Ред на събранието
Статия 17, 1986
Нашите мъдреци са казали в трактат Брахот: "Раби Симлай учи:"Човек трябва винаги [отначало] да възхвалява Твореца, а след това да се моли. Откъде знаем това? От Моше. Нали е казано..."И аз се молих". И моят баща и учител го е обяснил: защото този, който иска да моли услуга от някого, е длъжен да знае:
Има ли той възможност да му даде това, което моли от него. Защото, ако той няма възможност, каква е ползата от това, че той моли?
Да има добро сърце, [желаещо] да дава. Защото се случва той да има възможност да даде това, което иска, но да няма сърце, [позволяващо] да даде.
И затова отначало трябва да издигне възхвала на Твореца, тоест той трябва да вярва, че всичко, което човекът иска е във възможностите на Твореца. А също така, че Твореца е милосърден и дава на всекиму желаното от тях за добро.
Когато другарите се събират заедно, тази среща има определена цел. В края на краищата всеки отделя за това част от времето си, което е трябвало да използва за лични нужди: оставя настрана всичката си работа и идва да участва в срещата. Това означава, че човекът иска да получи нещо от това. Ако е така, тогава трябва да се стараем всеки, който отивайки си у дома след срещата, да види с какво е отишъл на събранието, какво е придобил на него и с какво си тръгва сега.
Но понякога, когато по време на срещата на групата всички усещат важността на тази среща, тогава дори не възниква такава мисъл: а какво спечелих, с какво се прибирам. Т.е. какво конкретно имам в ръцете си, което придобих на среща на другарите и което не съм имал, докато не се присъединих към групата? И тогава човек вижда, че у него няма абсолютно нищо.
Написано е: "Когато влизаш в лозето на ближния си и ядеш до насита, то няма да напълниш съсъдите си." Т.е. когато се събират другарите (което се явява "лозето на ближния"), когато седят, ядат и пият заедно, и говорят, тялото се наслаждава от самия процес. И това е подобно на това, както е казано: "И ще ядеш плодове, колкото ти душа иска."
Но когато се приберат у дома, те искат да видят какво има в келим-съсъдите, нещо, което може да даде усещане за живот - за дома. И когато си тръгват от срещата и искат да видят какво е останало в келим-съсъдите от цялото това общуване, те виждат – „и в съсъдите свои няма да го вземеш“ – в келим-желанията няма нищо за съживяване на душата след срещата.
И човек трябва да обърне внимание на това, че в момента, в който полага някакви усилия, те не остават без заплащане. Но когато човек отиде на събрание, той трябва да получи там препитание, така че когато се прибере у дома, да има възможност да види какво притежава, какво да внесе вътре в своите келим-желания. И тогава той ще има препитание до следващата среща, а през това време то ще бъде приготвено от това, което е придобил по време на срещата на другарите.
Затова той трябва първо да установи за себе си важността на срещата. И тогава да види какво може да придобие от това.
Тоест в началото на срещата, в речите, с които тя се открива, е необходимо да се говори за важността на групата. И всеки на свой ред трябва да се опита да обясни значението на възвишеността и важността на това, което е вътре в тях. И да не говори за нищо, освен възхваляването предимствата на групата, докато не се разкрие тази важност с помощта на другарите.
Във втората част на срещата е необходимо всеки поотделно да каже какво според него може да се направи, какви действия да предприеме, така че всеки в групата да има възможност да придобие любовта към другарите. Тоест какво може да направи всеки, за да получи възможността в сърцето си да обича конкретно всеки един в групата. И след като приключат втория етап на отговори какво да направим в името на групата, започва нов етап - довеждане до практическо изпълнение на взетите от другарите решения към това какво точно трябва да се направи.
Значението на групата се състои преди всичко в това, че чрез съюза на другарите човек може да стигне до величието на Твореца. Защото целият свят е потънал в собствения си егоизъм, а човек иска да върви по пътя на отдаването. Това е природата, с която сме родени по силата на замисъла на творението – „желанието на Твореца да прави добро на сътворените от Него“.
И цялата енергия, с която можем да вървим срещу природата си, т.е. да извършим обратното действие, осъзнавайки, че все още не е достатъчно, че не искаме да получаваме заради личната изгода, но ние още искаме и да даваме - тоест всички наши действия ще бъдат само в името на това да доставяме радост на този, който ни е създал - цялата ни енергия протича от силата, съдържаща се в природата на отдаването: когато човек дава на някой, който е много важен и скъп за него, той получава удоволствие от това. Оказва се, че без да получи наслаждение, човек не е в състояние да направи и най-малкото действие, защото това е против нашата природа.
Но ние можем да променим източника на удоволствие. Тоест вместо да се наслаждаваме от действието на получаването, ние искаме да се наслаждаваме от действието на отдаването. Защото това се нарича „подобие на свойствата“, когато трябва да кажем: както Твореца вижда удоволствие в това, че дава на творенията, така и ние трябва да изпитваме удоволствие от това, че отдаваме на Твореца. В противен случай, ако отдаваме на Твореца без радост и удоволствие, ние не постигаме равенство на свойствата.
