33. КАРМАТА НА ЙОМ КИПУР И АМАН
Чуто на 6тия ден на Трума (12 февруари 1943 г.)
Казано е в Тора, Ахарей (за Йом Кипур): „И Аарон хвърлил жребий за две жертвени кози: едната за Твореца, а другата за нечистата сила“. В Мегилат Естер (за Пурим) също е казано: „Хвърлил жребий (пур), определяйки кармата, съдбата“.
Жребият има място там, където с разума е невъзможно да се разбере, защото той не е в състояние да достигне до дълбочината на събитието и да вземе решение: кое е добро и кое зло. В такъв случай не се надяват на разума, а хвърлят жребий, т.е. разчитат на решението на съдбата. Оттук е видно, че думата жребий се използва за изразяване на действия над разума.
В 7-мия ден на месец Адар се родил Моше и в същия този ден умрял Моше. Названието на месеца Адар произлиза от думата „адерет“ - връхно наметало, за което е казано от пророк Илия: „И хвърлил на него плаща свой“. И това наметало е „адерет сеар“ (покривало за коси). „Коси“ (думата сеар, която е съзвучна с думата буря) и ограничения означават мисли и желания против духовната работа, отвличащи човека от сближаване с Твореца.
Затова е необходимо тези мисли и желания да се преодоляват с усилия на волята против разума. И дори човек да вижда много противоречия в духовната работа, той трябва да е уверен, че цялото управление на Твореца е само добро и с цел добро. Затова е казано за Моше: „И скрил Моше лицето свое“, защото видял всички противоречия в управлението на творенията от Твореца (срещу Неговото име „Добър, управляващ с добро“) и се укрепил в своята вяра над разума. А тъй като си затварял очите пред това, че неговият разум откривал противоречия, „защото се боял да види“, тръгнал с вяра над разума - „удостоил се да съзре явяването на Твореца“.
Казано е от Твореца: „Който е сляп е като роб мой, който е глух е като ангел мой“. Зрението се нарича разум, разбиране. Когато се казва: зрящ, виждащ далече, се има предвид умът на човека. Когато разбират, казват: „Ние виждаме“, защото разумът задължава така да се каже. Затова този, който върви над разума, е подобен на незрящия, вървящ на сляпо - т.е. сам прави себе си сляп. А също този, който не желае да слуша това, което разузнавачите (мераглим), лошите мисли, му говорят за духовната работа и Твореца, който прави себе си глух, в духовната работа се нарича глух.
Затова Твореца казва: „Който е сляп е като роб мой, който е глух е като ангел мой“. Тоест стремящият се към Твореца сам казва: „Очите техни да не видят, ушите техни да не чуят“, нежелаейки да слуша това, към което го задължава разумът и което чуват ушите му, както е казано за Йошуа бен Нун, че нито веднъж ни един лош слух не е прониквал в неговите уши.
И в това е смисълът „адерет сеар“ - покривало за коси. Тъй като имало много противоречия и ограничения в духовния му напредък, а всяко противоречие се нарича „коса“ (сеар), която расте от некев, вглъбяване в главата. И това е намек, че тези лоши, отвеждащи от Твореца мисли и противоречия пробиват и дълбаят главата му. А когато противоречията в духовната работа са много, значи в него има много коси, което се нарича покривало за коси (адерет сеар).
И за Елисей също е казано: „И тръгнал от тук Илия, и намерил Елисей, синът на Шафат, който орял с дванадесет двойки волове, които вървели пред него, а сам той с дванадесетата. И минал Илия покрай него, и хвърлил на него плаща свой“, т.е. адерет. Бикове - на иврит бакар, от думата бикорет (проверка). А 12 говори за пълна степен, като 12 часа или 12 месеца. 12 двойки бикове, защото биковете орат само по двойки, а не по единично. Това говори, че в човека вече има „сеарот“ (противоречия), от които се ражда „адерет сеар“.
