала, което ни позволява да изберем пътя на наслаждението във Висшето управление (вж. статията „Два пътя“), нашето развитие е несравнимо по-бързо от това на другите народи. И като следствие от това развитие на нашия народ му е възложено задължението да върви напред и прецизно да изпълнява всички заповеди на Тора. 

Но тъй като не са го направили, а са искали да внесат тук своя дребен егоизъм, т.е. да получат заради себе си, това е довело до разрушаването на Първия Храм, защото са искали да използват тези свойства, за да се сдобият с богатство и да установят господството на властта над справедливостта, както другите народи. 

И тъй като Тора забранявала всички тези неща, те отхвърлили нея и нейните предсказания и приели обичаите на своите съседи, за да могат да се наслаждават на живота, както е изисквал техният егоизъм. Вследствие на това силите на народа се разделили: едни следвали егоистичните царе и техните придворни, а други - пророците. И това разделение продължило до разрушаването на Храма. 

То станало най-забележимо по време на Втория Храм, тъй като началото на разделението било публично инициирано от недостойните ученици, водени от Цадок и Байтус.

Причината за техния бунт срещу мъдреците била необходимостта да се работи в името на Твореца. Както е казано от мъдреците: „Мъдреци, внимавайте в своите речи“.

Но те не искали да се освободят от егоизма си и затова създали общност от такива порочни хора и се превърнали в голяма секта, наречена садукеи. Те били богати и знатни хора, които си поставяли за цел да задоволяват егоистичните си страсти, което не е в съответствие с пътя на Тора. Те воювали с „фарисеите“ и именно те довели до установяването на властта на Рим над народа на Израел. Именно те не пожелали да сключат мир с нашествениците, както съветвали кабалистите, докато Храмът бил разрушен и целият цвят на народа на Израел бил изпратен в изгнание.

Десетте колена са прогонени от земята на Израел много по-рано от изгнанието на Йехуда и оттогава не са открити никакви следи от тях. А прогонените във Вавилон изгнаници на Йехуда се завръщат в земята на Израел след 70-годишно изгнание и затова в описанията на целия период на Втория храм се споменава предимно името „иудеи“. А името „Израел“ се среща само в редки случаи като изключение.

И ние, като деца на изгнанието от периода на Втория Храм, обикновено се наричаме само „евреи“. Защото ние сме потомци на изгнаниците от периода на Втория Храм, потомци на двете колена Йехуда и Бинямин, които са приели името „иудеи“ за себе си. 

Следователно за нашия народ трябва да се приеме името „иудеи“, а не „израелски народ“ или „Израел“ - защото това е името на десетте племена.

А що се отнася до езика, той със сигурност трябва да се нарича „иудейски език“, а не „израелски език“. Напротив, „иудейският език“ се споменава в книгата на Неемия (13:23), както и в следния пасаж: „И Еляким каза: Говори, моля те, на слугите си на арамейски, защото ние разбираме; и не ни говори на иудейски в ушите на народа, който е на стената" (Мелахим 2, 18:26). И трябва да се придържат към това, защото именно затова наричат езика си „иудейски“ - защото народът на цар Хизкияу се е наричал иудеи, както и онези, които са се завърнали от вавилонското изгнание. За разлика от тях десетте колена, наречени израилтяни, също наричали езика си „израилски“. Но дори и да допуснем това, за нас, потомците на Йехуда и Бинямин, вече няма смисъл да наричаме езика си „израелски“.

Изводът от всичко гореизложено е, че както народът, така и езикът трябва да се обозначават само с едно име - „иудейски“. Народът трябва да се нарича „иудеи“, а езикът трябва да се нарича „иудейски“. А жаргонът трябва да се нарича „идиш“.

И само земята може да се нарича „земята на Израел“, защото тя е собственост на всички племена.  

Критика на марксизма в светлината на новата реалност и решение на въпроса за обединението на народа във всички негови течения

Помолиха ме да дам решение, основано на моето виждане, на наболелия проблем за обединяването на всички партии и движения върху единна платформа. И веднага трябва да призная, че нямам отговор на този въпрос във формата, в която беше зададен. И никога няма да има отговор.

Защото мъдреците на народите по света от всички времена и поколения вече са се блъскали над него и все още не са намерили естествено решение, което да е приемливо за всички течения в тяхната среда.

И много хора са страдали и ще продължат да страдат, преди да намерят златната средата, която не противоречи на вътрешните им течения. Трудността тук се състои в това, че човешките идеи са напълно неспособни да се откажат от своята цел в каквото и да било. Защото мярката на възможната отстъпчивост на човека, обусловена от неговата материя, се измерва със степента, в която тя е необходима за съществуването на тялото му. Не така стоят нещата с идеалите, защото за носителя на една идея е естествено да даде всичко, което има, за нейната победа.

И ако той е принуден да направи компромис с идеала си в нещо, това не е окончателният му отказ, а ще стои нащрек и ще чака подходящия час, когато ще може да си го върне. Затова в компромисите от този вид няма сигурност.

Особено при един древен народ, с хилядолетна цивилизация, чиито идеали вече са се развили до степен, по-голяма от тази на народите, които не толкова отдавна са започнали да се развиват - няма абсолютно никаква надежда да се стигне до компромис в тази област, нито изцяло, нито частично. И не е разумно да се предполага, че в крайна сметка най-справедливата идея ще възтържествува над всички останали, защото, като се има предвид тяхната временна форма, всички те са справедливи, „защото няма човек, за когото да няма място, и няма нещо, което да няма време“, както са казали нашите предци.

