Барух Шалом а-Леви Ашлаг (РАБАШ)

Какво означава разкриване на мярка и скриване на две мерки в работата

Статия 26, 1991 г.

 

Необходимо е да разберем въпроса за „разкриване на мярка". Тоест преди тук е имало скриване на една мярка. И някой е дошъл, разкрил е една мярка, но е скрил две. Излиза, че сега скритото е повече, отколкото е било преди разкриването. Това означава, че той е дошъл и е направил скриването по-голямо, отколкото е било. Не би ли било по-добре, ако въобще не беше разкривал тази мярка?

 

Следва обаче да поясним: онзи, който идва и казва: „Разкрих мярка и скрих две", ни съобщава, че тук има място за изследване — да се изследва онова, което е разкрил. Тъй като това не бива да бъде разкрито за всички, а само за онези, на които е необходимо да знаят, затова е трябвало да скрие две мерки. Хората, които нямат нужда, няма да полагат усилия, за да разберат. А онези, които усещат, че им липсват тези знания за собственото им усъвършенстване, ще положат усилия, за да разкрият онова, което е скрил.

 

Чрез казаното можем да поясним въпросите на духовната работа, която е заниманието на човека с Тора и заповедите (мицвот), за да достигне съвършенството, заради което е бил сътворен. Необходимо е да разграничим две особености:

 

1. Целта на Сътворението. Целта на Сътворението е творенията да достигнат състояние, в което да получат благо и наслаждение от Твореца.

 

2. Поправянето на Творението. Поправянето на Творението се състои в достигане на сливане (двекут), наречено „уподобяване на формата" (иштавут а-цура). Тоест всички действия да бъдат единствено с намерение да доставят удовлетворение на Твореца. Затова, когато се случи някакво разкритие и човекът не е готов да го приеме с намерение за отдаване, той нанася вреда. Ето защо всичко трябва да остане в скриване, докато човекът не бъде способен да го приеме с намерение за отдаване.

 

Затова, когато се казва „Разкрих мярка и скрих две", се има предвид, че онзи, който няма нужда, няма да полага усилия да работи и да разкрива. А онези хора, които имат нужда — когато им кажат „Разкрих мярка и скрих две" — те вече са готови да работят, докато постигнат разкритата мярка. Защото Твореца им помага. Когато човекът извършва пробуждане отдолу (итаарута де-летата), той получава помощ отгоре.

 

Следователно, разкритието наистина достига до онези, които са достойни. А кой е достоен? Онези, които полагат усилия. На тях им се разкрива мярката — онова, което те самите са разкрили. С други думи, който не притежава свойството на поправянето на Творението, не е способен да получи нищо от целта на Сътворението, която е да дари благо на творенията.

 

Този въпрос за разкриване на мярка и скриване на две мерки обаче важи и по време на подготовката за работата. Тоест дори в самото начало, когато човекът иска да навлезе в работата, този принцип е в сила. Защото на онези хора, на които е отредено от небесата, им се разкрива отгоре слабо сияние, което им свети. И те започват да навлизат в работата с голям ентусиазъм и голяма сила.

 

А това е, защото са получили разкритие отгоре и виждат, че същественото в живота в този свят е духовното, а не материалното. И усещат с увереност, че съвсем скоро ще се удостоят да влязат в двореца на Царя и да постигнат сливане с Твореца, вкусовете и тайните на Тора. Всичко това човекът усеща благодарение на разкриването на мярката, която му е била разкрита отгоре.

 

Впоследствие обаче, след известно време, когато отгоре виждат, че човекът вече е започнал работата за отдаване, тогава — за да се удостои той чрез собствените си сили да се доближи до Твореца и също да усети какво представлява отдалечаването от светостта (кдуша), а именно за да достигне до различаването на „предимството на светлината от мрака" — човекът след това стига до състояние на „скриване на две мерки".