Но у Елисей това е било от „сутринта на Йосиф“ (сутрин - бокер), както е казано: „В светлината на утрото хората излезли със своите магарета (магаре - хамор, съзвучно с материал - хомер)“ - т.е. вече достигнали светлината, проявяваща се в изясняване на противоположностите. Защото именно за сметка на противоположностите, наречени „бикорет“ (проверка), при желание да се върви въпреки противоположностите се ражда светлината, както е казано: „На идващите да се очистят ще помогнат“.
А след като е получил светлина за всички изяснения (бикорет) и вече няма какво да добави, изясненията и противоречията изчезват според правилото, че свише няма нито едно излишно или ненужно действие, тъй като „не съществува действие без цел“.
Но е необходимо да се разбере, защо въобще пред човек се представят мисли и действия, които са в противоречие с абсолютното добро управление свише? - Само защото трябва да притегли Висша светлина в тези противоречия, ако желае да се издигне над тях, а иначе няма да може да победи противоречията. И това се нарича „Величието на Твореца“, което човек притегля към себе си, когато усеща противоречията, наречени съд и ограничения (диним).
Тъй като тези противоречия могат да изчезнат само ако той пожелае да ги победи и противопостави на тях величието на Твореца. Получава се, че противоречията се явяват причина, предизвикваща проявата на Величието на Твореца пред човека. И това означава: „И хвърлил на него плаща свой (адерет)“. Тоест човек, след всичко изминато от него, отнася всички „адерет сеар“ (противоречия) именно към Твореца, тъй като вижда, че Твореца му е дал тези противоречия (адерет) специално, за да получи за тях Висша светлина.
Но човек може да види това само след като се удостои с Висшата светлина, проявяваща се именно в противоречията и ограниченията, усещани в началото. И той вижда, че без противоречия (сеарот) и падения не би било възможно висшата светлина да се разкрие, защото „няма светлина без кли, желание“. И така човек вижда, че цялото Величие на Твореца, което той постига, му се е открило само благодарение на противоречията, усещани в началото. И в това е смисълът на казаното: „Велик е Твореца на своята висота“, защото благодарение на адерет (преодоляване на противоречията) човек се удостоява с Величието на Твореца.
И затова е казано: „Славата на Твореца излиза от тяхната уста“, т.е. Неговото величие се разкрива чрез недостатъци в духовната работа (думата гарон, гърло, е съзвучна с гирайон, недостиг), които заставят човека да се издига все по-нагоре. А без подтикване той би бил ленив да направи дори и най-малкото движение и би желал да остане в своето състояние вечно.
Но ако човек падне под нивото, на което смята, че би трябвало да бъде, това му дава сили да се справи с падането. Защото той не може да остане в такова ужасно състояние, не е съгласен да бъде в него! Затова той трябва всеки път да прилага усилия, за да излезе от състоянието на падение, което го заставя да умножава Величието на Твореца. Така човек се нуждае от получаване на сили свише, над тези, които обладава, иначе ще остане в падение.
Излиза, че всеки път усещаните противоречия (сеарот) предизвикват в човека необходимост от духовен напредък и още по-голямо разкриване на величието на Твореца, докато не разкрие всички Имена на Твореца, наречени „13 степени на милосърдие“. За това е казано: „И по-големият ще служи на по-малкия“, а също: „Грешникът ще подготви, а праведникът ще облече“ и „На брата свой ще служиш“.
Тоест цялото робство, всички противоречия, които възникват в човек като пречки против духовността, сега, когато му се е разкрила светлината на Твореца и е осветила тези пречки, се вижда съвършено обратното. И той разбира, че именно тези пречки му помагат и му служат в разкриването на светлината на Твореца, защото именно те са създали място за напълване с Висша светлина. Тези пречки са станали и облекло, в което се е облякла святостта. Затова е казано „Грешникът подготвя, а праведникът облича“, тъй като именно пречките са станали съсъд, място за святостта.
А сега може да се разбере казаното в Талмуда (Хагиг, 15,1): „Удостоил се е - станал е праведник и получава своето и част от друг в рая. Не се е удостоил - станал е грешник и получава своята част и част от друг в ада“.