И така пребиваването на идеите в света придобива формата на въртящо се колело: идеите, отхвърлени в праисторическите времена, се възраждат през Средновековието, а след като са били отхвърлени през Средновековието, се възраждат в нашето поколение. Това ни показва, че всички те са справедливи и никоя от тях няма право да съществува вечно.

И макар че при народите по света тези превратности също предизвикват ужасна разруха, в същото време гръбнакът им е силен и им позволява да понесат това тежко бреме. Както и да е, в момента то не застрашава съществуването им. Но какво да прави един нещастен народ, чието съществуване зависи от трохите и остатъците, които другите народи му подхвърлят от съжаление, когато самите те са се наситили? Защото гръбнакът му е твърде слаб, за да може да понесе бремето на това лутане. И още повече в този опасен час, когато сме застанали буквално над пропастта - не е подходящо време за празни думи, сблъсъци и братоубийствени войни вътре в народа.

Като се има предвид състоянието на нещата в настоящия момент, имам предложение за истинско решение, което според мен заслужава да бъде прието и да обедини всички наши течения в едно цяло. Преди да започна да излагам предложението си обаче, бих искал първо да задоволя читателите, които несъмнено ще искат да знаят моите пристрастия в партийната сфера. И трябва да призная, че социалистическата идея, която се състои в равно и справедливо разпределение, ми се струва най-вярна. В края на краищата нашето земно кълбо е достатъчно богато, за да изхрани всички ни. Така че защо ни е нужна тази трагична война за оцеляване, която усложнява живота ни поколение след поколение? Нека споделим работата и плодовете от нея поравно помежду си - и край на всички беди! Защото дори да вземем милионерите сред нас - какво е тяхното удоволствие от всичките им притежания, ако не твърдата увереност, че те и техните потомци ще бъдат осигурени за поколения напред? Така че при силата на справедливото разпределение те ще имат същата твърда увереност, и дори в по-голяма степен. Може би ще кажат, че им липсва предишното уважение, което са имали, когато са били капиталисти? И това също е пусто, защото силните на този свят, които са имали силата да си извоюват почит като капиталисти, несъмнено ще си извоюват не по-малко уважение на друго поприще, защото вратите на конкуренцията и славата няма да се затворят никога.

Въпреки това, с цялата истина, съдържаща се в тази идея, не гарантирам на тези, които сега я приемат, дори малка част от Райската градина. Напротив, гарантирани са им огромни беди от преизподнята. В края на краищата живият пример на Русия вече ни е вразумил достатъчно. Това обаче не опровергава истинността на самата идея, защото нейният недостатък е, че за нас тя все още е незрял плод. С други думи, нашето поколение все още не е достатъчно морално зряло, за да може да усвои и преглътне това правило за равно и справедливо разпределение.

В края на краищата не сме имали необходимото време, защото все още не сме достигнали етапа на развитие, подходящ за възприемане на девиза „от всекиго според възможностите му - на всекиго според потребностите му“. А това прилича на прегрешението на Адам, което според описанието на нашите предци се е състояло в това, че е „изял незрелия плод“, преди той да е напълно узрял. И за това малко провинение целият свят е осъден на смърт, за да ни покаже, че то е първообраз на всички повреди в света.

Хората не осъзнават, че трябва да бъдат внимателни и да се вглеждат във всяко нещо, за да видят дали е напълно узряло. И дори това нещо да е полезно и правдиво в същността си, все пак е необходимо да се вникне по-дълбоко в него - дали е напълно узряло: дали тези, които го получават, са узрели достатъчно, за да го усвоят в себе си. И ако нямат достатъчно време да се развият, истината и ползата се превръщат вътре в тях в лъжа и вреда.

Недостатъчното време за развитие означава, че те все още не са достигнали необходимото ниво на развитие.

Затова те са осъдени на смърт - всеки, който яде незрялото, ще умре в своя грях.

В светлината на това усложненията в Русия все още не са ни доказали, че социалистическата идея е несправедлива по своята същност, защото, както беше казано, на хората не им достига време за развитие, за да приемат тази истина и справедливост, и те все още не са в състояние да живеят в съответствие с нея. И това, което им вреди, не е нищо друго, освен недостатъчното им развитие, а следователно и неподготвеността им за тази идея.

И си струва да се вслушаме в думите на другаря М. Бутковски, който пита (в. „Давар“, бр. 4507): "Защо един политик, член на социалистическото движение, да не постъпи като физика, който, откривайки, че експерименталните данни разкриват недостатъци в обичайното му тълкуване на неизменните закони на науката, не се страхува да се откаже от него. Първо се опитва да я коригира предпазливо, а след това е готов да я отхвърли, когато тя не устоява на действителността." И обяснява: "В часа на краха на международното работническо движение е необходимо да се изчистим от предразсъдъците. Когато фактите сочат поражение, е необходимо отново да се седне на учебната скамейка и енергично, с осъзнаване на отговорността, легнала върху плещите на последователите, да се започне изучаването на пътя и неговите принципи. Такъв е пътят на научната мисъл, когато тя се окаже в безизходица от противоречия между новата реалност и теорията, която обяснява старата реалност. Само концептуалният пробив прави възможни новата наука и новия живот". И след това заключава: „Ако не се отречем от съвестта си, ще обявим, че отново е настъпил часът на задълбочената дискусия, настъпило е времето на родилните мъки и сега най-добрите мъже на движението ще седнат на трибуната и ще отговорят на въпроса: “Какво е социализмът в наши дни?". По какъв път трябва да се води лагерът?"

