6. ПОМОЩТА, КОЯТО ТОРА ОКАЗВА В ДУХОВНАТА РАБОТА

Чуто през 1944 г.

Когато човек изучава Тора и иска да постигне това, всички негови действия да бъдат заради отдаване, той трябва да се старае Тора винаги да му служи за опора. И помощта на Тора - това са силите, от които човек получава прехрана: любов и трепет, възвишено състояние на духа, бодрост и т.н. И всичко това той трябва да намери в Тора, тоест Тора трябва да му даде такъв резултат.

А когато човек изучава Тора и не получава такъв резултат, това не означава, че изучава Тора, защото под Тора се подразбира светлината, съдържаща се в нея. И в казаното от мъдреците: „Аз създадох злото начало и създадох Тора за неговото поправяне“ се има предвид светлината, заключена в нея, тъй като светлината, съдържаща се в Тора, възвръща към Източника.

И трябва още да се знае, че Тора се дели на две части:

1. Тора.

2. Заповед.

И е невъзможно да бъде разбран истинският смисъл на тези две части, докато човек не се удостои да върви по пътя на Твореца, в тайната на казаното: „Твореца е за треперещите пред Него“. Когато човек само се подготвя да влезе в двореца на Твореца, е невъзможно да разбере пътищата на истината, но може да бъде приведен пример, за да може човекът, дори когато се намира в периода на подготовка, да разбере нещо. Както е казано от мъдреците: „Заповедта спасява и защитава, когато я изпълняват, а Тора спасява и защитава и когато се занимават с нея, и когато не се занимават“.

Работата е там, че изпълняването на Заповедите означава наличието на светлина, която човекът е постигнал. А Заповедта може да служи на човека само докато в него има светлина и по тази причина той пребивава в радост. Това се нарича Заповед. Тоест човекът още не се е удостоил с Тора и само светлината му дава духовна жизнена сила.

Докато Тора означава пътят, който той е постигнал, и който може да му служи дори тогава, когато не се занимава с Тора, тоест дори тогава, когато в него няма светлина. И това е така, защото само светенето го напуска, а пътят, който е постигнал чрез работа, може да му служи дори ако светенето е изчезнало.

Но едновременно с това, трябва да се знае, че Заповедта, докато бъде изпълнявана, е по-важна от Тора, когато не се занимават с нея. Тоест когато човекът получава светлина, това означава, че той изпълнява Заповедта и затова Заповедта, когато има светлина в човека, е по-важна от Тора, когато в него няма светлина, тоест когато Тора не се явява живот за него.

От една страна, Тора е важна, тъй като пътят, който е постигнал в Тора, може да му служи. Но ако в него няма живот, наречен светлина, а от Заповедите получава живот, наречен светлина - от тази гледна точка Заповедта е по-важна от Тора.

Затова когато в човека няма живот, той се нарича грешник, тъй като сега той не може да каже, че Твореца управлява света с добро. И тъй като обвинява Твореца, се нарича грешник, защото сега усеща, че в него няма живот и няма на какво да се радва, и няма основания да каже, че сега е благодарен на Твореца за това, че му дава благо и наслаждение.

И не може да се очаква, че той ще вярва, че Твореца управлява останалите с добро, защото пътят на Тора се възприема от нас в усещанията на органите. Ако човекът вярваше, че управлението на Твореца се разкрива на другаря му като добро, тази вяра би му донесла радост и наслаждение от това, че той вярва, че Твореца управлява света с добро.

А ако човек не се чувства добре от това, че другият се чувства добре, ако това не му носи радост и живот, то каква е ползата да се каже, че Твореца управлява другарите с добро, защото главното е какво усеща човекът в собственото си тяло: или му е добре, или му е зле. И от негова гледна точка, на другаря му е добре само тогава, когато той самият се наслаждава от това, че на другаря му е добре.

Тоест от усещанията на телата ние изучаваме, че не е важна причината, а само дали той се чувства добре. Ако се чувства добре, човек казва, че Твореца е добър и носи добро, а ако се чувства зле, той не може да каже, че Твореца го управлява с добро.