Има се предвид, че той получава пречки и противоречия от други хора, т.е. от целия свят. И затова около човек е създаден такъв голям свят, с множество хора, и у всеки - свои мисли, мнения. И всичко се намира в един свят - именно за да приеме всеки мислите и мненията на всички останали. В такъв случай, когато човек се връща към Твореца (извършва тшува), той печели от това, че включва в себе си мислите и мненията на много хора. Тъй като ако иска да се сближи с Твореца, той трябва да претегли себе си и целия свят, с който е свързан, на чашата на оправданието, т.е. да оправдае действията на Твореца по отношение на себе си и на целия свят, защото е свързан с целия свят, с неговите мисли и мнения.
Затова е казано: „Прегрешил е грешникът и е получил своята част и частта на друг в ада“. Когато той е бил в състояние на „грешник“, което се нарича „прегрешил“, в него е била неговата част на противоречия и мисли, чужди на духовното. А освен това, той е взел чужда част от прегрешения, отнасяща се към ада, защото се е съединил с мислите на всички хора в света.
Затова, когато после стане праведник, който се е „удостоил“, т.е. върнал се е към Твореца, то оправдава себе си и целия свят и получава в рая своята част, а също и частта, принадлежаща на всички останали. Защото той е трябвало да притегли Висшата светлина, за да поправи лошите мисли на всички хора в света, и доколкото ги включва всички в себе си, дотолкова трябва да ги оправдава всичките. И затова праведникът привлича Висшата светлина срещу противоречията на целия свят. И макар че светът не е в състояние да получи светлината, привлечена за него от праведниците, защото в хората още няма желание (келим) за нея, праведниците правят за тях това действие.
Но има правило, че човек, предизвикващ разпространение на светлина от висша степен, в тази степен и самият той я получава, защото е бил причина за това действие. Но тогава се получава, че и грешниците трябва да получат част от светлината, която те предизвикват чрез праведниците?
И за да се разбере това, е необходимо първо да се изясни смисълът на „жребия“ и защо са били два жребия: „един за Твореца, а друг за нечистата сила“.
„Жребий“ е действие над разума и затова единият от тях попада в нечистата сила, за което е казано: „И ще се завие буря над главите на нечестивите“ (Пророк Еремия). Тъй като чрез тези противоречия се привлича Висшата светлина, благодарение на която се умножава величието на Твореца. Но това не е нужно на грешниците, които желаят да получат само съгласно своя разум. А когато се усилва светлината, идваща на основа, която е над разума, грешниците отстъпват и пропадат. Затова единственото, което грешниците имат, е тяхната помощ на праведниците в това да притеглят величието на Твореца, след което грешниците се анулират.
И за това е казано: „Удостоилият се да стане праведник получава своето и част от друг в рая“. (От това се разбира, че става дума само за този, който помага да се направи поправяне, за да се осъществи разкриване на Висшата светлина за сметка на добри дела. Тогава това действие остава в святостта, а той получава светлина, която го издига на върха. И създавайки място за обличане на светлината, низшият получава състоянието, което е предизвикал във висшия. Противоречията и ограниченията пропадат, защото на тяхно място идва величието на Твореца, разкриващо се във вяра над знанието. А грешниците желаят разкриването именно вътре в разума и затова се анулират.) Но целият свят със своите чужди на духовното мисли заставя праведниците да притеглят величието на Твореца и предизвиканата с това светлина остава за сметка на всеки един от тях. А когато те бъдат способни да получат тази светлина, то всеки ще получи тази светлина, която е принудил да притеглят свише.
И в това е смисълът на „проточваща се линия, деляща косъма“, спомената в Зоар, която разделя на дясна и лява страна. Две жертвени кози е имало на Йом Кипур (една и съща дума - „коза“ и „космат“), което намеква за „възвръщане в трепет“. А другият жребий - на Пурим, означава „възвръщане с любов“. Тъй като това е било още преди строителството на Втория Храм и е било необходимо възвръщане по любов. Но първо е било необходимо той да усети необходимост от възвръщане, а след това му пратили ограничения и „сеарот“ (противоречия).