Съмнявам се, че в движението ще се намери човек, който да отговори на думите му, или може би ще бъде готов да ги приеме такива, каквито са. В края на краищата не е лесно за един стогодишен старец, който досега е имал толкова успехи в науката, да стане изведнъж, да зачеркне цялата си предишна наука и да седне отново на бюрото си като същия този физик - както изисква другарят Бутковски от най-добрите представители на социалистическото движение. Но наистина, как може да се оставят думите му без внимание? Ако все още може да се седи безучастно, когато става дума за краха на международното работническо движение - защото някак си те все още не са на ръба на буквалното унищожение и във всеки случай все още им е гарантиран стандартът на живот на послушни роби и слуги - далеч не така стоят нещата с опасността, пред която е изправено еврейското работническо движение, което буквално е на ръба на пълното унищожение под лозунга на враговете: изтребвайте, убивайте, унищожавайте деца и жени, както по времето на царица Естер. И не може да се сравнява състоянието на нашия колапс с колапса на движението на народите по света. Защото ако бяхме продадени само в робство - щяхме да мълчим като тях. Но на нас ни е отказана дори гаранцията за живот на робите и робините. Затова не трябва да изпускаме този час. Трябва отново да седнем на чиновете си, за да изучим наново идеята за социализма в светлината на фактите и противоречията в наши дни. И да не се страхуваме от концептуален пробив, защото спасяването на живота е над всичко.

Нека вземем за пример земното кълбо. В началото то е било само кълбо от газ, подобно на мъгла. Чрез съдържащата се в него сила на привличане за определен период от време тя концентрирала атомите в него в по-тясна група, в резултат на което газовото кълбо се превърнало в кълбо от течен пламък. Освен това през периодите на страховита борба между двете сили, съдържащи се в кълбото - положителна и отрицателна, - охлаждащата сила преодолявала силата на течния пламък, охладила тънката обвивка около кълбото и се укрепнала там.

Но глобусът все още не се успокоил, борбата на силите не стихнала и след известно време силата на течния пламък отново надделяла, изригнала с голяма ярост от недрата на кълбото, издигнала се нагоре и разбила студената и твърда обвивка на парчета, а кълбото отново се превърнало в течен пламък. И отново започнал периодът на битките, докато накрая отново охлаждащата сила надделяла над силата на огъня. И отново твърдата и студена обвивка около кълбото се охладила, но този път била по-дебела и по-устойчива срещу изригванията на течността от вътрешността на кълбото и силата ѝ била достатъчна за по-дълъг период от време. И все пак накрая течностите възвърнали силата си, изригнали от недрата на кълбото и разбили обвивката на парчета, а всичко отново се разрушило и се превърнало в течна топка.

Така периодите се сменяли един след друг и всеки път, когато охлаждащата сила вземала превес, завладяната от нея обвивка ставала все по-дебела, докато накрая положителните сили надделели над отрицателните. И те стигнали до абсолютна хармония: течностите заели мястото си в земните недра, а студената обвивка се уплътнила докрай около тях - и върху нея станало възможно да се образува органичен живот, както в наши дни".

Както вече казах, социалистическата идея, бидейки най-справедливата от всички доктрини, се нуждае от най-развитото поколение, което ще бъде достойно да я усвои и да живее според нея. И тъй като днес човечеството се намира в междинните етапи на развитие, системно изложено на сблъсъка на положителните и отрицателните сили, то е напълно недостойно за тази възвишена идея, незряло и преждевременно за нея, подобно на неузрял плод, който не само не е сладък на вкус, но и е пропит с отровата на отрицателната сила, вредна и понякога дори смъртоносна. Това е нещастието на този народ, което му причинява такива страдания. Защото те нямат време и им липсват онези редки качества, които са подходящи за приемането на това справедливо управление.

И нека читателят не ме подозира, че съм измислил някаква спиритуалистична концепция. В края на краищата самият Маркс казва същото: той признава, че „в първия етап на изостряне на процеса е невъзможно да се избегнат дефектите“, но обещава, че "във високия стадий на колективното общество, след като изчезне грубата йерархия на хората при разпределението на труда, а заедно с нея и противоречието между физическия и умствения труд, когато самият труд се превърне в основна потребност, а не в средство за препитание, когато заедно с всестранното развитие на индивида процъфтяват и производителните сили и всички източници на обществено щастие ще се излеят в огромно изобилие. Тогава тесните буржоазни представи ще бъдат окончателно отхвърлени и обществото ще изпише на знамето си: „От всекиго според възможностите му, на всекиго според нуждите му“ (поради важността на тези думи за обсъжданата тема, цитирах целия пасаж).

По този начин и той признава, че няма защо да се надяваме на абсолютно справедливо управление, докато човечеството не достигне този висок етап и докато самият труд не се превърне в основна необходимост, т.е. в принцип на живота, а не в средство за препитание. Само че той вярва, че дори и на ниския стадий на обществото, с всичките му недостатъци, също е достойно да живее по законите на колективното управление. Обаче, както беше казано по-горе, в това се състои слабото място на неговите умозаключения. Съветска Русия вече ни доказа, че ако обществото не е развито до необходимата степен, колективното управление ще бъде най-лошият режим в света за него. И нещо повече, ако той е смятал, че разрушаването на сегашния ред ще бъде незабавно последвано от етап на властта на пролетариата, реалността ни показва, че на следващия етап сегашната форма на управление ще бъде заменена от нацистки или фашистки режим.

