34. Предимството на земята е във всичко
Известно е, че всичко се разкрива в своя истински вид само от своята противоположност, както е казано: „Предимството на светлината е от тъмнината“. Това означава, че всяко явление указва на своята противоположност и именно с помощта на противоположността е възможно да се постигне истинската същност на противостоящото ú.
И затова не е възможно нещо да се постигне в пълна степен, ако то няма противоположно. Например, невъзможно е да се оцени хубавото, ако то няма противоположно, показващо лошото, както: горчиво - сладко, ненавист - любов, глад - насищане, жажда - напълване, разделение - сливане. Оттук се разбира, че е невъзможно да се достигне любов и сливане преди да се постигне ненавист и разделение.
И за да възненавиди разделението и отделението, човек трябва първо да узнае какво въобще означава разделение и от кого той е отделен. Само тогава може да се каже, че той желае да поправи това отделяне.
Тоест, човек трябва сам да реши от кого и от какво е отделен. Само тогава може да се постарае да поправи това състояние и да се съедини с този, с когото се намира в разделение. Ако човек разбира, че печели от сближаването, може да оцени вредата от това, че остава отделен.
Печалбата или вредата се оценяват по усещаното наслаждение или страдание, защото човек се отделя и ненавижда това, което му носи страдание. И степента на отделянето зависи от степента на усещаните страдания. Понеже в природата на човек е да избягва страданията, затова и едното зависи от другото: в степента на страданията той се старае и прави всичко възможно да се отдели от това, което ги предизвиква. Тоест, страданията предизвикват ненавист към източника им и в тази степен човек се отделя от него.
От казаното следва, че е необходимо човек да знае какво означава подобие на свойствата, за да разбере какво трябва да прави, за да постигне сливане, наречено подобие на свойствата. И от това той ще разбере какво означава различие в свойствата и отделяне.
От кабалистичните книги е известно, че Твореца е Добър и твори само Добро. Тоест Неговото управление се постига от низшите като добро. И в това сме длъжни да вярваме.
Ето защо, когато човек гледа на случващото се в окръжаващия го свят, на себе си и на другите, и вижда доколко всички страдат от Висшето управление, а не се наслаждават, както трябва да изхожда от доброто управление, на него му е трудно да каже, че Висшето управление е добро, действа с добра цел и ни изпраща само добро.
Но е необходимо да знае, че в случай, когато човек не може да каже, че Твореца изпраща на своите творения добро, той се нарича грешник, защото усещаното страдание го заставя да осъжда Твореца. И само в случай, че Твореца му изпраща наслаждение, той Го оправдава, както е казано: „Праведник се нарича този, който оправдава действията на Твореца“, т.е. твърди, че Твореца управлява света правилно.
Излиза, че усещайки страдание, човек се оказва отделен от Твореца, защото естествено, по силата на своята природа, се превръща в мразещ този, който му изпраща страдания. Получава се, че вместо да обича Твореца, човек Го ненавижда.
Но какво трябва да направи човек, за да постигне любов към Твореца? За това ни е дадено „чудесно средство“ (сгула) - занимание с Тора и Заповедите (с кабала), защото светлината, заключена в нея, връща човек към Твореца. Тъй като в Тора има светлина, която дава на човек възможност да усети опасността от отделянето от Твореца. И постепенно, ако човек има намерение да постигне светлината на Тора, в него възниква ненавист към отделянето от Твореца. Тоест той започва да усеща причината, поради която той и неговата душа се намират в раздяла и отделение от Твореца.
Тоест човек трябва да вярва в това, че управлението на Твореца е добро, с добра цел. А човек е потопен в егоизъм, което предизвиква в него противоположни на Твореца свойства, за да извърши поправяне „заради Твореца“, наречено подобие на свойствата - само в такъв случай може да получи това добро и наслаждение. Но тъй като не може да получи това добро и наслаждение, което Твореца желае да му даде - това и предизвиква в човек ненавист към отделянето от Твореца.
Тогава той има възможност да разбере огромната полза от подобието на свойствата. И тогава човек започва да се стреми към сливане с Твореца. Излиза, че всяко състояние указва на своето противоположно, и за това всички падения, които човек е усещал като отделяне от Твореца, са му дали възможност да разбере и това, и противоположното на отделянето състояние.
Тоест, от падението човек трябва да получи разбиране за сближаването. Иначе не би имал друга възможност да оцени важността на това, че свише го приближават и му дават подем. И не би могъл да осъзнае тази важност - сякаш дават храна на човек, който никога не е изпитвал чувство на глад. Оттук е видно, че паденията, времето на отделяне, довеждат човек до осъзнаване важността на сближаването в подемите. А подемите извикват в човек ненавист към паденията, които му носят отделяне.