А после свише дали власт на Аман, за което е казано: „Аз ще поставя над вас Аман, за да властва над вас“. И затова е написано, че „Аман хвърлил жребий, определяйки съдбата“ в месец Адар. Адар се нарича дванадесетият месец и на това число - дванадесет - намекват дванадесетте бика, с които орал Елисей. Два пъти по шест - получава се месец Адар, което означава тайната „адерет сеар“ (покривало за коси), т.е. най-големите ограничения. Затова Аман е знаел, че ще победи народа на Израел, защото в месец Адар умрял Моше. Но той не знаел, че в този месец се е и родил Моше, за което е казано: „И видяла тя, че синът е добър“ (Шмот 2:2).
Защото когато преодоляват най-тежкото състояние, тогава достигат до най-голямата светлина, която се нарича светлина на величието на Твореца. И в това е тайната „преплитане на скъпи нишки“ („шеш машзар“ - от книга Шмот, в главата за строителството на Завета на Скин). Тоест, когато се удостояват с „проточваща се линия, деляща косъма“, два пъти по шест (шеш шеш), то възниква „преплитане“ (машзар), което означава, че се „отстранява чужденецът“ (машзар), нечистата сила (ситра ахра). Тоест, чужденецът, или нечистата сила, пропада и излиза, тъй като вече е изпълнил своята роля.
Излиза, че всички противоречия и ограничения са били дадени само за да разкрият величието на Твореца. Затова Яков, който се родил „гладък, без косми“, не могъл да разкрие величието на Твореца, защото в него нямало причини за такова разкриване и необходимост. И затова Яков не можел да получи благословение от Исаак, защото той нямал келим, а „няма светлина без кли“. Затова Ривка го научила да облече одеждите на Исав.
И затова за него е казано: „А с ръка се държал за петата на Исав“. Тоест, макар че не е имал никакви „косми“ (противоречия), той ги взел от Исав. И Исаак видял това и казал: „Ръцете са на Исав“, макар че „гласът е на Яков“. Тоест харесало се на Исаак това поправяне, направено от Яков, благодарение на което придобил келим за получаване на благословение.
Именно по тази причина ни е необходим този свят, където има много хора, за да може всеки да се пропие от желанията на всички останали. И тогава всеки отделен човек носи в себе си мислите и желанията на целия свят и затова се казва „човекът - това е цял малък свят“.
А ако „не заслужи“, то „получава в ада своя дял и това, което там е дължимо на всички останали“, т.е. съединява се с ада на целия свят. Освен това, даже ако частично поправи своя ад, но не поправи ада, полагащ се на останалите, т.е. всички прегрешения, които е присъединил към себе си от целия този свят - това още не се счита за поправяне и състоянието му не се нарича съвършено.
И оттук се разбира, че въпреки че Яков сам по себе е бил „гладък, без косми“, все пак „с ръка се държал за петата на Исав“, т.е. взел е на заем „коси“ от него. А когато е заслужил тяхното поправяне, получил частта, принадлежаща на брат му в рая - усетил степента на величието на Висшата светлина, привлечена от него за поправянето на тези „косми“, страничните мисли на целия свят. И той се удостоява с това във време, когато целият свят сам не може да получи тази светлина, тъй като още не е готов за това.
И от това се разбира същността на спора между Яков и Исав, когато Исав казал: „Имам достатъчно“, а Яков отговорил: „Имам всичко“, т.е. „два пъти по шест“, което означава „вътре в знанието“ в противоположност на „над знанието“ или желанието да се наслади в противоположност на светлината на сливането. Исав казал: „Имам достатъчно“, т.е. светлина, идваща в получаващите келим, вътре в знанието. А Яков казал, че има всичко, т.е. две съставящи: използване на получаващите келим, а също и светлината на сливане с Твореца.