Това е много горчива грешка, а най-лошото е, че цената за нея в по-голямата си част заплашва именно иудейския народ, без разлика на класа.

Ето защо си струва да се вгледаме внимателно в историята и да извлечем поука от нея. На първо място възниква въпросът: как един толкова проницателен човек, който разтърси света със своята теория, е допуснал толкова голяма грешка? И на какво препятствие се е спънал? (Става дума за Карл Маркс.) Това ни задължава да обсъдим думите му с цялата сериозност и възможно най-точно. Както беше посочено по-горе, той основава теорията си на историческия материализъм, който твърди, че обществото се развива благодарение на силите, които се сблъскват в него, в причинно-следствена връзка, от състояние в състояние. Нарастващата отрицателна сила разрушава дадено състояние, а на нейно място чрез положителна сила се формира по-добро състояние. По този начин те се борят, докато накрая положителната сила се разкрие в цялото си съвършенство. Това обаче означава, че съвършенството на обществото е осигурено от самото начало - защото отрицателната сила няма да го напусне, докато не го доведе до край. И тъй като случаят е такъв, можем да седнем със скръстени ръце и да чакаме желаното самоусъвършенстване. Защо трябва да се мъчим да прилагаме тактиката, която той ни е възложил?

Този въпрос обаче е неразумен, защото тук се крие цялата разлика между човека и животинския свят. Всички животни разчитат изцяло на природата, те не са в състояние да я развият в нещо или да си помогнат без нея. Друго нещо е човек, надарен със силата на мисълта. Благодарение на чудотворното свойство на тази сила той се освобождава от оковите на природата и я развива. Неговата функция е да проследява действията на природата и да върши всичко точно както тя го прави.

Той не се надява да получи излюпени пиленца от ръцете ѝ, като чака кокошка да дойде и да снесе яйцата - той прави инкубатор, който затопля яйцата и мъти пиленцата за него като истинска кокошка. И ако прави това в частни случаи, още повече ще го прави в сферата на всеобщото развитие, без да разчита на сблъскващите се сили и без да се превръща в обект, участващ в техния сблъсък. Не, той ще развива природата, внимателно ще наблюдава действията ѝ в хода на това развитие и ще намери за себе си добро и удобно средство, което да го доведе до щастлив край за по-кратко време и с по-малко страдания. Именно това е искал да постигне Маркс със своята тактика. Наред със създаването на организация, класови войни и пречки пред капиталистическия режим, тази негова маневра облекчава страданията на онези обекти, които носят бремето на сблъсъка върху гърба си, и ги подтиква да се превърнат в независими субекти, ускорявайки края на назадничавия режим, за да освободи място за щастливото управление на пролетариата. Накратко, тактиката на марксизма превръща обектите в субекти, за да им даде възможност да се развиват по собствено желание.

Нека обобщим. Основа: естественото развитие на човечеството в съответствие с причинно-следствената закономерност. Струва ни се, че това е естествен механизъм на развитие. Средства: един вид изкуствен механизъм на развитие на човечеството, подобен на естествения. Полза от средствата: спестяване на време и намаляване на страданията. Сега се открива възможност за елементарен критичен анализ на марксистката доктрина. Ясно е, че ако искаме да създадем някакъв механизъм, който да замени естествения ход на нещата, първо трябва да разгледаме внимателно самия природен механизъм. След това, по същия принцип, можем да конструираме изкуствен механизъм, подобен на природния. Например, когато искаме да създадем апарат, който да замени кокошката, която снася яйца, от които ще се излюпят пиленца, първо трябва да разберем правилно естествените начини на размножаване и принципите на действие на природните сили в кокошката. Следваме ги и създаваме апарат, който е подобен по действие на кокошката и е способен да произвежда пиленца като нея. Същото се отнася и за предмета на нашия разговор. Искаме да създадем механизъм, който да замени механизма на естественото развитие на човечеството. При това също трябва първо да разгледаме две сили: положителна и отрицателна. Тези сили действат в природата, чийто механизъм осъществява процедурата на развитие с тяхна помощ. Тогава ще знаем как да създадем устройство, подобно на механизма на естественото развитие и също толкова успешно служещо за развитието на човечеството. И няма никакво съмнение, че ако сгрешим в разбирането на механизма на естественото развитие, нашият заместител ще претърпи пълен провал, защото цялата мъдрост тук се състои единствено в това да следваме естествените пътища на сътворението и да адаптираме изкуствените начини, за да ги заменим.

И ако определяме нещата със собствените им имена, използвайки такива понятия, които няма да предизвикат грешки от никоя страна, тогава е необходимо да определим две сили - отрицателна и положителна. Те действат в механизма на естественото развитие на човечеството като „егоизъм“ и „алтруизъм“. Нямам предвид етичния смисъл на тези понятия, който е присъщ на всекидневния език, а само материалната им част, с други думи, мярката на вкореняването им в човешкия организъм - до степен, в която той не може да се освободи от тях. Става въпрос за това, че тези сили са активни в човека: егоистичната сила е като центростремителни лъчи, които се привличат от човека отвън и се събират в тялото му, а алтруистичната сила е като центробежни лъчи, които текат навън от вътрешността на тялото му. Тези сили присъстват във всички части на реалността, във всяка според нейната същност, а също и в човека според неговата същност.