А когато не може да оцени величината на злото в паденията, т.е. когато говори лошо за Висшето управление и даже не усеща за Кого говори така лошо - нека знае, че трябва да се поправи и да се сближи с Твореца, защото е извършил голямо прегрешение, говорейки лошо за Твореца.
Излиза, че именно когато в човек има две усещания, той е способен да разбере разликата между тях, както е казано: „Предимство на светлината е от тъмнината“. Тоест, само тогава той може да оцени близостта с Твореца, с помощта на която може да достигне доброто и наслаждението, заключени в замисъла за творението „Да наслади сътворението“.
А всичко, което му се представя, му е изпратено от Твореца, за да го почувства и усети, защото това е и пътят да се постигане целта на творението.
Но не е лесно да се постигне сливане с Твореца и е необходимо да се приложат големи усилия, за да се удостои да усети наслаждение и благо. А до тогава човек е длъжен да оправдава Висшето управление и да вярва над своя разум, че Твореца управлява всички творения само с добро и за тяхно добро. Това е видимо и се усеща само от достигащите целта на творението, а непостигналите това усещат обратното, както е казано: „Очите им да не видят, ушите им да не чуят“.
Казано е от мъдреците: „Хавакук установил един принцип - праведникът живее от своята вяра“. Тоест, не е необходимо човек да се занимава с детайли, а да насочи цялото си внимание и усилия върху едно важно условие - да достигне вяра в Твореца. И той трябва да моли Твореца за това - да му помогне да върви с вяра над знанието. Тъй като във вярата има чудесно свойство, с помощта на което човек започва да ненавижда отделянето, т.е. вярата косвено извиква в човек ненавист към отделянето от Твореца.
Виждаме, че има голяма разлика между вярата и очевидното знание.
Защото когато на човек е дадено да види и разбере, и разумът го задължава в необходимостта да положи усилие и да изпълни нещо определено, то ако реши това един път - това решение вече е достатъчно, и както е решил, така и ще изпълнява, защото разумът го съпровожда във всяко действие, за да прави всичко така, както разумът му казва. И разумът дава на човека да разбере, че е необходимо да реши именно така, както решава разумът.
Докато вярата се явява съгласие чрез сила, против разума, когато човек преодолява доводите на своя разум и казва, че е необходимо да действа така, както го задължава вярата над знанието. Затова вярата над знанието е ефективна само тогава, когато той действа с нея, т.е. когато вярва, и само тогава той е способен да приложи усилие над знанието. Но веднага щом остави вярата над знанието даже за момент, т.е. даже за миг, неговата вяра веднага отслабва, той незабавно спира да се занимава с Тора и духовната работа и това, че по-рано е приел върху себе си да върви с вяра над знанието, няма да му помогне.
Докато ако в разума си е решил, че нещо му вреди и излага живота му на опасност, не е длъжен всеки път да се възвръща към своето решение и да си обяснява, защо това е вредно и опасно - а решеното веднъж и разбраното от разума на сто процента го задължава да постъпва именно така, както му показва разумът, казвайки му „какво е хубаво и какво е лошо“, и той вече действа по по-рано взетото решение и избрания път.
Оттук се вижда разликата между това, към какво разумът задължава човека и към какво го задължава вярата и в какво е причината за това, че основавайки се на вярата, човек трябва постоянно да помни формата на вярата, иначе ще падне от достигнатата степен до състояние на грешник. Тези състояния могат да се менят много пъти в един ден, когато човек пада от своята степен, защото е невъзможно през целия ден нито за момент да не се прекъсне в него вярата над знанието.
Причината за това, че вярата се забравя, е в това, че вярата над знанието и разума е против всички желания на тялото. И тъй като желанията на тялото произлизат от неговата природа, наречена „желание да се наслади“, както в разума, така и в сърцето, за това тялото постоянно тегли човека към своята природа. И само когато човек е предан на своята вяра, тази вяра му дава сили да излезе от властта на желанията на тялото и да върви над знанието, т.е. против разбирането на тялото.
Затова, преди човек да се удостои с желание за отдаване, наречено „Сливане“, той не може постоянно да се намира във вяра. И в това време, когато светлината на вярата не му свети, той вижда в какво нищожно състояние се намира, по-ниско от което няма. И това състояние се явява следствие на несъответствието с Твореца, вследствие от егоистичното желание. Разликата в свойствата с Твореца извиква в човека усещане на страдания, разрушавайки в него всичко, което е вложил в сближаването с Твореца.