 

И човекът не е в състояние да разбере защо в началото, когато все още не е знаел какво е работата за отдаване, духовното му е светело като разкритие. И несъмнено след това разкритие, в своя разум, човекът разбира, че е трябвало да напредва и да върви напред. Но накрая вижда, че сега е в по-лошо състояние, отколкото е бил преди да започне да навлиза в работата за отдаване. И не може да намери отговори на тези състояния.

 

А отговорът е както бе казано по-горе: за да навлезе в работата, е било необходимо да му бъде дадено разкритие отгоре, за да му даде сили да излезе от състоянието, в което се е намирал преди да започне работата. И това се нарича „пробуждане отгоре" (итаарута де-леела). Но впоследствие са му отнели това разкритие, за да има сега място да даде пробуждане отдолу.

 

Това е, което казва Святият Ари: в нощта на Песах, когато Твореца е трябвало да изведе народа на Исраел от Египет, им се е разкрила голяма светлина като пробуждане отгоре. Затова тогава са светели мохин де-хая. И всичко това е станало чрез силата на пробуждането отгоре. Но впоследствие те всички са паднали обратно на мястото си. Тоест след това народът на Исраел е трябвало да работи като пробуждане отдолу, за да привлече гадлут а-мохин (големите мохин).

 

По същия начин следва да поясним и тук: когато човекът навлиза в работата, му разкриват една мярка — тоест му показват отгоре някакво сияние и това сияние му дава сили да работи в служба на Твореца. Той започва да усеща, че именно това е целта, заради която човекът е бил сътворен в този свят. И това усещане му идва от силата на разкритието отгоре, за да му даде тласък за святата работа.

 

Ето защо впоследствие, когато човекът вижда, че не напредва, а отстъпва назад и сега е далеч дори от състоянието, в което се е намирал преди да му бъде разкрита мярка от святата работа, тогава той мисли, че е бил изхвърлен от работата.

 

Затова човекът трябва да знае, че такъв е пътят на работата: за да бъде въведен човекът в работата, съществува поправяне, наречено „пробуждане отгоре", което се дава на човек, способен да навлезе в свeтата работа. Тоест впоследствие той да бъде способен да работи чрез пробуждане отдолу. Защото истински келим човекът придобива именно чрез пробуждане отдолу. Затова впоследствие светлината на увереността, която е имал в началото на работата си, изчезва.

 

И от казаното следва да разграничим написаното „разкриване на мярка и скриване на две мерки":

 

1. Началото на работата е на нивото на домем де-кдуша (неживото ниво на свeтостта), тоест само в аспекта на действието, без да се обръща внимание на мисълта.

 

2. Когато му разкриват мярка отгоре. Тогава той започва да усеща, че съществува нов свят. Тоест усеща, че ако положи известно усилие, ще се удостои да влезе в двореца на Царя и ще се удостои да постигне Божествеността. И тогава вижда колко силна е увереността му, че ще достигне истинско съвършенство.

 

А когато погледне останалите хора и как те се занимават с Тора и заповедите на неживо ниво, за тях казва, че действат като животни — вършат нещата без разум и нямат никакво усещане за вътрешния смисъл на Тора и заповедите. И всичко това се изгражда у него на основата на удостояването му с разкриване на мярка.

 

3. След това, тоест след работата, когато е започнал да върви в аспекта на намерението чрез силата на пробуждането отгоре, както бе казано по-горе, той впоследствие стига до състояние на скриване на две мерки. Тоест стига до падение. И това е prednamereno, за да даде сега пробуждане отдолу. Защото именно от тази работа той получава келим за светлината.

 

Тоест невъзможно е да се разпознае вкусът на светлината, преди да се опита вкусът на тъмнината, както е писано: „предимството на светлината от тъмнината". Това означава, че макар всеки да може да различи светлината от тъмнината, да се наслади от светлината така, както е възможно — това е невъзможно. И ние виждаме, че така е в материалния свят.