Те са първичните мотиви на всички действия на човека. Съществуват факти, потвърждаващи, че тяхната сила служи на интересите на индивидуалното съществуване и сякаш привлича всичко, което е полезно за него, от заобикалящата го действителност в центъра на собственото тяло. Ако тази сила не служеше на човека, той не би възприемал реалността като самостоятелен обект. И това се нарича егоизъм. А от друга страна, има факти, потвърждаващи, че тяхната сила отива в полза на телата, които са извън човека, и следователно служи за благото на ближния, и това може да се нарече алтруизъм. В този смисъл определям с тези имена двете сили, които се борят помежду си в хода на човешкото развитие. Ще нарека положителната сила алтруистична, а отрицателната - егоистична.

Разбира се, под понятието „егоизъм“ нямам предвид първоначалния, естествен егоизъм, а предимно тесния егоизъм. Защото изначалният егоизъм не е нищо друго освен себелюбие и в него се крие цялата положителна сила, която поддържа съществуването на индивида. И от тази гледна точка егоизмът не е абсолютен противник на алтруистичната сила, въпреки че не обслужва нейните интереси. В процеса на използване обаче егоизмът по природа става изключително тесен, тъй като е принуден до някаква степен да придобие характера на омраза и експлоатация на ближния, за да улесни собственото си съществуване. И не става дума за абстрактна омраза, а за тази, която се проявява в действия на експлоатация на другия в своя полза, водещи по стъпалата към все по-големи пороци: хитрост, кражба, грабеж, убийство. Това се нарича тесен егоизъм и в този смисъл той противоречи и е пълен антагонист на любовта към ближния, представлявайки отрицателна сила, разрушителна за обществото.

За разлика от него, алтруистичната сила изгражда обществото. Защото всичко, което човек прави за ближния си, както беше посочено по-горе, се постига само чрез алтруистична сила - и тогава човек се издига по стъпалата на стълбата. Първото доказателство за тази съзидателна сила е раждането на синове и поддържането на семейния живот. На второ място - тя действа за благото на близките, на трето - за благото на страната, и на четвърто - за благото на света. Алтруистичната сила е единственият фактор за изграждане на обществото.

И така, както вече беше казано, това са действащите фактори в естествения механизъм на развитие на човечеството: егоистична сила - отрицателна за обществото, и алтруистична сила - положителна за обществото.

Следователно, проследявайки механизма на естественото развитие, Маркс отчита само резултатите от действието на положителната и отрицателната сила, т.е. съзиданието и разрушението, произведени в обществото. Съответно той планира своята тактика и не обръща внимание на причинно-следствените фактори, водещи до тези последици. Това прилича на лекар, който не обръща внимание на корена на болестта и лекува пациента само въз основа на външните ѝ прояви. (Цялата съвременна медицина работи на същия принцип.)

Подобна методика винаги е по-вероятно да причини повече вреда, отколкото полза, тъй като трябва да се вземат предвид и двата фактора: причината за заболяването и самото заболяване, за да може да се намери надеждно лечение. Същият недостатък е налице и в тактическия метод на марксизма, който напълно не отчита силите на субектите в обществото, обръщайки внимание само на съзидателното им действие и на пороците, причинени от тях.

И това довело до факта, че избраната от него тактическа посока се оказала противоположна на посоката към целта. Докато посоката към целта е алтруистична, неговата тактика е насочена в противоположна посока. Защото е ясно, че колективният строй е длъжен да се придържа към алтруистичната посока, тъй като в самата същност на думите „справедливо разпределение“ е заложено чисто алтруистично възприятие, което напълно отхвърля рамките на егоизма. Егоистът се стреми да използва ближния си за собствена изгода и от негова гледна точка в живота няма и най-малка справедливост, докато той не действа в своя полза. Думата „справедливост“ означава справедливи взаимоотношения, установени въз основа на заслугите на ближния, и когато човек признае заслугите на ближния, той непременно губи собствените си егоистични достойнства. От това следва, че понятието „справедливо разпределение“ е по същество алтруистично. А всъщност е невъзможно да се поправят пукнатините в обществото, причинени от равното разпределение, освен чрез засилен алтруизъм. В края на краищата възнаграждението за умствен труд е за предпочитане пред това за физически, трудът на старателните е за предпочитане пред труда на мързеливите, ергенът трябва да получава по-малко от този, който е обременен със семейство, работното време трябва да е еднакво за всички, а също и разпределението на продуктите на труда трябва да е еднакво за всички - как да съвместим тези противоречия! Освен това става дума само за основните пукнатини, а от тях ще се отцепят още безброй пукнатини - както се разгръща пред очите ни съветското действие. И единственият начин да ги закърпим е алтруистично, доброволно, когато умствените работници се откажат от своята част в полза на работниците на физическия труд, а ергените - в полза на обременените със семейство... Или, както е казал самият Маркс: „Когато самият труд се превърне в основна потребност, а не в средство за препитание“ - а това не е нищо друго освен абсолютно алтруистична посока. И тъй като целенасоченият строй задължително трябва да се намира в алтруистична природа - тактиката, предназначена да доведе до целта, също трябва задължително да следва същата посока към целта, т.е. алтруистичната посока.

В тактиката на марксизма обаче се открива най-тясната егоистична посока, обратна на посоката към целта. Култивиране на омраза към противоположната класа, поставяне на препятствия и разрушения на стария строй, насаждане в сърцата на пролетариите на чувството, че сякаш целият свят се радва и просперира за тяхна сметка...  Всичко това прекомерно увеличава тясната егоистична сила на пролетариите и напълно ги лишава от алтруистичната сила, заложена в тях от раждането. И ако маневрата е насочена в посока, обратна на целта, нима е възможно някога да се постигне целта!?

