241. ПРИЗОВАВАЙТЕ ГО, ДОКАТО ТОЙ Е БЛИЗО
„Призовавайте Го, докато Той е близо“ (Исай). И как да разбираме: „докато Той е близо“ - тъй като е казано, че „Цялата земя е пълна с Неговата слава“? Излиза, че Той винаги е близо, и какво тогава означава „докато“, нима има време, когато Той е далеч?
Но работата е в това, че всяко състояние винаги се оценява спрямо човека, постигащ и чувстващ. И ако човек не чувства, че Твореца е близо до него, то между тях не се получава никаква близост. Тъй като всичко се определя от усещането на човека. И е възможно един човек да усеща света пълен с добро, а друг да не чувства, че този свят е добър. И тогава той не може да каже, че съществува добър свят, а съди съгласно своето усещане, т.е. вижда света пълен със страдание.
И за това предупреждава Пророкът: „Призовавайте Го, докато Той е близо!“. Той идва и казва: „Знайте, че ако Твореца ви зове - значи Той е близо.” Т.е., сега ви е дадена възможност: ако се вслушате, ще почувствате, че Твореца е близо до вас. И това е знак за приближаването на Твореца и свидетелство за това. Тъй като е известно, че съгласно своята природа, човек не е способен да се слее с Твореца. Това е против неговата природа, тъй като е сътворен с единственото желание да получава наслаждение, а сливането е само в отдаването. Но благодарение на това, че Твореца зове човека, в него се заражда друга природа и той желае да анулира своята предишна природа и да се прилепи към Твореца.
И затова човек трябва да знае, че ако той произнася словата на Тора и молитви - това е само благодарение на Твореца. И да не му идва на ум да каже, че му помага „собствената сила и мощта на неговите ръце“ (Дварим), тъй като това наистина е против неговите сили. И това прилича на човека, който се е заблудил в глуха гора и не вижда никакъв начин да излезе от там и да стигне до населено място. И тогава той губи всякаква надежда и никога повече не си спомня за връщане у дома. А когато в далечината вижда някакъв човек или чува човешки глас, тутакси в него се пробужда страстно желание да се върне в родните места, и започва да вика и моли някой да дойде да го спаси.
И също, ако човек се отклони от добрия път и попадне на лошо място, и вече се е приучил да живее сред диви и хищни зверове, то по силата на своя егоизъм той никога не се замисля, че е нужно да се върне там, където са разумът и светостта. Но когато чува зовящият го глас, в него се пробужда разкаяние. И го зове гласът на Твореца, а не неговият собствен глас. Но ако още не е завършил своята работа по пътя на поправянето, не е способен да почувства и да повярва, че това е гласът на Твореца, а мисли, че всичко дължи само на собствената сила и мощта на своите ръце. И затова Пророкът предупреждава, че човек трябва да преодолява собственото мнение и мисли, и напълно да повярва, че това е гласът на Твореца.
Затова, ако Твореца иска да изведе човека от тъмната гора, му показва някаква светлина в далечината, и човек събира остатъка от своите сили и се хвърля там, където му указва светлината, за да я достигне. Но ако той не свързва тази светлина с Твореца и не казва, че Твореца го зове, то за него тази светлина пропада и той отново остава насред глухата гора. Излиза, че сега той е загубил възможността да открие цялото си сърце на Твореца, за да дойде Той и да го спаси от опасното място, т.е. от неговия егоизъм, и да го доведе до местообитанието на разума, което е предназначено за хората (синовете на Адам), което означава „подобен на Висшия“ (едоме) - т.е. на желанието за отдаване, към сливане с Твореца. А вместо това той не използва своя шанс и отново остава както е бил преди.