108. АКО МЕ ОСТАВИШ ЗА ДЕН, АЗ ЩЕ ТЕ ОСТАВЯ ЗА ДВА ДНИ
Чуто през 1943 г. в Йерусалим
Всеки човек е отделен от Твореца с това, което желае да получи.
Ако човек се стреми само към наслаждения в този свят, а не към духовното, се счита, че той е отделен от Твореца на един ден. Тоест, на разстояние един ден - само на едно качество, което го отделя от Твореца, защото е потопен в желанието да получи наслаждение в този свят.
Обаче, ако човек се приближава към Твореца, анулирайки своя егоизъм относително наслажденията в този свят, той се нарича близък до Твореца. Но ако после той е паднал и е загубил своето духовно ниво, тъй като е започнал егоистично да желае наслаждения от бъдещия свят, то се счита отделен от Твореца, защото желае да получи духовни наслаждения заради себе си, и също пада дотолкова, че желае да получи земни наслаждения, наслаждения в този свят. Затова се счита, че сега се е отделил от Твореца на два дни:
1. Желание да получава наслаждения в този свят, където отново пада в своите желания.
2. Желание да получава духовни наслаждения - наслаждения от духовния, бъдещия свят. Защото като изпълнява духовна работа, той задължава Твореца да му плати възнаграждение за неговите усилия в Тора и Заповедите.
Получава се, че в началото човек е вървял един ден и се е приближил в работата към Твореца. А после сякаш два дни е вървял назад, т.е. отделил се е от Твореца с два вида получавания:
1. Получаване в този свят.
2. Получаване в бъдещия свят.
И затова излиза, че той е вървял в обратната посока.
И изходът тук е един - винаги да върви по пътя на Тора, т.е. по пътя на отдаването. А редът трябва да бъде такъв, че в началото той е необходимо да се предпазва, съблюдавайки две основи:
1. да изпълнява самото действие на Заповедите,
2. да усеща наслаждение в Заповедите, благодарение на вярата в това, че има наслаждение в Твореца от това, че той изпълнява Заповедите.
Следователно, човек трябва да изпълнява Заповедите в действия, а също да вярва, че Твореца се наслаждава от това, че низшите изпълняват Неговите Заповеди. И тук няма разлика между голяма Заповед и малка, т.е. Твореца получава наслаждение дори от най-незначителното действие, което изпълняват заради Него.
А после трябва да провери резултата на своите действия, и това е главното, което е нужно да види човек - т.е. да изпитва наслаждение от това, че той доставя наслаждение на Твореца. И тук е основният акцент в работата на човека, за който е казано: „Работете за Твореца в радост“. И това трябва да бъде неговото възнаграждение за работата, когато чувства наслада в това, че се е удостоил да зарадва Твореца.
Затова в Тора е казано: „А герът, който е вътре в теб, се повдига над теб все по-нагоре и по-нагоре“. „Той ще заема от теб, а ти не му връщай“.
Гер (приелите юдейство) се нарича егоистичното желание за наслаждение във времето, когато човек влиза в духовната работа и започва да работи за Твореца. А дотогава той се нарича гоем. (Гой - това е желанието за наслаждение заради себе си, с което човек се ражда в нашия свят и в което съществува дотогава, докато не стане гер.)
„Той заема“ - означава, че егоизмът дава сили на човек за духовна работа, но ги дава във вид на съсъд, на заем. Ако работи за ден в Тора и Заповедите, то дори и ако не получава веднага възнаграждение, вярва, че после ще му заплатят за всичко, което е вложил в тази работа. Затова след работния ден той се явява при човека и изисква дългът да се върне, т.е. обещаното му възнаграждение за това, че тялото е положило усилия при изпълняването на Тора и Заповедите. Но човек отказва да му плати. Тогава герът започва да крещи: „Що за работа е това, за която не плащат възнаграждение?!“. И после той вече не желае да дава сили за изпълняване на духовната работа на човека, желаещ да работи като Исраел.
„Но ти не му връщай“ - ако му дадеш храна и отидеш при него, за да го молиш да ти даде сили да работиш, той отговаря, че с нищо не ти е задължен, че няма каквито и да е задължения, които да ти върне за храната. Тъй като той вече ти е дал сили, за да работиш. И това е било при условие, че ти ще му върнеш даденото, но в такъв вид, в който той желае, т.е. ти купуваш за тези сили това, което той желае. А сега вместо да се разплати, човек отново се явява и отново моли за дълг.