Оттук възниква противоречието между теорията на Маркс и новата реалност, тъй като той вярва, че веднага след буржоазния строй ще дойде комунистическата власт на пролетариата. Но в крайна сметка ние сме живи свидетели на това, че ако сега се разруши демократичният буржоазен строй, то на негово място веднага ще застане нацисткият или фашисткият режим. И не е задължително вследствие на настоящата война - просто, щом се разруши демократичният строй, той ще се наследи от фашисткия или нацисткия режим. А ако това се случи, то пролетариатът несъмнено ще бъде отхвърлен хиляда години назад и ще трябва да се изчака да се сменят един друг няколко режима в причинно-следствен ред, докато светът се върне към демократичен буржоазен строй от същия характер, както днес. Всичко това избухва и произлиза от егоистичния начин на действие, даден на тези субекти, които трябва да съставят пролетарския строй – и ще поведе движението в противоположна на целта посока. А ако вземем под внимание, че всички онези, които рушат естествения процес на развитие на справедливия строй, всъщност са произлезли от материала на пролетариите и са излезли от тяхната утроба – при това не само съветските лидери, но и нацистите в по – голямата си част са били по-рано чисти социалисти, както и голяма част от фашистите, и дори самият Мусолини е бил по-рано пламенен социалистически лидер-се формира пълна картина за това как стратегията на марксизма е повела пролетариата в точно противоположна от целта посока.

Въпреки това все още е трудно да се заключи с увереност, че толкова просто нещо е убягнало от вниманието на създателя на марксистката доктрина, особено предвид собственото му твърдение: "Няма да възникне поправено комунистическо общество, докато не изчезне грубата йерархия в разпределението на труда и противоречията между физическия и умствения труд". Ясно е, че той е бил наясно с този принцип, че комунистическото общество няма право да съществува без абсолютния отказ на своите членове от своя дял в полза на ближния. И тъй като той е знаел за този алтруистичен фактор, необходим на обществото, аз твърдя, че той изобщо не е имал предвид да предлага практически метод за реално прилагане на своя начин на действие, но като цяло, е възнамерявал, от една страна, да ускори с този начин края на сегашния несправедлив режим, а от друга страна, да организира международния пролетариат и да го подготви за това да стане мощна и решаваща сила в момента, когато буржоазният строй се срине. Това са две задължителни условия на етапите, водещи до властта на комунистическото общество. И в този смисъл стратегията му е гениално изобретение, което няма аналог в историята. А що се отнася конкретно до формирането на щастливо общество, в това той е разчитал на самата история, която да завърши започнатото. Нали му е било ясно, че в трудния час, когато буржоазният строй започне да агонизира, а пролетариатът още не е готов да приеме властта в свои ръце, тогава у него ще има две възможности: или да се самоубие и да позволи на истинските разрушители – нацистите и фашистите – да завземат властта над обществото, или да намери успешен начин на действие, способен да подготви пролетариите, за да се окажат годни да вземат властта в свои ръце. И той от своя страна е бил уверен в нас – в това, че когато настъпи такава ситуация и Международният пролетариат вече бъде обединен по целия свят в решаваща сила, ние ще му благодарим за истинността на неговата доктрина, която ни доведе дотук, и сами ще пожелаем да намерим път, по който да можем да продължим да се движим по-нататък към целта, тъй като все още не се е родил новатор в света, който не би оставил окончателното развитие на своите последователи.

Ако вникнем още по-дълбоко в неговата методика, ще видим, че той изобщо не е могъл да измисли за нас метод, способстващ за окончателната подготовка на пролетариата, доколкото става дума за два противоречащи си един на друг начини на действие. За да създаде движението по най-бързия начин и да сложи край на властта на експлоататорите, му е бил необходим начин на действие в най-тясната егоистична посока, призвана да култивира дълбока омраза към експлоататорската класа, за да увеличи негативната сила, способна да свали стария режим в най-кратко срок и да организира пролетариата, обединявайки го по най-решителен начин. Затова той е бил принуден да изкорени алтруистичната сила на пролетариата, в природата на който е заложено да търпи и да отстъпва на своите експлоататори. От друга страна, за да подготви работниците за "практически социализъм", за да могат на практика да вземат властта в свои ръце, той се е нуждаел от начин на действие в алтруистична посока, противоречаща на "организационния начин на действие". И той бил принуден да свали тази работа от себе си, оставяйки я на нас. Освен това не бил доволен от нашето разбиране или способността ни за реализация. В крайна сметка това е толкова просто: комунистическо общество е възможно само на алтруистична основа и по неволя ще трябва да приемем нов метод в алтруистична посока, подготвяйки пролетариите да вземат властта в свои ръце по практичен и осъществим начин. Но за да обърне внимание на това, той счел за необходимо да ни очертае формата на справедливото управление на пролетариата с лаконични думи: "И обществото ще напише на знамето си: "От всеки според способностите  – на всеки според труда"" – за да може дори напълно слепият да види тези негови думи и за да може справедливият строй да се счита за възможен само при условие, че обществото ще бъде алтруистично в пълния смисъл на думата.