 

Необходимо е да вярваме, че всичко произтича от духовното по принципа на „клон и корен". Както ние самите наблюдаваме: ходим, слава богу, с краката си и боравим с ръцете си. И макар да сме доволни от това, че сме здрави, същевременно не можем да изпитаме радост от самия факт, че сме, слава Богу, здрави.

 

Но ако влезем в болница, където се намират хора с парализирани крайници — едни с краката, други с ръцете — и ако дойде някой и им даде лек, с който да им върне здравето, и те отново да могат да си служат с ръцете и краката, каква радост биха изпитали от това, че са здрави!

 

Излиза, че тъмнината, от която са страдали — невъзможността да си служат с ръцете и краката — именно тази тъмнина е причината за тяхната радост. Това е „предимството на светлината от тъмнината". А в духовното нещата не се свеждат до това светлината да им добави единствено радост. Необходимо е да знаем, че в духовното радостта служи само за постигане на светлината, тоест радостта е облекло за духа (руах) на Твореца.

 

С други думи, постигането на Божествеността е облечено в множество имена. Като цяло то се нарича светлина на Тора или хохма (мъдрост). Тоест духовното наслаждение не е просто удоволствие, а разкриване на имената на Твореца. И то се постига чрез недостига, наречен „келим и потребност". Затова ни е необходимо пробуждане отдолу, защото именно чрез нашата работа с Тора и заповедите придобиваме онези келим, наречени „потребност от светлината на Тора".

 

Затова човекът трябва да бъде внимателен да не се обезкуражава от паденията, които получава. Защото именно чрез тях той се учи да цени важността на сближаването с Твореца, съгласно принципа „предимството на светлината от тъмнината". Следователно обяснението на „разкриване на мярка и скриване на две мерки" в работата е следното — както бе казано по-горе, необходимо е да разграничим три аспекта в работата, преди да се достигне сливане с Твореца:

 

1. Когато се намира на нивото на домем де-кдуша, тоест работи само в аспекта на действието, наречено една линия.

 

2. Когато му разкриват една мярка, тоест отгоре му показват като обкръжаваща светлина (ор макиф) какво предстои да се постигне по отношение на Божествеността. Благодарение на това придобива увереност, че ще достигне велики постижения. Ще разбере, че заради това си струва да живее и животът му няма да бъде като на останалите хора, живеещи безцелно.

 

3. А след това стига до третото състояние — падение, както бе описано по-горе. От него се очаква да прояви пробуждане отдолу. Това състояние се нарича „скриване на две мерки". Тоест не само че от него се е скрило състоянието на разкритие, но сега се е скрило и състоянието на неживото ниво. Тоест сега му е трудно да се занимава с Тора и заповедите дори на нивото на действие, без намерение.

 

Излиза, че сега той има две скривания:

 

1. На състоянието на разкриване на мярка.

 

2. И също състоянието на неживото ниво, когато се е занимавал с Тора и заповедите с ентусиазъм — и то е изчезнало от него. И всичко това защо? Защо е необходимо сега скриването да бъде още по-голямо, дори от първото състояние, наречено домем де-кдуша?

 

Отговорът е: за да не се задоволява сега човекът с малкото и да не остава на неживо ниво. Излиза, че цялото разкриване на мярка е било напразно. Тоест не е извършил никакво действие за сближаване с Твореца. Но тъй като сега не е в състояние да прави каквото и да е, освен против волята си, той е принуден да мисли и да търси начини как отново да се върне към светата работа. Ето защо сега е необходимо скриване на две мерки.

 

Човекът обаче трябва да бъде внимателен да не пренебрегва работата чрез принуда, въпреки че по време на принудата тялото не извлича никакъв вкус от нея. А за важността на работата чрез принуда можем да се поучим от онова, което разбираме и виждаме за поведението на света в материалните дела.

