72. УВЕРЕНОСТТА Е ОБЛИЧАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
Чуто на 10-ти Нисан (31 март 1947 г.)
Увереността е обличане на светлината, наричано „живот“. Съгласно правилото: няма светлина извън кли. И затова светлината, наричана „светлината на живота“, може да свети само обличайки се в някакво кли (желание). А желанието, запълнено със светлината на живота, се нарича „увереност“, тъй като човек вижда, че е в състояние да извърши всяко, дори и най-трудното действие.
Получава се, че светлината се познава и усеща в това кли на увереността. Затова мярката за живот на човек се определя според мярата на усещаната от него увереност (мярата на светлината, която свети в кли), защото усещаната в него увереност и определя мярата за живот в него.
Затова човек може сам да види, че през цялото време, докато той се намира в усещането за живот, увереността му свети, и той не вижда нищо, което може да му попречи да постигне желаемото. А всичко е, защото светлината на живота, тоест силата свише, му свети и му предава „свръх човешки“ сили, защото Висшата светлина не е ограничена в своите възможности, подобно на материалните сили.
Когато светлината на живота изчезва от човека, което се усеща като загубване на мярата на жизнената сила, той се превръща в умник и философ, и оценява всяко свое действие: а струва ли си да го правя или не? И става внимателен и разумен, а не говорещ и стремителен, както преди, когато е започнал да се спуска от силното жизнено ниво.
Но на човек не му стига ума, за да разбере, че всичката негова премъдрост и хитрост, с които сега съди за всяко явление, са се появили именно поради това, че от него е изчезнала някога напълващата го светлина на живота. И затова той си мисли, че е станал умен - не както по-рано е било, до загубата на светлината на живота, когато е бил стремителен и безразсъден.
Но е необходимо да се знае, че всичката достигната от него сега мъдрост е получена от това, че е изчезнала от него светлината на живота, която го е напълвала преди. Тъй като светлината на живота, която Твореца му е давал по-рано, е била мярата за всичките му действия. А сега, когато се намира в стадий на падение, нечистите егоистични сили (ситра ахра) получават възможност да се изявяват в него с всичките свои сякаш справедливи претенции.
И тук може да се даде един единствен съвет - човек трябва да си каже: „Сега не мога да разговарям с тялото си и да споря с него, защото съм мъртъв. И чакам възкръсването на това мъртво тяло. А дотогава започвам да работя „над разума“, т.e. казвам на тялото си, че във всичките си претенции ти си право, и съгласно разума - нямам с какво да ти възразя. Но се надявам, че ще започна да работя отново. А сега приемам на себе си бремето на Тора и Заповедите (работа с намерение „заради Твореца“) и ставам гер, за когото е казано: „Гер е подобен на новороден“. И чакам от Твореца своето спасение (от егоизма), вярвайки, че Той обезателно ще ми помогне, и аз отново ще се върна на правилния път към Него.
А когато отново придобия духовни сили, ще имам какво да ти отговоря. Засега съм длъжен да вървя над разума, защото не ми достига светия (заради Твореца и отдаването) разум. Затова в това състояние ти можеш, тяло мое, да ме победиш с твоя разум. Защото за мен няма друг път, освен само да вярвам в мъдреците, указващи ми да изпълнявам Тора и Заповедите (тоест поправяне с отдаване) с вяра над моя разум и да пребивавам в увереност, че чрез силата на вярата ще се удостоя с помощ свише, както е казано: „Който е дошъл да се поправи - му помагат“.