И в това е същността на „ерев рав“, великото смесване на народите, присъединили се към Исраел при бягството от Египет, които после направили златен телец и казали: „Ето той е бог твой, Израел!“. „Ето“ („Еле“) без „Ми“, т.е. искали да се присъединят само към „Еле“, без „Ми“, не желаейки ги заедно, тъй като Еле заедно с Ми съставя името Елоким (Творец). Но те не искали едновременно и „достатъчно“, и „всичко“.
И за това намекват херувимите, наречени Кравия и Патия (ангели, разположени на двата края на капака на ковчега). Единият ангел стои на края, който означава „достатъчно“, а другият ангел стои на края, означаващ „всичко“. И в това е смисълът на казаното: „И чул Моше глас, беседващ с него откровения от капака на ковчега, в пространството между двата херувима“ (Бемидбар 7). Но как е възможно такова нещо, след като това са два полюса, противоположни един на друг? Човек трябва да направи от себе си Патия (в превод: глупак) и така да приеме това, което се нарича „над разума“. Макар да не разбира нищо от това, което му говорят, все пак да го прави.
А по отношение на „всичко“, което се нарича „над разума“, там човек трябва да се старае да работи с радост, тъй като благодарение на радостта се разкрива истинската мяра на „всичко“. А ако човек не се радва, то пребивава в скръб от това, че няма в него радост, а главното в работата е разкриване на радост от това, че работи с вяра над знанието. Затова, ако не изпитва радост от работата, трябва да тъгува.
И е казано: „Този, чието сърце пожелае (да работи заради Твореца)“ (Шмот 25). Тоест изпитва болка и страдание от това, че не усеща радост в духовната работа, за което е казано: „За това, че не си служил на Твореца с радост и с весело сърце, когато си имал всичко в изобилие“ (Дварим 28), а си хвърлил „всичко“ и си взел само „достатъчно“. И така падал все по-ниско и по-ниско, докато не загубил всичко, което имал и не му останало даже „достатъчно“. Но ако човек има „всичко“ и той е радостен, в тази степен се удостоява да има „достатъчно“.
И за това е казано от Пророците за „жените, оплакващи Тамуз“ (Езекил). Раши обяснява, че те изпълнявали работа на идоли и в очите му попаднало късче олово, а те се опитали да го разтопят, за да изтече от очите. И плакали, защото не чувствали радост, защото очите им били засипани с пепел. Пепел или прах означава бхина далет, т.е. Малхут, Царството Небесно - вяра над знанието. И това свойство е равностойно на прах, т.е. няма никаква важност в очите на човек. И извършващият тази работа усеща вкус на прах, защото я усеща като съвършено неважна, като пепел.
И „оплакват жените Тамуз“, разтопявайки тази работа на идоли, за да излезе от жарта пепелта от оловото. И това означава, че те плачат за работата, задължаваща ги да вярват над разума в управлението на Твореца - добър и творящ добро. Докато в същото време вътре в знанието виждат Неговото управление съвсем противоположно. А това е свята работа. И те искат да извадят пепелта, т.е. работа във вяра над знанието, която се нарича пепел. Очите, които означават „зрение“, намекват за явно виждане управлението на Твореца, което човек желае да получи вътре в знанието, а това се нарича идолопоклонничество.
И това прилича на човек, който умее изкусно да прави стомни и съдове от глина, т.е. работещ грънчарство. И редът на работата е такъв, че преди всичко той трябва да оформи топки от глина, а после в тези топки да вдълбае отвори. И когато малкият син види какво прави баща му, крещи: „Татко, защо съсипваш топките!“ Синът не разбира, че главното в работата на баща му е да направи отвори, тъй като само отворът може да стане получаващ съсъд. А синът иска обратното, да замаже отворите, които баща му е направил в топките.
Работата е там, че пепелта, намираща се в очите, затъмнява зрението на човек и на която и страна да погледне той, вижда недостатъци във висшето управление. И именно това създава в него кли, в което може да разкрие искрите на безкористната любов, която не зависи от никакви условия и се нарича радост от Заповедите.
И за това е казано: „Ако Твореца не му бе помогнал, нищо не би могъл да направи“. Тоест ако Твореца не му бе изпратил тези мисли, не би съумял да достигне никакво издигане.