 

Да вземем за пример храненето — то е нещо, което е прието, както при възрастните, така и при децата. В него присъстват и любов, и страх — тоест страх от наказание. Виждаме, че има малки деца, които не искат да ядат. Какво правят родителите? Понякога родителите разказват на децата красиви истории, за да се хранят. И тъй като децата искат да слушат красиви истории, те ядат. А понякога, когато на родителите не им стига търпение, те бият децата, за да ядат. А понякога самият човек няма апетит и се принуждава да яде — също от страх. Тоест страхува се, че ако не яде няколко дни, после няма да има сили и ще отслабне. А ако продължи дълго без храна, може дори да умре.

 

Излиза, че той се храни по принуда, тоест от страх. И никой няма да каже, че не постъпва правилно, като яде по принуда. Макар че, разбира се, би било по-добре, ако се хранеше от любов. Но добре е, че поне може да яде по принуда. Здравият човек обаче, на когото понякога по някаква причина се налага да се храни по-късно, се храни от любов. До такава степен, че понякога съжалява — защо, когато започне да се храни, любовта го напуска. Тоест в мярата, в която започва да яде, с всяка хапка любовта му към храната намалява, защото наситеността прогонва любовта от трапезата. Но на всички е ясно, че човек трябва да яде — било от любов, било от страх.

 

Същото важи и за работата спрямо Твореца: в действията, които човек извършва, спазвайки Тора и заповедите, и тук присъстват любовта и страхът. Тоест понякога човек изпитва наслада от това, че се занимава с Тора и заповедите. Той е в приповдигнато настроение и причините нямат значение. С други думи, човек е в добро настроение от спазването на Тора и заповедите, защото чрез тях после ще получи възнаграждение — и това се нарича ло лишма (не заради самата нея).

 

Или друга причина — радва се, че служи на Царя. Причините трябва да се разграничават от действията. Тоест взема се предвид чувството на човека, а не причината, която го е породила.

 

Тоест самият факт, че човек изпитва радост, се нарича „работа от любов". Тоест ще получи после възнаграждение — от това се радва. Или пък се радва, че служи на Царя — на първо място, той е радостен. И това се нарича „работа от любов".

 

А понякога човек работи от страх. Тоест страхува се, че ще бъде наказан в този свят или в бъдещия свят. Тогава човек не изпитва радост, защото прави всичко по принуда. А „принуда" означава, че човек би бил по-доволен, ако това нещо изобщо не съществуваше в света и съответно нямаше да бъде наказан за него.

 

От казаното виждаме, че действията въздействат върху тялото в материалния свят, дори когато се извършват от страх, тоест по принуда. И от това трябва да се поучим и да повярваме, че така е и в духовната работа — дори по принуда. С други думи, дори когато човек не намира никакъв вкус в Тора и молитвата, нека прави това по принуда, защото „действието върши своето". Както при материалното действие, извършено по принуда — то оказва влияние и за добро, и за лошо, дори когато е по принуда. Така е и в духовната работа — дори когато човек спазва Тора и заповедите по принуда, това въздейства върху него.

 

Разбира се, съществува разлика в работата — дали човек я извършва от любов, или от страх. Но трябва да се знае, както е казано по-горе, че и в работата, извършвана от любов, трябва да се разграничи следното: дали човек работи от любов и казва: „Понеже Твореца има нужда от мен да спазвам Тора и заповедите, а аз нямам никаква потребност, заради която бих казал, че ги спазвам за себе си." Защото казва, че не вижда каква нужда има да ги изпълнява. Казва: „Какво ще ми даде това, че спазвам Тора и заповедите?"

 

Но човек вярва във възнаграждението, което ще получи за това. Затова спазва Тора и заповедите. Това е според правилото, че който има нужда от нещо, което да му бъде дадено, трябва да плати за него. Затова работи от любов, понеже Твореца със сигурност ще му заплати за труда.

 

Друго е обаче, ако човек спазва Тора и заповедите, защото Тора и заповедите ще го поправят. Тоест човек усеща, че има нужда от поправяне. Както са казали мъдреците: „Твореца е казал: Създал съм злото начало и съм създал Тора като подправка за него."