Следователно, ако няма радост в момента, когато изпълняваме заповедите на Твореца, тогава се оказва, че дори когато има намерение за отдаване, това не се нарича "подобие на свойствата". Защото човек не може да се радва никъде, освен единствено на място, където намира удоволствие.
Оказва се, че ако той няма удоволствие и радост от това, че отдава на Твореца, то все още не се нарича „подобие на свойствата“, когато би имал място в себе си за по-висше наслаждение, защото все още му липсва наслаждението, което има у Твореца, когато отдава на творенията.
И от това следва, че цялата основа, на базата на която можем да получим удоволствие и радост, е тази, че ни е позволено да се наслаждаваме и дори повече от това - голямата заслуга да се наслаждаваме от действието на отдаването и да работим в една посока - да ценим духовното.
И тъй като човек от своя страна, преди да бъде възнаграден с каквото и да е озарение свише, трябва да търси хора, повече или по-малко подобни на него, които също търсят начини да увеличат важността на духовното, да бъдат поне в някакъв контакт с Твореца (под каквато и да е форма) и тъй като много хора вече осъзнават важността на това, всеки може да получи подкрепа от своя приятел.
И е необходимо "най-малкото количество - двама" . Това означава, че ако двама другари седят заедно и мислят как да увеличат важността на Твореца, те вече имат силата да получат усилващо се осъзнаване на величието на Твореца като пробуждане отдолу и на действието им след това идва пробуждане отгоре, когато започват да чувстват малко от величието на Твореца.
И според написаното "в множеството на народа е величието на Царя" излиза, че колкото по-голям е броят на хората, толкова по-голяма сила действа, т.е. създава се по-наситена атмосфера на величието и важността на Твореца. И тогава всеки усеща с тялото си, че всички действия, които иска да извърши в името на духовното (което се нарича „отдаване на Твореца”) се оценяват от него като несметни богатства, защото той се е удостоил да влезе в кръга на хора, стремящи се към отдаване. Тогава от всяко малко действие той е пълен с радост и удоволствие от това, което има у него сега, когато служи на Царя.
И доколкото групата по време на срещата е мислила за величието на Твореца, във всеки от тях по свой начин това е предизвикало осъзнаване на величието на Твореца и тогава човек може да бъде в света на радостта и веселието през целия ден. И от всяко малко нещо, когато е зает с работата за Твореца, той се наслаждава. Защото дори за момент да си спомни, че трябва да мисли за духовното, той веднага казва: „Вече съм благодарен и възвеличавам, и възхвалявам Твореца“, защото вярва, че Твореца го е призовал сега и иска да говори с него.
И когато човек си представи, че Царя се обръща към него и му казва, че иска да общува с него, каква радост ще изпита човекът и какво настроение ще има! И несъмнено, в такова приповдигнато настроение, разбира се, той няма да мисли за нещо странично и само би се смутил малко, че не знае законите и обичаите на Царя, как да се държи, когато Царя се обръща към него.
И това, което умее да прави за Царя, ще се счита от него за безценно богатство. Защото все пак той знае малко от законите, за да изпълнява с тяхна помощ заповедите на Царя - това, което е учил в училище като малък. И разбира се, сега, когато е узрял и иска да служи на Царя, със сигурност му липсват знания за законите на Царя. Оказва се, че единствената му грижа е, че не знае от какво ще се зарадва повече Царят - от какво действие или намерение. Но освен това, той живее в свят, който е добър за всички. Това е, за което цялата групата трябва да мисли, когато се събира и говори само за важността на групата.
Също така в групата, ако искаме да помолим нещо необходимо от групата, първо трябва да установим за себе си важността на групата. И едва след това да помолим групата да ни даде това, което искаме да получим от нея.
И затова човек винаги трябва да бъде нащрек, когато отива на среща на групата - дали у неговите другари я има целта, която той иска да постигне. И у всеки от тях има такава част от тази цел. И мисли, че несъмнено, ако всички се обединят заедно в движението към една цел, то всеки ще има своята част от нея. Както и части от всички другари от групата. И тогава се оказва, че у всеки в групата ще имат сила, колкото на цялата група заедно.
От това следва, че всеки отделен член на групата трябва да обърне голямо внимание на целта на срещата и това трябва да доведе до усещането, че след срещата всеки е придобил нещо, което може да вложи в своите келим-желания. След обсъждане на срещата на важността и необходимостта от групата, започва определянето на реда на поправяне: как и по какъв начин може да се укрепи групата, за да бъде една общност.
И редът трябва да бъде такъв, че всеки, който има някаква идея, която може да бъде полезна, да има възможност да я обсъди с всички. И решението трябва да се вземе от всички и всеки, за да няма принуда.
Досега говорихме за връзката между човека и неговия другар, което ще ни даде връзка между човека и Твореца. Говорейки за важността на любовта между другарите, разбрахме, че цялата важност се състои във факта, че това ще ни доведе до връзка с Твореца. Това означава, че трябва да помним, че разбирането на важността на любовта между другарите трябва да ни доведе до разбирането на важността на любовта между човека и Твореца.