И затова, ако той се наслаждава именно от това, че на другаря му е добре и в резултат получава хубаво настроение и радост, той може да каже, че Твореца е добър управник. А ако в него няма радост и той чувства, че му е зле, тогава как може да каже, че Твореца е добър и носи добро?

Затова, ако човекът се намира в състояние, когато не усеща живот и радост, тогава вече в него няма и любов към Твореца. Той не може да Го оправдае и да се намира в радост, както подобава на онзи, който се е удостоил да служи на велик цар.

И изобщо, трябва да знаем, че Висшата светлина се намира в абсолютен покой, а цялото многообразие от имена на Твореца е за сметка на низшите. Тоест всички имена, дадени на Висшата светлина, изхождат от постиженията на низшите. С други думи, както човекът постига светлината, тоест както я усеща, така и я назовава.

И ако човек не усеща, че Твореца му дава нещо, то какво име може да даде на Твореца, ако не получава нищо от Него? Но когато човекът вярва в Твореца, тогава казва, че всяко преживяно от него състояние му е дадено от Твореца и съгласно своето усещане, той дава име на Твореца.

Тоест ако човек усеща, че се чувства добре в състоянието, в което се намира, той казва, че Твореца се нарича Добър и Носещ добро, тъй като така се чувства, усещайки, че получава от Твореца благо. И тогава човекът се нарича праведник, защото оправдава своя Създател (Твореца).

А ако в състоянието, в което се намира, човек се чувства зле, той не може да каже, че Твореца му изпраща благо и затова се нарича грешник, тъй като обвинява своя Създател.

Но не съществува такова междинно състояние, при което човекът да каже, че усеща, че му е и добре, и зле едновременно. Може да му бъде или добре, или зле.

И мъдреците са казали, че „светът е създаден или за завършените грешници, или за абсолютните праведници“. И това е така, защото не е възможно човек да се чувства добре и зле едновременно.

А това, че мъдреците говорят, сякаш има междинно състояние, е така, защото в творението съществува понятието време и междинното състояние се намира между две времена, следващи едно след друго: подеми и падения, когато човек е ту праведник, ту грешник. Но не може да се случи така, че човек да се чувства и добре, и зле по едно и също време.

От казаното следва, че Тора е по-важна от Заповедта във времето, когато той не се занимава нито с Тора, нито със Заповедите, тоест когато в човека няма живот. Тогава Тора, в която няма живот, е по-важна от Заповедта, в която няма живот. Защото от Заповедта, в която няма живот, той не може да получи нищо, докато от Тора все пак му остава пътят в работата, който е получил, когато се е занимавал с Тора. И дори ако животът си е отишъл, в него остава пътят, от който може да се възползва.

Но има времена, когато Заповедта е по-важна от Тора. Това се случва тогава, когато в Заповедта има живот, а в Тора - не. Затова във времето, когато човек не се занимава с Тора и Заповедите, тоест когато в него няма радост и живот от работата, тогава за него няма друг съвет, а само молитва. Но по време на молитвата той трябва да знае, че е грешник, защото сега не чувства благото и наслаждението, съществуващи в света. И дори да смята, че може да повярва, че Твореца му дава само благо, въпреки това не всички негови мисли и онова, което в действителност прави, се намират в рамките на работата.

Човекът се намира в рамките на работата, когато мисълта го води към действие, тоест към усещане в органите. Тогава органите трябва да усетят, че Твореца е добър и носи добро, и да получат от това живот и радост. А ако в него няма живот, каква полза от неговите разчети, ако сега неговите органи не обичат Твореца заради това, че Той му дава благо?

Затова човек трябва да знае, че ако в него няма радост и живот от работата, това е признак, че е грешник, защото не усеща доброто. И всички негови мисли не са истински, ако не водят към действие - към усещане в органите, вследствие на което човекът ще обикне Твореца заради това, че Той носи наслаждение на творенията.