 

Излиза, че човек трябва да спазва Тора и заповедите заради себе си. И разбира се, не може да иска от Твореца да му заплати за спазването им, тъй като не ги спазва в полза на Твореца — защото Твореца не се нуждае от това низшите да спазват Тора и заповедите заради Него, а това е в полза на самия човек. Излиза, че той работи от любов, защото чрез това ще стане съвършен, тоест поправен човек. И тогава, разбира се, няма никакво основание да се каже, че Твореца ще му даде възнаграждение за работата му по спазване на Тора и заповедите.

 

Излиза, че когато спазва Тора и заповедите от любов, любовта му не е заради бъдещо възнаграждение. Напротив — той благодари и възхвалява Твореца за това, че му е дал лекарство за поправяне на тялото. Както в материалния свят — когато някой дава лекарство на друг, получателят на лекарството плаща на лекаря. А не лекарят плаща на болния за това, че приема лекарството.

 

Но трябва да се запитаме: какво зло има в човека, което трябва да бъде поправено чрез спазването на Тора и заповедите? Тоест без Тора и заповедите той ще остане със злото си и ще му бъде зле. Иначе защо ще го е грижа, ако остане със злото в себе си? Това означава, че злото в човека непременно трябва да бъде отстранено. В противен случай ще страда от него и няма да има възможност да съществува в света — ще бъде принуден да умре. Но благодарение на чудодейната сила на Тора и заповедите злото ще се отдалечи от него и тогава ще има добър живот и мир в дома (шалом байт).

 

Отговорът е: желанието за получаване (рацон лекабел), с което е създаден човек. Това желание се грижи единствено за собствената си полза. А за ползата на другите то няма никакво усещане и разбиране какво е това. Човек може да проумее какво означава да работиш в полза на другите, само когато чрез това желанието за получаване за себе си ще спечели нещо — и това се нарича „даващ с намерение да получи" (машпиа ал менат лекабел).

 

Затова хората ходят на работа — евреи при неевреи и неевреи при евреи. И всичко е според възнаграждението, което ще получи желанието за получаване за себе си. Но наистина в полза на другите — за това човек няма никакво усещане, че подобно нещо може да съществува в действителността. Човек може само да вярва, че съществува такова нещо като „работа в полза на другите". Но трябва да се запитаме: а наистина, защо човек трябва да работи в полза на другите?

 

Отговорът е, че тук става дума за целта на Творението и за поправянето на Творението. Целта на Творението е желанието на Твореца да дарява благо на създанията Си. Тоест създанията да получават благо и наслада. Затова общото Име на Твореца е „Добър и Благотворящ" (Тов у-Метив). Но е направено поправяне, за да няма срам при получаването на благото, и затова човек трябва да получава с намерение да отдава (ал менат леашпиа). А тъй като човек е създаден с природа „да получава", а не с желание „да отдава", той трябва да поправи себе си, за да може да действа с намерение да отдава.

 

А докато няма това желание, той остава гол и лишен от всичко поради различието в свойствата (шинуй цура) между Твореца и създанията. И това се нарича „зло". Тоест желанието за получаване за себе си — ако не бъде поправено с намерение да отдава, човек ще остане в тъмнина. Затова е нужно да спазва Тора и заповедите — за да поправи злото си и да придобие втора природа, която е с намерение да отдава. Излиза, че човек спазва Тора и заповедите за собствена полза. Тоест чрез спазването на Тора и заповедите, които са подправката (тавлин), той ще достигне целта на Творението — да дарява благо на създанията Си.

 

И чрез това човек ще се удостои с „мир в дома". Защото „дом" е сърцето на човека. Както е писано в книгата Зоар: „Красиво жилище — това е сърцето му." А сърцето на човека не е в мир с Твореца, тъй като човек има претенции към Твореца — защо не изпълнява всичките му желания. А причината е различието по свойства. Затова когато човек поправя себе си с намерение да отдава, той получава благото и насладата от Твореца. Тогава настъпва мир. И това се нарича „мир в дома" (шалом байт).