От тази гледна точка марксизмът изобщо не е бил компрометиран от неуспешния руски опит, а ако е бил замразен, то само защото е изпълнил своята роля в първото сражение, организирайки международния пролетариат като потенциална сила. Сега трябва да изберем практическо средство, за да подготвим движението за получаване на власт в своите  ръце на практика. И както вече споменахме, е необходимо настоящият метод  да върви в диаметрално противоположна посока в сравнение с предишния начин на действие. Защото там, където сме възпитали безграничен егоизъм, много успешен в първото сражение, сега трябва да възпитаме в пролетарската среда безграничен алтруизъм – нали това е неразделна част от социалната природа на колективния строй. Тогава с твърди стъпки ще поведем движението към неговата практическа функция: да получим властта в своите ръце, приемайки окончателната си щастлива форма.

Знам, че това не е лесна задача – диаметрално да се променя посоката на движение. Всеки, който чуе за това, ще се отдръпне като попарен. В същото време дяволът не е толкова страшен, колкото го изобразяват, защото движението може да бъде доведено до осъзнаване на такава необходимост чрез подходяща  агитация. От това зависят класовите интереси:"да изчезнеш или да живееш". С други думи, дали да продължи марксисткото движение или да се дадат юздите на управлението на нацистите и фашистите – най-опасните сили, които възпрепятстват властта на пролетариата и заплашват с хилядолетно връщане назад. След като масите разберат това, те, разбира се, без никакви затруднения ще приемат новото практическо средство, което ще ги доведе до получаване на властта в техните ръце на практика. Кой не помни как целият свят с нетърпение очакваше успешния край на формирането на съветската власт. И ако бяха успели, целият свят несъмнено вече щеше да бъде обхванат от колективна система. В действителност руснаците нямаха шанс за успех, тъй като още в първия етап на борбата беше възприето организационно направление, основано на егоизма, към което масите вече бяха привикнали, а то по своята същност представлява сила, разрушаваща колективния строй.

И все пак, докато методиката не бъде приета, е още рано да се обсъжда в подробности практическата програма на това направление, особено като се има предвид, че статията и без това се проточи прекалено. В светлината на общите възгледи може да се направи следното кратко обобщение: необходимо е научно и практически да се организира такава агитация, която надеждно да утвърди един вид обществено мнение, че всеки член на движението, който не проявява алтруизъм, е подобен на хищен звяр, недостоен да се намира сред човешко общество – докато не почувства в самото общество, че е убиец и разбойник... Ако ние ще се занимаваме със съответна агитация систематично, тогава ще отпадне необходимостта от прекалено продължителен процес. Хитлеризмът показа как за кратко време цяла страна бе обърната с главата надолу посредством агитация и възприе тази странна идея.

След като от фактологическата история се очерта ясно верният път, по който оттук нататък следва да се води движението, веднага се обръщам към нашия пролетариат: както вече беше казано по-горе, народите на света все още могат да почакат — особено сега, по време на световната неразбория, когато първо трябва да се избавим от опасността на хитлеризма — но ние нямаме време за отлагане. Моля ви незабавно да обърнете внимание на предложената тук нова методика, която наричам „практически социализъм“, защото досега, според мен, тя е играла само ролята на „организационен социализъм“, както беше посочено по-горе.

Ако моята методика бъде приета, трябва да се промени и външната тактика — така че вместо старото оръжие на класова и антирелигиозна омраза, хората да получат в ръцете си модерно оръжие: омраза към прекомерния егоизъм на капиталистите — оръжие, подходящо във всички отношения за своята роля. Защото освен че противопоставящата се класа вече няма да може да се прикрива зад дебела броня от нравствени и религиозни учения, това също така ще помогне да се изкоренят всякакви плевели на нацизма и фашизма — които, както беше казано по-горе, в немалка степен поразиха самото тяло на пролетариата и застрашават неговото съществуване.

Освен това трябва да се отчете и красотата на това „оръжие“, което е толкова привлекателно за сърцето и способно да обедини цялата наша младеж около себе си. А истината е, че това средство почти не се различава от предишното, освен по самия резултат. Досега, сражавайки се за класовата експроприация, боецът сам винаги е гледал на нещата през тясно-собственически поглед, защото е защитавал своето имущество. Вследствие на това, в хода на тази борба в него неимоверно нараства егоистичната сила и самите бойци затъват в тесните буржоазни възгледи – и то по най-странния за буржоазното съзнание начин: според тях, от гледна точка на закона, религията и морала, те имат във всяко отношение пълното право да се защитават с всички налични средства. В противовес на това, когато хората се борят срещу егоизма на капиталистите, изхождайки от широките възгледи на алтруистичното съзнание, резултатът е, че силата на алтруизма нараства в тях заедно с интензивността на борбата. Освен това правото на собствениците се подкопава по най-сериозен начин, тъй като те няма да могат да се защитават с пълна сила - в края на краищата такава борба до голяма степен ще бъде подкрепена от техните собствени морални и религиозни идеи.

По този начин в тази моя доктрина е заложено решението на проблема за народното единение, за което днес толкова жадуваме. Трябва да се предположи, че самата история вече е разрушила много партийни прегради вътре в нас. Към днешна дата вече няма разлика между несионисти, духовни ционисти, политически ционисти, териториалисти и т.н. Защото сега, след като всички надежди за свободно дишане извън нашата земя бяха разсеяни – дори закоравелите несионисти, включително и най-радикалните, на практика вече станаха неволно завършени ционисти. По принцип повечето от нашите пукнатини вече са излекувани.