И той открива, че в момента, в който вярата изчезва в него, той се оказва в още по-лошо състояние, отколкото преди да започне да работи за отдаване. В резултат на това в човек се появява ненавист към отделянето по свойства от Твореца, тъй като незабавно започва да усеща страдания в себе си, а също и страданията на целия свят, и не е в състояние да оправдае управлението на творенията от Твореца като абсолютно добро и с добра цел. И тогава усеща, че целият свят помръква за него и отникъде не идва радост.
Затова всеки път, когато той започва да поправя своето лошо мнение за управлението, в него възниква омраза към отделянето от Твореца. А от усещаната омраза към отделянето от Твореца, той стига до любов и сближение с Твореца. Тъй като в степента на усещаното страдание по време на отделянето, в същата степен той се сближава с Твореца. Както е казано по-горе, в степента на усещаната тъмнина, явяваща се зло, той стига до усещане на сближение с доброто и вече знае как трябва да цени това състояние, когато получава дори и малко сближаване с Твореца.
Оттук може да се разбере, че всички страдания, каквито има в света, се явяват само подготовка за истинските страдания, до които човек трябва да стигне, иначе няма да може да достигне и най-малката духовна степен, тъй като няма светлина без кли (желание да усети тази светлина). И тези истински страдания се наричат това, когато той обвинява Висшето управление, говорейки лошо за него. И именно за това той се моли, за да не говори лошо за управлението на Твореца.
И само тези страдания взима под внимание Твореца, което се нарича „Твореца чува молитвата на всеки“. Твореца отговаря само на тези страдания, защото човек моли помощ не заради удовлетворение на своето егоистично желание, защото ако Твореца би му дал желаемото, това би го отделило още повече от Твореца, заради различието в свойствата, възникващо в следствие на получаването на желаемото.
А човек, напротив, моли за вяра, Твореца да му даде сили да противостои на егоизма, за да успее да достигне подобие с Твореца. Защото вижда, че при липса на постоянна вяра, когато светлината на вярата не му свети, той престава да вярва в управлението на Твореца, т.е. става грешник, обвинявайки Твореца.
Излиза, че всичките му страдания са само от това, че мисли лошо за Висшето управление. Тоест, страда от това, че там, където човек трябва да благодари и превъзнася своя Създател: „Благословен е Твореца, създал ни в Своя прослава“, когато творенията трябва да са благодари на Твореца, той вижда, че управлението на света не е в прослава на Твореца, защото всеки има претенции и жалби за това, че управлението трябва да бъде явно и Твореца е длъжен да управлява света открито с цел добро. А тъй като това не е разкрито на низшите, то такова управление не извисява Твореца - и именно това извиква страдания в него.
Оказва се, че страданията, усещани от човека, предизвикват в него осъждане на управлението на Твореца. И затова той моли Твореца да му даде силата на вярата, да постигне, че Твореца е „Добър и Творящ добро“ - и това не е заради получаване на благо и на собствено наслаждение, а за да не осъжда управлението на Твореца - което извиква страдания в него.
Тоест от своя страна човек желае с вяра над знанието да вярва в това, че Твореца управлява света с добро и за негово благо. И той иска вярата да се усеща толкова явно сякаш е сигурно знание.
Затова, когато човек се занимава с Тора (с кабала) и Заповедите (пътя към Твореца), той желае да притегли към себе си светлината на Твореца не заради собствено наслаждение, а защото за него е нетърпимо, че не може да оправдае управлението на Твореца като добро и носещо добро. И това причинява страдания на човека, тъй като проклина името на Твореца, който е Добър и Твори добро, но тялото на човек (неговите желания) му казва обратното. И от това са всичките му страдания: защото ако се намира в отделение от Твореца, не е в състояние да оправдае Неговото общуване с низшите. И това означава, че отделянето от Твореца му е ненавистно.
Когато в човек се появяват такива страдания, Твореца чува неговата молитва (обръщение в сърцето) и го приближава към Себе си. И човек се удостоява със сближаване, тъй като усещаните от отделянето от Твореца страдания извикват сближаване с Него.
За такова състояние е казано: „Предимството на светлината се оценява от тъмнината“, а също: „Предимството на земята е във всичко“, където „земята“ - това е творението. „Във всичко“ - тоест в следствие на предимството, което позволява на човек да види разликата между състоянията на сближение и на отделяне, той се удостоява със сливане „във всичко“, защото Твореца е ВСИЧКО!