Затова егоистичното желание в него става по-мъдро и вече предварително прави разчет, доколко му е изгодно да участва в замисъла на човека. Понякога то става скромно и казва, че желае да се ограничи само с необходимото, достатъчно му е това, което има. И затова то не желае да даде на човека сили за духовна работа. Понякога то казва на човек, че пътя, по който върви, е опасен път, и може би той изразходва своите сили напразно. Или то казва, че усилията превишават много пъти възнаграждението, затова то не е съгласно да дава сили, за да работи.
И ако човек желае да получи от своето тяло (от своето желание) сили да върви по пътя на Твореца, т.е. да работи в отдаване, за да могат всички негови действия да водят към възвеличаване на Твореца, то тялото му казва: „А какво ще получа от това?“. Тоест, задава известните въпроси: „Кой? и Какво?“. Точно както възражението на Фараона: „Кой е този Творец, че трябва да слушам Неговия глас?“ и възражението на грешника: „Какво ви дава тази работа заради Твореца?“.
Тези въпроси са съвършено справедливи от страна на тялото, егоистичното желание на човека, защото в действителност такива са били неговите условия. Следователно, ако не слуша гласа, т.е. волята на Твореца, то тялото винаги ще се явява с претенции, защо не изпълняват неговите условия, защо то нищо не получава.
Но той е длъжен да слуша гласа на Твореца. Щом за пореден път усеща някакво отстъпление от духовния път и трябва да започне отначало своето сближаване с Твореца, което се нарича, бил в духовно падение, изход от духовното, и започва духовен подем, вход в духовното (което се повтаря с него много пъти), той трябва да каже на своето тяло: „Знай, че аз желая да вляза в духовната работа и моите намерения са само да отдавам, а не да получавам нещо, и не трябва да се надяваш, че ще получиш нещо за своите усилия, и знай, че всичко отива само за отдаване“.
А ако тялото попита: „Какво ще получа от тази работа?“, т.е. „А кой въобще получава плодовете на тази работа, за която аз трябва да отдам толкова сили?“, или пита още по-просто: „Заради кого трябва така тежко да работя?“, то е необходимо да му се отговори, че аз вярвам на мъдреците, които са постигнали и са ми предали, че съм длъжен да вярвам с проста вяра, вяра над знанието, че Твореца ни е заповядал да приемем вярата, че Той ни е заръчал да изпълняваме Тора и Заповедите. И човек е длъжен да вярва, че в Твореца има наслаждение от това, че ние изпълняваме Тора и Заповедите с вяра над знанието, и да се радваме, че със своята работа доставяме наслаждение на Твореца.
В резултат, виждаме, че тук има четири условия:
1. Да вярваме в мъдреците, че те са ни предали истината.
2. Да вярваме, че Твореца е заповядал да изпълняваме Тора и Заповедите само с вяра над знанието.
3. Че в Твореца има радост от това, че създанията изпълняват Тора и Заповедите на основата на вярата.
4. Че човек е длъжен да получава радост и наслаждение от това, че той се е удостоил да зарадва Твореца, и величината и важността на работата на човека се измерва спрямо веселието, усещано от човека по време на неговата работа, което зависи от степента на вярата на човека в тези четири условия.
Оттук излиза, че ако изпълняваш условието: „Когато чуеш ти гласа на Твореца...“, т.е. изпълняваш казаното от Твореца, то всички сили, които получаваш от своето тяло, няма да се смятат за получавани в качеството на съсъд, които трябва да бъде върнат, „...ако не слушаш гласа на Твореца“. И ако тялото пита, защо то е длъжно да дава сили за духовната работа, когато ти нищо не му обещаваш в замяна, трябва да му отговориш, че то е създадено за това, и какво да се прави, ако Твореца го ненавижда, както е казано, че Твореца ненавижда тялото.
И нещо повече, в книгата Зоар е казано, че Твореца особено ненавижда телата именно на работещите за него, защото те желаят да получат вечност - възнаграждение не само от този свят, но основно - духовно, вечно възнаграждение.
Затова именно тук има условие „...той дава, но ти не връщай“. Тоест, ти не си длъжен да връщаш нищо на своето тяло за енергията и усилията, които то е дало за изпълняване на духовната работа.
Но ако му връщаш обратно някакво наслаждение, то трябва да бъде само във вид на съсъд, а не на възнаграждения или на върнат дълг. Тоест, то е длъжно да ти даде сили за работа в замяна. Но в никакъв случай, не трябва да му се дава никакво наслаждение безплатно.
А тялото е задължено постоянно да ти дава енергия за работата съвършено безплатно. Ти не му давай никакво награждение и постоянно изисквай от него да те обезпечава със сили за работата, както даващият заем изисква от длъжника. И тогава тялото винаги ще бъде роб, а ти - негов господар.