Ние обаче все още страдаме от две ужасни препятствия: класови и религиозни. Не бива да ги подценяваме. Освен това нямаме надежда да се отървем от тях някога. Но ако предложената от мен нова доктрина за "практическия социализъм" бъде приета от движението, ние веднъж завинаги ще се избавим от класовия клин, забит в гърба на народа. В крайна сметка, както бе споменато по-горе, новото средство до голяма степен прибягва до помощта на религията и е насочено не срещу грешниците – експлоататори, а изключително срещу техните грехове-само срещу техния порочен егоизъм. По същество тази борба отчасти ще се води и вътре в самото движение и затова неминуемо ще се премахне всяка класова и антирелигиозна омраза и ние ще придобием способността да се разбираме един друг и да достигнем до абсолютно единение на народа във всичките му течения и партии, както изисква часът на опасността, надвиснала над всички нас. Тук се крие гаранцията за сигурна победа на всички фронтове.

Към въпроса за деня

Вече сме уморени от всички противоречиви новини относно влизането на Италия във войната, които получаваме ежедневно: ту обещават, че Мусолини няма да посмее да воюва срещу съюзниците, ту казват, че той ще влезе във войната незабавно. Тази последователност се повтаря ден след ден и нервите ни са на прага да се скъсат.

Всички признаци показват, че тези новини са изфабрикувани ястия, сервирани ни от фабриката на Хитлер – Мусолини само с една цел - да опънат нервите ни. По някакъв начин сме длъжни да намерим подслон и убежище от тях.

В момента трябва да пренебрегнем тези странични новини и да се опитаме сами да проследим основните фактори на всички тези смущения – може би от тях ще разберем тези озадачаващи ходове на Хитлер-Мусолини.ю

Най-вече трябва да се обърне внимание на техните договорки. Както знаем, между тях има два договора:

1. Първият беше само политическо споразумение, наречено "Оста Рим – Берлин". Цялата му същност е политическата взаимопомощ и разделението между тях на определени сфери на влияние. Съгласно този договор Хитлер оказва политическа помощ на Мусолини във войната му в Етиопия, а Мусолини оказва помощ на Хитлер във всичките му предвоенни авантюри и продължава да го прави и до днес.
2. Малко преди началото на войната те, както знаете, сключиха помежду си втори, военен договор, конкретното съдържание на който не ни е известно. Като цяло обаче знаем, че в него те са поели ангажименти за реална военна взаимопомощ.
 

Има достатъчно доказателства, които предполагат, че в този военен пакт те не са се ангажирали веднага да започнат война заедно, какъвто е случаят с договора между Англия и Франция. Целият този пакт се основаваше изцяло само на инициативата на Хитлер, който по този начин искаше да се предпази от всякакви възможни неприятности: че ако във войната настъпи криза и той се нуждае от помощта на Италия – в този случай пактът задължава Италия да се притече на помощ по призива на Хитлер, разбира се, при определени условия за разделяне на придобивките.

Всъщност по принцип Хитлер не е смятал, че ще се нуждае от военна помощ от Италия. Има две причини за това.

Първо: той е уверен в масата на собствените си сили и не вярва особено във военните способности на Италия.

Второ: в допълнение, предишният политически договор, наречен "Оста Рим – Берлин", вече му осигурява военна подкрепа в доста надеждна степен. В крайна сметка само с политически маневри Италия може да задържи големите сили на враговете му на своите граници – което не е много по-малко от активното участие във войната. Затова Хитлер изобщо не е искал да въвлича Мусолини в своята война. Военният договор, сключен с него, е предназначен само за момента на военна криза, задължавайки Мусолини да се притече на помощ на Хитлер по негова специална покана и в никакъв случай по инициатива на Мусолини.

Съответно самият Мусолини се надяваше да осъществи чрез тази война фашистките си планове за възстановяване на древната Римска империя. В крайна сметка той няма надежда за по-добра възможност от това да води войната си заедно с Хитлер. Без съмнение той седи и се надява на момента, в който Хитлер ще го покани да участва във войната с него. А Хитлер, очевидно, все още не е загубил увереност в собствените си сили и все още няма желание да привлича Мусолини във войната или по-скоро в подялбата на военната плячка.

От тази линия следва, че докато не усетим истинската криза на хитлеристките войски, изобщо не трябва да се страхуваме от заплахите на Мусолини отнасяща се към подготовката му за война. Те не представляват нищо повече от ловки политически маневри, предназначени да държат съюзническите сили на техните граници и да отслабят максимално силите им на фронтовете на войната, съгласно условията на договора "Оста Рим – Берлин".

(По време на писането са получени новини за влизането на Италия във войната. Статията е прекъсната в средата и ще я завършим според текущите събития.)

Сега, когато влизането на Италия във войната стана факт, много неща се изясниха, ако съдим по линията, която очертахме. В крайна сметка сега ни стана ясно, че Хитлер в последната битка е стигнал до истинска криза и силите му са изчерпани. Защото иначе, без съмнение, той нямаше да привлече Италия към войната си. Затова влизането на Италия във войната е един вид добра новина за краха на Германия. Както се надяваме, помощта на Италия също няма да я спаси и победата на съюзниците сега е много по-сигурна от всякога.

Обществена сцена

Бихме искали да отделим място в нашия вестник на "обществената сцена" – всичко, което се отнася до националните въпроси и особено до обединението на хората. Всеки, който има важна национална тема или програма за обединение на народа, както и аргументи за изясняване на тези въпроси, ние сме готови да приемем и публикуваме в нашия вестник.